Българин в Гърция: „Българите сме единаци и това не е от сега” Копирано от в. Български новини
От старши преподавател в Музикалната академия в Пловдив става строителен работник
в Атина. Минава през всички трудности на гурбетчийството, за да докаже че България
е жива и има стойност.
Кой е Александър Костадинов?
Не знам, не го познавам /смее се/. Александър е един емигрант, който се мъчи да съживява и да поддържа фолклора в Атина и Гърция. Да показва, че нещо става тук в тая държава и българите, които са дошли тук, не са само на икономическа вълна. Битието си е битие, идва и си отива и ние с него ще си отидем, обаче каквото оставим духовно и успеем да изградим, ако ще да бъде колкото едно просено зрънце, то се събира всичко това. Пък и сме длъжни да запазим нашите корени.
Какъв беше животът ти в България?
От Стара Загора съм. Майка ми беше народна певица, а баща ми се занимаваше с чакръкчийство. Завършил съм музикално училище в гр. Котел, после Музикалната академия в Пловдив. Диригент съм на народни състави, преподавател по тамбура и народно пеене, така се води в дипломата. Работил съм по-много места и докато дойде така наречената «фалшива» демокрация, животът беше добре. За нас музикантите, артистите, за цялата културна гилдия беше добре. Тодор Живков казваше, работника трябва веднъж на месеца да бъде на театър, веднъж на опера, няколко пъти на кино и да си купува книги. Във всички предприятия имаше самодейни състави и тази самодейност, част от новите демократи я отрекоха. Имаше пионерски домове и към предприятията някакъв тип пионерски домове пак. Децата от малки свиреха, пееха, бяха организирани и в по-ново време се закупуваха компютри, игри, ориентиране, какво ли не. Всичко възможно се правеше, децата да са обхванати, да са с разностранни интереси, да имат поглед върху много неща. Писателски клубове и художници, поети, какво ли не. Културата беше в разцвета си според мен, особено Людмила Живкова, сега не мога да кажа точно коя година, но може би беше седемдесет и седма, дали закон е излязъл, дали е било някакво постановление нямам представа, но тогава много се отвориха нещата и тя тогава Людмила ни отвори за света. Света разбра, че България е жива и има такава стойност и с история и със знание. Да не говорим за нашите баси, баритони, оперните певци, които бяха на световно ниво и сега са и не съм чул някой от тях, много от тях да живеят в чужбина, да е казал: «Аз съм австриец или швейцарец». Всички твърдо казват: «Аз съм българин!». Сега нещата много се промениха, тук в Атина, много хора казват: «Какво ме интересува България?». Не мисля, че корена трябва да се заличи и кръвта да я изтриеш. Не е нормално! То това ще се събуди предполагам, някой ден, но много инерция губим по този начин. Не мога да си представя, ние така да постъпваме, а в същото време едни бесарабски българи от Молдова и от къде ли не, които са от двеста години, някой са и повече, там в тая чужбина някъде си, и те казват: «Аз съм българин!» и милеят за България. Имал съм студенти, не лично мои, не са свирили тамбура, но познавах се с децата. Говорят си български, от малко по-старият тип да кажем, но със наши думи по селата, които се говореше на времето от преди петдесет години. Щастливи че са в България, че са в Родината. А тука е нещо много изкривено. Тая българщина по какъв начин трябва да се поддържа? Църквата при нас в Атина е силна, но липсват хората. Тя сама като себе си като институция прави каквото може, ама от там нататък иска присъствие и от хора, а не да бъдат по кръчмите. Сега ние тука хубаво си стоим, в момента има служба да речем горе и някой минава, знам хора, които ми казват: «Хайде бе хора, хайде да отиваме на църквата има голям празник днеска», а те отговарят «Ееее, сега чак там! Толкова далече, не можаха ли да я направят тук по в центъра.» Хората в Америка, в Канада пътуват по 300 км. да отидат на църква. В една Финландия, в една Швеция, не само и за български състави където организират, танцуват български хора, свирят, пеят, каквото могат там. Който колега е отишъл, завъртял някаква такава дейност и хората от тази държава отиват, защото обичат и уважават и виждат този магнетизъм на българския фолклор и пътуват и за тях е празник да отидат на репетиция. За тях е празник, да танцуват българският фолклор.
Как се появи идеята за емиграция?
Чисто финансови причини. Като почнат да не стигат парите… Аз бях старши преподавател в Музикалната академия в Пловдив, ама с четиристотин лева заплата, от която след удръжките и парите ги няма. Това те притиска в един момент да се замислиш, нормално ли е старши преподавател, една стъпка преди доцент, пък и самите доценти и професори какво взимаха, с по петдесет, сто лева повече от мен.
