Опаковах 30 години живот за една седмица


Не съм вълк единак, но семейния си живот изкарах с една кротка вълчица. За съжаление жена ми Надя почина тъкмо когато най-много имах нужда от нея.
Синът се отдели – още щом започна работа, му връчих ключа от апартамента, наследен от майка ми. Казах му, че мога да му помагам и с пари, и с ръцете си, и със съвети – да си направи дом по свой вкус и за свое удобство. Радо знаеше, че нашата врата винаги е отворена за него. Идваше по-рядко, отколкото на Надя й се искаше, но и двамата се зарадвахме, когато една вечер не дойде сам. Запозна ни с Мира и няколко месеца по-късно вдигнахме сватба. Дойдоха и внучките и малкият апартамент отесня. Помислихме да се разменим – нашият беше тристаен, просторен, с две големи тераси, но тогава тъстът се разболя, взехме го при нас и преместването се отложи. Година по-късно останах вдовец. Грижите за бащата на жена ми легнаха на мен. Не знаех как да я прежаля, какво успокоение да намеря за себе си, още по-малко – каква утеха да дам на тъста. Все повтаряше, че е било време той да си отиде, а не дъщеря му. Но, знае се, в тази работа ред няма. Така останахме двама страдащи мъже – всеки с болката си. Три години гледах тъста, последните десет месеца – на легло. Надя сигурно щеше да е по-добра от мен, но и аз се справях някак – беше чист и нахранен, не беше сам.
След като си отиде и той обаче, не можех повече да живея в този дом. Тогава казах на Радо да говори с Мира, да помислят, да решат какъв ремонт ще правят и да се разменим. На мен техният малък и уютен апартамент ще ми е предостатъчен. Уточнихме всичко, включително и кой кога ще излиза в отпуска и в каква последователност ще действаме. Но както в много подобни случаи, така и при нас сметката се оказа без кръчмар.
Аз провалих всички планове и графици. Сгреших, като си представях как ще си взема два куфара с необходими вещи и любими спомени и въпросът ще приключи. Но да опаковаш не тенджери и тигани, а 30 години живот за една седмица се оказа непосилно. Всичко вкъщи беше минало през ръцете ни – моите и на Надя. В началото за много неща парите не стигаха и каквото можехме, правехме сами. После започнахме да си позволяваме да трупаме спомени – сувенири от пътувания, дребни „ценности“, които са важни само за нас, туристически карти, любими книги, плочи и дискове с музика... Където да погледна, каквото да пипна, всяко нещо ме връща назад в живот, който харесвах, с човек, когото все още безумно обичам.
Снаха ми започна да нервничи, синът се опитва да действа тактично. Не ме притискат много, но аз и сам разбирам, че ако с това темпо действам, доникъде няма да стигнем. А до 15 септември, когато децата ще тръгнат на училище, никакво време не остана.
Много е тежко да изоставяш миналото, сякаш за втори път се разделям с любимата си. Но няма връщане, животът върви напред и аз обещах на Надя, че ще бъда до семейството на сина ни и ще им помагам. Ще удържа на думата си, каквото и да ми струва.
Павел от Варна 


Какво четем:

🔴 8 съвета от невробиологията, които ще ни направят по-щастливи

🔴 Той няма зрение, но лекува на 100% болните: Вдига хора от инвалидни колички! (Още за чудото)

🔴 В супермаркета през 70-те

Източник: lichna-drama



Коментари



горе