Поетесата Елка Няголова: Европа да разпознае нашия герб – Кирилицата


Само преди седмица поетесата и писателката Елка Няголова се завърна от Черна гора, където беше удостоена с международната литературна награда на „Св. Стефан Щилянович” – един добър повод да поговорим за славянската култура, за кирилицата, за сатанизирането на Русия и духовните пигмеи.

– Г-жо Няголова, Вие често пътувате до славянски територии, изпълнявайки своята мисия да създавате мостове в културно отношение между братски народи. Каква беше целта на пътуването Ви, какво от духа на черногорците Ви порази?

– В Черна гора съм била и на други писателски събития. Тази славянска страна ме спечели още при първата ми среща с нея. Пътувахме от летището към Подгорица, когато забелязах, че през няколко километра се повтарят билбордове с надпис: „Црна Гора је земља ћирилице” (Черна гора е земя на кирилицата, б.р.). Веднага си казах: „Това са горди хора, които заявяват себе си с достойнство.“ Събитието, за което пътувах, бе с наслов: „С Кирилицата“. В няколко града на черногорската Адриатика писатели, издатели, библиотечни апостоли и църковни служители от всякакви рангове бяха сред хората – на площада в Стария гр. Будва, пред храма „Света Троица”, в храма в Котор, в манастири и зали. Преди година пък бяхме на вечер на поезията в прекрасния катедрален храм в Подгорица, при откриването на който са участвали 6 православни патриарси… В програмата всяка вечер имаше по един рецитал на гостуващ поет. Дните на Кирилицата със своя вечер откри проф. Амфилохий Радович – глава на Черногорската църква, самият той – поет, теолог, богословски преподавател, полиглот, Почетен член на Славянска академия. Една изключителна и респектираща личност! Свои самостоятелни вечери имаха още и поети от Сърбия, Румъния и Черна гора. Много интересен беше и диспутът „Кирилицата и Латиницата – изкушение за мултикултурата на днешна Европа”. Впечатли ме проф. д-р Синиша Йелушич (впрочем, и член на журито за присъдената ми международна награда). И някъде в този програмен контекст беше и моята авторска вечер. Мястото е поразително енергийно: морето е на педя разстояние, наоколо – старите камъни на 2500-годишната Будва, край нас – православен и католически храм… С камбанен звън, започва всяка литературна вечер. Пред тези кръстове и под откритото небе си като на Божи изпит. Там ми връчиха и международната награда „Св.Стефан Щилянович”.

– Църковните пастири в Русия, Черна гора, Сърбия – с какво са различни? И защо са „равни сред равните“ с поетите?

– Книжовният герб на Черна гора – Петър Негош, има един стих: „Всемогъщият седна на трона / и засънува поезия…” Ето как той внушава, че Бог е поет! Поставя поезията на най-високото духовно стъпало. Такова е отношението в тези страни и към самите поети. Духовните пастири са близо и заедно с тях. Поезията, като висша молитва, влиза в храма. Той не се осквернява от нея, напротив – заедно, свещенослужители и поети служат на словото. На високото слово! Отците не са на дистанция, а са заедно със словотворците. И няма нищо по-естествено от това. Видях го при Митрополит Амфилохий. После и при Негово Светейшество Ириней – бяхме на аудиенция при него… Да не говорим пък за руските свещеници, които са съвсем близо до хората. За моя радост, такива черти има и Варненският и Великопреславски Митрополит Йоан – образован, земен и естествен, с добро и откликващо сърце… Моите колеги от 20 държави, които бяха тази година през май на фестивала на поезията във Варна, са очаровани от него. На самия 24 май Дядо Йоан ни прие и намери време и сладка дума за славянските поети.

– Защо според Вас през последните години у нас наблюдаваме едно неглижиране на творческата интелигенция от страна на управляващите? Това се отнася особено за писателите. Каква е материята на поетичното и кой има нужда от нея?