Децата са дошли, искат да учат и ти трябва да му дадеш всичко необходимо, колкото можеш, до където знаеш, от там нататък, който е по-голям ще отиде при него да учи, ако на теб не ти достигат нещата. Ние като последна инстанция по фолклор в Пловдив, бяха стойностни нещата, но започнаха и постепенно децата да се оттеглят, не им стигат парите. Изкарват по един – два семестъра и напускат. Няма пари! Имах един ученик, видях го в Пловдив. Той е бил в Гърция няколко години. И аз така случайно го видях пред едно кафене до Симфоничния оркестър в Пловдив. Разменихме си телефоните и казах, че ще им отида на гости някой ден. После се оказа, че не е гости, ами че ме посрещнаха за постоянно. В общи линии нямах, чак идеята да остана за дълго, а за няколко месеца, после да се върна и чак, като мине учебната година, тогава ще мисля нещо мога ли да направя, но се развиха нещата по друг начин. Вече съм емигрант осем години.
Помниш ли първата си работа, първия си работодател?
Първата ми работа беше на някакъв строеж с някакви кофи, не знаеш две думи гръцки, шашкаш се. Работих там три години. Казвах си, че много обичам тази работа и цял живот съм чакал да работя строител и много обичам да бъркам вар и да нося кофи и тухли. Това е просто най-любимото ми занимание. Иначе ще изперкаш! Така се навивах, чак дори си го карах и на песен/и запява/: „Как обичам да нося тухлички!”. Да ти минава през главата по-лесно иначе ще се побъркаш. Не мисля, че е било лошо това. Мисля, че всеки човек трябва да съумее да мине през някаква такава подобна тежест, иначе не знае за какво става дума.
Как се появи идеята за фолклорна формация „Родина”?
Аз съм го искал вътрешно, но не му беше дошло времето явно или аз не бях узрял, защото все пак виждаш една, две, три години в чужбина, за кое по-напред. Шашкаш се, пейш си за тухличките и в един момент да мислиш и за култура е малко несъвместимо. Трябва да му дойде времето, да се отпуснеш, да се успокоиш, да си дойдеш малко на себе си и тогава. На четвъртата година тук, къде ходех по строежите, къде не, една такава се беше поразредила, защото не съм спирал всъщност да си работя моята си работа – чекръкчийство. Аз съм медиум, правя диагностика, такива неща и това си е вървяло съвместно винаги. Бързам да свърша работа, защото някой човек ме чака. Направил съм прием от три часа. Понякога съм отказвал да остана следобед на работа, за да съм навреме за другата работа.
Имате ли изяви с формацията тук в Гърция?
Жалко е, че имаме покани само от страна на гърци. Било за фестивали, концерти, за антирасистки и международни сбирки, но всичко е покана от гръцка страна. Имахме три покани от българска страна, които се оказаха пълно фиаско, поради неорганизираност, не интерес на публиката: „Ся, пък тия ли на нас ще ни пеят я да се махат да си пуснем кючека.” или „Какво са заувивали там тия ” и от тоя сорт неща. Изглежда българите сме единаци и то това не е от сега. И в България е така, кой взема акъл!?
„Тоя, че ми каже на мене. Пари ми дай, акъл не ми давай.”. Тая приказка е стара, прастара. Поискай акъл, те парите ще дойдат самички. Ама ние сме все на опаки и какво е това чуждо поклонничество да го кажем и злоба има и завист…
Опитвал ли си да свириш на бузуки?
Да. То е същото. Имам една тамбура, която ми е прави Веско Христов от Плевен, преди две години му я поръчах. Като я гледат някой, мислят, че е бузки, защото е по-дълбока. А пък един майстор в Плевен правеше такива по-дълбоки тамбури, дали е на Веско баща му, дали на едни други колеги Петракиеви, не знам. Моят учител бог да го прости, той също имаше такава дълбока тамбура. Фактически тя е по обемна, по широка като звук. Наподобява малко алт, все едно е алтова тамбура и ако гледаме цигулките е нещо между цигулката и виолата. А пък другата нормалната тамбура, тя си е тъничка, с по-остър звук, да може на отворени места да се чуе на далеч.
Имате ли предпочитани изпълнители, любим стил в гръцката музика?
