Писна гайда, та залюля хорото...


„Аз обичам народния живот с неговите песни и пословици, с неговите приказници и легенди и с неговите обреди и обичаи. Аз бих желал почти всекиго да заведа в моето Отечество и да му покажа нашите високи планини и нашите дъбови и букови гори, над които се вият тъмни облаци. Аз бих желал да покажа всекиму моя народ с неговите бели къщици, с неговите песни...” – пише Любен Каравелов.
И там... планината пееше - песни на габа гайди и медни кавали..., звън на чанове и сладка реч..., приветливи приказки и нагиздени люде... Там, на дъхавите поляни над село Гела, пред паракалиса „Свети Илия”, заобиколени от стройни смърчове, дишахме пъстрите мелодии на гайдите – всяка със своя тембър, всяка със своята окраска, шепот и вик...

В напевен ритъм подрънкваха гердани, святкаха тежки чапрази, грееха шевици по ризи... А ние, грабнати от веселата стихия на гайдите, тропахме ли тропахме на хорото на Илинденските поляни над Гела. „Хорото се огъва напред-назад, виенето на редицата напомня жерави, които кръжат в синевата на простора...” - казва Лозинка Йорданова.

Сгушеното в планината село Гела се намира на шест километра от Широка лъка, на девет километра от село Солища и на трийсет километра от Смолян. Западно от селото е пещерата „Ледницата”, пет километра южно може да се види древната тракийска крепост „Градище”. Запазени са две православни църкви и единайсет параклиса. Според историците Гела съществува от 3300 години, а местността е била обитавана от бесите – жречески род от тракийското племе на сатрите.

Ако не сте били в Гела и на Гайдарското надсвирване в това родопско селце, отидете! А отидете ли веднъж, ще повторите и потретите. Но сега... да разкажем повече за автентичния гайдарски фестивал...

Гайдите звучаха в Гела на 5 и 6 август и тази година събраха над 100 гайдари и към 20 хиляди гости от страната и чужбина.  Кметство Широка лъка и Община Смолян бяха главните организатори на Гайдарското надсвирване. Участниците бяха разпределени в три възрастови групи: до 14 години, от 15 до 19 години, над 19 години. Според регламента гайдарите трябваше да изпълнят мелодии от Родопската област. Участниците в първата група трябваше да представят две гайдарски мелодии по избор, до 6 минути; във втората група – две гайдарски мелодии – бърза и бавна, до 8 минути; в третата група - бързи и бавни гайдарски мелодии, до 10 минути. Председател на журито бе академик Милчо Василев, а негови членове – Костадин Илчев, Щильон Неделчев, Ангел Герзилов и Тодор Кайков.

Най-малкият участник в надсвирването бе 8-годишният Атанас Пейчев от Лъки, най-възрастните – 70–годишният Брус Какрен от Сан Франциско и 65-годишният Бил Коп от Сан Хосе, САЩ. При гайдарите до 14 години първа награда получиха Стоян Гушков и Димитър Дърмонев от Смолян. Във втората възрастова група двете първи награди бяха връчени на Анастас Карабашев и Станимир Валентинов. При големите - първа награда завоюва Атанас Пеев от Соколовци, следван от Йордан Топалов, Костадин Герджиков и Никола Андонов. Гайдарският състав „Капитан Петко войвода” с ръководител Иван Балабанов получи наградата за ансамблово изпълнение.

„Родопа планина - няма по-хубаво нещо от самата планина, от самата гайда.” – каза Стоян Гушков, който започнал да свири на 6-годишна възраст, а 35-годишният Иван Балабанов, родом от Смолян (с корени в с. Гела и с. Широка лъка), сладкодумно сподели, че е потомък на гайдари и е закърмен с гайди, песни и свирня. Взел е гайдата, когато бил на 8 години, учил се е от големите гайдари - дядо Дафо Трендафилов, Манол Ташков, Костадин Илчев...

А преди година, на надсвирването в Гела, бяхме заобиколили легендарния гайдар бай Стою Чонгаров, роден в смолянското село Бостина. Лесно можете да познаете този колоритен човек – той има дълга брада, едри мустаци, рунтави вежди, благи очи и е много разговорлив и мъдър... Когато се появява на сцената, е облечен с хайдутска носия, на гърдите му виси мъжкият накит „кюстек” - тежащ около половин килограм, а в пояса му са втъкнати нож и пищов. 85-годишният дядо Стою разказваше, че всички родопски песни са му любими... и без пищов никога не излиза на представяне: „И като пукна с него, се стряскат. Ама… може ли да свири родопска песен и да не пукнем, бре!” После... дядо Стою замълча като си подбираше думите за нещо, продължи, па рече: „Гайдата е труден инструмент. Това е дърво, бе..., мени се от въздух..., от всичко…” Дядо Стою е един от основателите на оркестър „100 каба гайди”.  Знаят го навред и го тачат много!