– Мисля си, че това не е просто управленско високомерие. В повечето случаи виждам самоосъзнаване на собствената незначителност и комплекси за неравностойност. Често вълната на обществения живот изтласква на авансцената неподготвени хора. И те знаят, че е така! Но няма връщане – там са, прожекторите светят в очите им, „публиката“ ги чака, думите им бягат (от тази стока те имат не много). И като добавим това, че често и нямат какво да кажат, картинката става плачевна. Темелът на повечето от тези властимащи хора е плитък. Нали знаете: за да бъде устойчив един темел, трябва да се изкопае достатъчно дълбоко… И в такива ситуации става най-простичкото – авторитетът (който липсва!) се заменя с авторитаризъм. Оооо, това е висока врата; зад нея седи велможа; той няма време за разните там поети и аркашки! Забравя човекът, че тази стълба води неизбежно и надолу… А е толкова просто: обгрижването на талантливите хора, почитането им (за празници, юбилеи, други поводи) е едно човешко вложение в касата на взаимното доверие. Но това обикновено не се разбира. И на всеки 24 май, по трибуни и край трибуни, в нашата мила родна картинка могат да се видят строени общинските велможи от всякакъв калибър, чиновници и общински съветници, спретнати в новите си костюмчета „Версаче”… Талантливи български деца изпълват площадите пред тях и танцуват. А зад „официалните лица”, повдигнати на пръсти, поетите се опитват да видят и чуят нещо, надничайки зад гърбовете им. Да биха се сещали поне да се обърнат и да честитят на хората на словото Празника на буквите и словесността…

– Само икономическа ли е икономическата криза и къде е мястото на културата в този абсурден театър?

– Винаги съм предполагала, че всяка криза започва първо от главата и душата. Като в оня стар студентски виц: „Всичко е от главата, г-н Професоре!“ Това на шега. А сериозно: колкото по-тежка е кризата, колкото повече области от живота обхваща, колкото повече се разклаща държавността, а националното единение е застрашено, толкова повече трябва да се отделя за култура! Но тук не става дума просто за проценти – нека с тях да се занимават икономистите. Моята мисъл е за целокупната национална душа! Поетът се интересува от душата – своята и на народа си. Нищо не може да я вдигне така – тази паднала и наранена душа, както би могло словото… Да си спомним ролята на лечебното поетово слово в тежките исторически времена. Под балкона на Дядо Вазов отиде да плаче народът ни, а не пред двореца…

– България и Европейското председателство – какво послание излъчваме към света? Търсят ли администраторите на това значимо събитие съвета и помощта на интелектуалците?

– Нека най-сетне Европа да разпознае нашия герб – Кирилицата! Обикновено администраторите у нас не се интересуват от това, какво мислят интелектуалците. Но виждам, че Националният фонд „Култура” при Министерството на Културата е предвидил конкурс по проекти за годината на председателството. Това е хубаво! И поздравявам инициаторите! Дано оценителите да бъдат хора със стратегическо мислене и да дадат шанс на онези проекти, които достолепно да очертаят специфичния български натюрел.

– Защо непрекъснато се говори за пари, а не за ценности? И как се променя националната ни идентичност?

– В едно свое есе Николай Петев – светла му памет! – написа: „Големите пари днес изпреварват големите идеи…“ Ето, това е белег за криза на духа. Човечеството като цяло обедня откъм идеи – големи, значими, обединяващи човечеството. Няма такива вече. И това е тъжно. Това е самоизчерпване. И промяната не е на национално, а на общочовешко ниво. А само преди броени години посрещнахме новото хилядолетие. Наивно вярвахме, че предстои ерата на духовното, че човекът ще изкачи тези трудни светлинни стъпала към усъвършенстване на собствената си душа…

– Как да накараме света да обърне достойно внимание на Кирилицата?