Харесвам ребетико, имат много хубави неща. В северната част на Гърция – тракийската и македонската народната музика е много близка до нашата българската. Даже една песен пяхме, на един фестивал на Петруполи и колегите казват, че това е тяхна песен. /Смее се/ Нашата е, не е вашата и т.н. Ние пеем: „Гледай ме гледай пиленце лале, днеска съм тука, утре ме няма”. А пък те пеят: Κοίτα με κοίτα με αγάπη μου. Σήμερα είμαι εδώ αύριο θα πάω στο παζάρι…”. И като текст е същото и като музика. Кой я е измислил, божа работа? Народа я е измислил. И новите певци ми харесват: Казандзидис, Маринела, Алкистис Протопсалти и др. Имат стойностна музика, но твърде не обичам да я слушам, в един момент почват да стават много еднакви. Отначало ти изглежда, че е различно и като посвикнеш, от първия до последния, все едно и също. Нямат развитие на музиката. Те са много по-близко до Ориента, въпреки че и те са били под турско робство, малко по-малко от нас, но те са дръпнали много повече от Ориента, отколкото ние. Може би и местоположението им и Египет е сравнително по-близо. Докато ние не, само че не сме дръпнали толкова много ами и се мъчим да се отделим. И в езика и в музиката, много техни неща приличат на турски, арабски. И при нас има влияние, но нашият кючек е по-цигански, ние по-скоро се циганеем, отколкото турчеем. Те се арабеят и турчеят по скоро, а ние се циганейм. Което да ти кажа, за мен е по-добре, да сме по-далече от турците. По хубаво да сме цигани, отколкото турци.
Музикант къща храни ли?
Е, ако си от чалгата ще правиш много пари и ще храниш много къщи, но не мога да кажа, че е музикант в този смисъл. Виж, то си има пазар. Всяко нещо което има търсене има и предлагане. Пазара търси свободни ниши, лошото е че свободните ниши са такива тъпи и прости. Някой ме питаше, какво правя. Отговорих, че оправям звуковия фон на България. Защото всички музиканти от моето време, колеги фолклористи, по школи, учат децата да свирят, жени и мъже да пеят, народни обичаи, поддържаме огъня да е жив и да се разпространява между повече хора. И това наистина, аз съм го казвал на майтап, но си го спомням, наистина е така. Мъчиш се по някакъв начин този звуков фон, да бъде по-близък до фолклора да бъде по близък до извора, да се запомни туй нещо. Защото след сто години, ако така вървят нещата, много от фолклора ще се забрави и тогава следващите, ще го четат нотиран, но няма да могат да го изпълнят правилно или като слуша образците от записи, от архив, но друго е да го слушаш и пресъздаваш тогава, друго е да си живял със него. Както казвахме един фолклорист не може да стане добър фолклорист, музикант, ако не е бил на село и не е бил с кравите и с овцете. Просто да усетиш земята. Да тичаш там по ливадите, да чупиш пръчки върбови, да правиш хубави свирки, да си участвал в този начин на живот, близкия до земята. Това може да ти подкладе и да ти даде тази истинност на изпълнението. Другото, то е някак си присъдено. Може да изглежда в ушите на някого много добре и наистина, там колегата музикант да го изпълнява много добре, прекрасно, да е просто най-добрия, но някакъв аромат винаги ще липсва. Усеща се, който знае за какво става дума го усеща. Не може да се избяга от туй. Едно градско чедо, никога няма да изпей песента чак така както ще го изпее едно селско дете. И градското може да е било на село и да е почувствало, но трябва да има някаква връзка, загуби ли се връзката не е същото.
Усещаш ли се като културен стожер, като човек с мисия, защитавайки името на нашата българска общност?
Вече да. До преди известно време, не. Защото в началото на събирането на формация «Родина», като първи стъпки не го усещах така. Просто се усещах като един музикант професионалист, който иска все пак да поддържа това нещо, без никаква по-голяма мисъл. Но сега наистина, го усещам така и жените са такива. Всички момичета които пеят също са такива и го знаят.
Има ли българският емигрант музикална култура?
