Майчината сълза се търкаля по скайп


На 21 август се навършват 115 години от рождението на един от най-сладкодумните разказвачи в българската литература – Ангел Каралийчев.

Всеки, който е отраснал с приказките му, дори и да не знае за тази годишнина, някак инстинктивно се сеща за неговата „Майчина сълза“ в края на лятото.

Всичко е същото – пожълтелите листа, лястовичките по жиците, набъбналите гроздови зърна, уханието на дъжд… Само майката, която отлита, е по-различна. Ще я видите с куфари на летището, заедно с още много като нея. Защото в края на август летните отпуски свършат и хиляди българи поемат към топли и не толкова топли страни в търсене на препитание.

Някъде по медиите съобщиха, че над 260 хиляди деца в България растат с т.нар. „скайп родители“ – родители, които са на гурбет. Ако се съберат сълзите на всички български „скайп майки“, ще напълнят цял океан. Щеше да звучи поетично, ако не е толкова реалистично и прозаично. 260 хиляди лястовичета се свиват на дъното с прекършени криле. Едва ли ще ги видите в елитните гимназии, те обикновено бягат от училище, пушат трева по строежи и мазета, може да имат скъп телефон – подарък от мама за Коледа, но ходят с пробити маратонки, защото баба им, която ги гледа, е изхарчила всички пари за ток и лекарства. И винаги, когато някой ги напсува на майка, скачат да се бият до кръв, сякаш това е битката на живота им. Тази дума – майка – отключва в тях невиждана агресия и мъка. Вечер впиват поглед в замъгления образ на монитора, жадно поглъщат търкулналите се по скайп майчини сълзи и обещават да бъдат добри. А на съседния стол плаче баба им – майката, чиито деца са отлетели…

Това е българската есен – тъжна история за лястовици, които отлитат, и такива, които остават със скършени криле тук, на дъното.

Ако познавате някого от тези неприказни герои, стоплете го с приказката на Ангел Каралийчев. Където и да се намира по света, човек има нужда от майчина утеха. И от надежда за пролет.

 

МАЙЧИНА СЪЛЗА

Ангел Каралийчев

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.

Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?

Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.

Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.

Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:

— Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
— Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! — промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.

Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.

— Ах, колко съм уморена! — въздъхна тя.
— Откъде идеш? — попита любопитно лястовичето.
— Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: аз съм Сълза.
— Сълза ли? Каква сълза? — надигна се тревожно лястовичето.
— Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
— Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
— Къде е твоето лястовиче? — попита вятърът.
— Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.

Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
— Благодаря ти, майчице! — прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.


Какво четем:

🔴 Изповедта на една моряшка съпруга: Разводът ми даде свобода

🔴 Това са думите, които ще прогонят всичко лошо от твоя дом и ще те закрилят!

🔴 Красотата на българската носия (снимки)

Източник: dvatabuka



Коментари



горе