– Мисля, че отговорът е в думата „достойно”. Ако ние самите не ценим своето писмо, ако Кирилицата не стане част от националната ни стратегия, ако сами не осъзнаем достолепието си на народ, дал на толкова още народи четмо и писмо, то тогава не можем да изискваме уважение от другите. Дали някой обърна внимание на факта, че в пъстрата шумотевица от събития по 24 май т.г. имаше един уникален концерт на Червения площад в Москва: 1000 руски деца пяха на чист български език „Върви, народе възродени”! Това беше един реверанс пред България! Един жест на уважение… Защо нашите медии са свенливи пред тази тема? Много неща още могат да се направят в същата посока. Ако има добра воля, разбира се.

– А кой се страхува от… духовна Русия?

– Духовните пигмеи. Този луд днешен свят си играе с понятията като жонгльор. Страшна е тази информационна война, която сатанизира Русия. Умишлено се объркват и преплитат понятия. И се оказва например, че аз съм една от запленените от поезията на виновника за залпа на Аврора – Червеният комисар Александър Сергеевич Пушкин! А Фьодор Михайлович Достоевски, моля ви се, е нарушил правата на човека и е създал матрица за идиоти! А ние, наивниците, го харесваме. А сега, де!

– Какво най-много Ви плаши, когато наблюдавате апатията в обществото? Как да спрем изтичането на българската кръв към световните икономики?

– Горчиво се шегувам с всичко… Но истината е, че се раждат по-малко българчета, а тези, вече родените, заминават. Жалкото е, че е ОТ, а не КЪМ. А пчела от мед не бяга, както знаем. Значи, нашето кошерче не е в ред. И апатията, разграждането продължават. Деловите среди нямат нужда от култура, а от субкултура, т.е. от полуфабрикати за бързо хранене. И затварят кесиите си.

– Каква диагноза бихте поставили на света днес?

– Каква диагноза? Алцхаймер. Светът бързо забравя собствената си история. После трие с гумата и я пренаписва. За кой ли път вече! А пренаписването на историята е грях пред онези, които са я сътворили. То е все едно, да минеш през гроб, стъпвайки върху, а не край него… Особено болезнено е, когато става дума за прекрояването на учебните програми по литература и история. Чувам как охкат в могилите забравените и изхвърлените от учебниците!

– Пред нова книга сте. Отворете малко прозорчето пред нея…

– Отново се ровя в душата – моята и човешката въобще. Стихосбирката е със заглавие „Шест грама”. Но нека не говорим за Нероден Петко. Ще оставя читателите сами да преценят дали съм ги развълнувала.

 

Нашият гост

Елка Няголова e родена в Добрич. Живее във Варна. Филолог. Поет, писател, преводач от пет славянски езика. Основател и председател на Славянска литературна и артистична академия. Гл. редактор на сп. “Знаци”. Директор за Балканите на МАП (Международна асоциация на писателите). Редовен член на Академията на руската словесност и на Академия “Поезия” в Русия.Авторка е на над 20 книги с поезия, 10 от тях издадени в още 7 държави. Отделни части от романа ? “Немите камбани” са превеждани в Хърватска. Нейни стихове са публикувани на повече от 15 езика. Носителка е на националните литературни награди: “Южна пролет”, Ботева награда за поезия на ИК “Хр. Ботев”, “Изворът на Белоногата” (за цялостно творчество), “Дора Габе” (за цялостно творчество), и др. Лауреат е на международни награди: “Белият ангел на поезията” (Полша), на руските ордени: “М. Ломоносов”, “Гр. Державин”, “Грибоедов”, на Есениновската награда “Златна есен”, на медала “А. С. Пушкин” от Академията за руска словесност, на наградите “Арка” (Сърбия) и “Янтарен трилистник” (МАП – Латвия).


Какво четем:

🔴 България пак ми разтуптя сърцето

🔴 Мъдростта на Лидия Ковачева живее с мислещите хора

🔴 20 красиви българки ще красят Европарламента догодина за 3 март

Източник: Труд



Коментари



горе