Не, точно музикална култура, не мога да кажа, защото тя се придобива и в училище и в семейството и между приятели, а пък малко време е оставало. От както жените започнаха да пеят и като се поотпуснаха, като посвикнаха, това вече не им е само хоби, това им е необходимост, да дойдат на репетиция, да пеят. Отделно, че са приятелки всичките, че си помагат, задружни сме за всичко. Всеки рожден ден се отбелязва с гръм и трясък, защото си го правим за нас си. Всички се радват че сме заедно. Аз не виждам един човек, който против някого, нещо да каже, нещо да измрънка. Имаше един такъв период, като се съберат много жени то е нормално, но се изглаждат нещата. Просто на новите им се показва, къде по-твърдо, къде по-меко, че си има такъв ред. Те все ми казват, че съм мек и не смея да кажа нещо. От страната на хориста изглежда едно, от страната на диригента изглежда друго и аз не мога да се изрепча на някоя от жените и да кажа това така, това така. Първо не са щатни, второ са дошли пожелание, трето аз съм безкрайно благодарен, че някоя се е склонила и ни е намерила или някой я е довел, за да дойде да пее и аз правя всичко възможно, да остане тази жена. Ще свикне! Може да не може да пее много, аз не ги искам да бъдат професионалисти, макар и това да е добре да го има, но като няма… Жените си промениха начина на живот. Аз ги виждам, знаеш ли как се радват. Изморени след едно или две мерокамото/б.р.μεροκάματα- дневна заплата за осемчасов работен ден/ идват от другия край на града, но след петнайсет минути се усмихват. Сега измислихме и нещо друго, на всяка репетиция в почивката ще играем по едно хоро. Хем за раздвижване, хем краката да свикват да играят. Имаме хореограф Милко, имаме вече наченки на танцов състав. Милко доста се е опитвал да направи нещо, няма зала, после има зала, но няма хора. А пък има танцьори тук, до колкото разбрах и от Русе, които са играли в състави в София във «Филип Кутев» имало някакво момче. Има танцьори явно, но не се навиват, да започнат. Тя една ми казваше по-рано, щеше да става певица, но не можа да стане: «Вий почнете, донякъде, като стигнете и като дойда и ми хареса как пеете аз тогава ще почна да пея. » Имай предвид, че са минали най-малко двайсет жени, които са дошли на по една репетиция и са изчезнали. Защото е много трудно, макар и да се музикални и да могат да пеят е сложно. Много песни, много музика, помнене и повторение. Като започнем да пеем, не винаги съм много благ. Почвам да гледам на кръв някой път, но като е изпято добре и работата върви добре, си правим шеги.
Живота ти тук е пълен с действие, хубави и лоши моменти. Разкажи ни нещо което
е оставило трайна следа в паметта ти…
Едното много неприятно нещо, още, като нямахме документи и полицията, като спира по улицата и очакваш да те спре и ако си с по-слаби нерви чак можеш да се напикаеш. Много страшно беше, голям стрес. Месеци, години наред под такъв стрес да живееш е нещо ужасно. Като влезе България в Европейският съюз, нещата се решиха. Всъщност мен никой не ме е спирал, нищо не е станало, но факта, че виждаш как се получават нещата и ти може да бъдеш следващият, стреса е много голям. Не случайно много от българите са болни. Това е една от причините. Освен другия стрес, че си на чуждо място, че не знаеш езика, че работодателите те притесняват, за щяло и нещяло, подигравките, които получаваш. Това, което го знаем между нас, че те не ни обичат, повечето от тях.
Как научи гръцки език?
А не го знам добре. Аз го знам от улицата. Справям се. Някои гърци ми казват, че говоря добре, а аз не знам граматиката, бъркам родовете. Бих могъл да кажа «ена потири» или „мия потири” /б.р. μια ποτήρι –една чаша /. Обадих се един ден в едно студио, където пишеше, че подготвят певици. Казах, че търся подобно место, за да преподавам солфеж. Отговориха, че не учат солфеж. И аз направо почнах да се карам по телефона, как преподават пеене. Те казаха, че само повтаряли. Учителя пее и те повтарят след него. Пък подготвяли известни певици…Бих искал да преподавам в Гърция солфеж и пеене. Мога да преподавам на тия певици дето пеят по телевизията и не знаят за какво става дума. Няма кой да им покаже, как се отваря устата, защото то е много специфично, а пък нашето пеене – отвореното, гърленото е близко до тяхното. Не случайно се казва в Библията: « В началото бе словото.» Не да направиш музиката и върху нея да сложиш текст, както се прави в повечето случай. Някой композитор с два пръста на пияното, защото толкова може да свири, измислил нещо си, обажда се на стихоплетеца, и слагат един текст и нагласят. То не става така. Ти трябва да имаш първо идеята за някакъв стих, за хубавото цвете, как станало, как цъфнало, пък момата там и да го подредиш и тази мелодичност на стиха да ти донесе мелодията. Правил съм опити преди години в България, един текст който не го знам как звучи като мелодия, песен някаква но не знам коя точно и почвам да си преповтарям текста във вид на рецитация, по друг начин да търся мелодията вътре и го нотирам това нещо. Може да е по-схематично, не с всяка осминка и четвъртинка, но да се улови мелодията. Текста дава мелодията, това е по-правилното и е по-истинско. Другото, който разбира, ще усети, че има кърпежи. Както не може на една тракийска песен да сложиш един шопски текст и да мислиш, че е добре./БН
Александър Костадинов пред „Български новини”
Четете още:
🔴 Работещите българи остават без пенсии?🔴 Успели българи се връщат от чужбина и избират кариера у нас
🔴 Шопинг екскурзията до Италия излиза много по-евтино от тази в България
Източник: newsbg
Коментари
Харесайте ни във facebook!