Предполагам сте чували за доайена на гайдарите и емблемата на Родопите,  за майстора на родопската гайда – Дафо Трендафилов - известен като „бай Дафо”, наричан още „Емблемата на Родопа планина”. Роден през 1919 г. в село Гела, починал на 91 години, дядо Дафо е обучил над 250 ученици и изработил над 800 гайди. Дядо Дафо винаги казвал, че ручилото на гайдата трябва да е най-добре от дрян, но може да бъде също от ябълка, или от круша... Нещо повече: съпроводът на песента „Излел е Дельо хайдутин” в изпълнение на известната народна певица Валя Балканска, което лети в космоса, е на дядо Дафо. Той е имал също така епизодични роли във филмите „Капитан Петко войвода”, „Краят на песента”, „Време разделно” – в епизода със сватбата на Манол, когато Караибрахим стреля по свирещата гайда. За този човек и до днес се разказва с огромна почит. И сигурно така ще бъде винаги, защото гайдата е Родопа и Родопа е гайдата. Защото хубавата музика няма старост, а народните майстори живеят вечно в нашата народна култура. „Родопчанинът се ражда с музиката.” „Гайдарското изкуство е голяма работа!” „Гайдата иска простор – да звучи отвисоко, та да се чува нашироко.” – казвал дядо Дафо.

Гайдата... Тя... ей така..., непринудено ти разчопля душата... Ручилото приглася ли приглася... и те придърпва. Няма как да удържиш и да не се хванеш на хорото... „Двадай борже!” – викаха на местния диалект и хапнали на две-на три, на Илинденското хоро се редяха мъже, жени, деца... Рипаха безспир... А то хоро ли бе като хоро!... Виеше се на няколко ката..., стъпвахме ту бавно, ту по-бързо. На огромната поляна над Гела се бе събрал толкоз много свят! „Ама, да ти кажа..., гайдата ми е на сърцето! Като водата ме влече...” – чухме някой да казва. Други пък, радостно възбудени, седнали на мека сянка под клонатите ели, слушаха и ръкопляскаха в захлас... Трети наквасваха ръцете си в пенливите води на близкия чучур... Недалече от гайдарската сцена се виждаха и завъртяните чевермета. Трябвало, казват, „месото да отхлопне от кокала” - чак тогава било готово за ядене. Такива вкусотии рядко се срещат по света! Има ги обаче в нашата България... Има ги в магическата планина на Орфей...

Казват, че пейзажът около Гела е като библейска гледка. Но къде... къде... още по-очарователни са родопчаните – с техните благи разкази и стародавни традиции, с благословена щедрост и чистота, и една тъй любородна душа, че докоснеш ли се до нея, те пленява завинаги... Какви ли не чудновати и полезни истории можеш да научиш от тези хора! А планината - на пръсти я познават... 

Така например, местните хора ни разказват, че тук-там по поляните до селото може да се съгледа Орфеевото цвете, известно още под наименованието „силивряк”. Орфеевото цвете се смята за изпълнено с вълшебна магия – дори и изсъхнало, потопено във вода, то имало способността да се съживява, да расте и да цъфти. В една от легендите за селото се говори също така, че Гела е родното място на Орфей, в друга – че след заточението си в Бачковския манастир патриарх Евтимий бил погребан на скришно място в тогавашния местен манастир, впоследствие разрушен през XVII век. Много години по-късно, когато започнали строеж на църква, открили гроб на висш църковен служител със скиптър в ръка. Старите хора ни казват, че техните прародители са видели скиптъра, който впоследствие изчезнал.

Бързам да не пропусна да Ви разкажа и за това, че Гайдарското надсвирване - събор в Гела продължи на 6 август с родови срещи на потомците на Родопа планина. По прастара традиция местните жители се събират по родове. И знаете ли, че всеки род си има дърво, под което се настанява? Хората пеят, играят и се веселят... Един дядо ни  разказа, че „никой не знаел откога е съборът, никой не знае откога съществува параклисчето „Свети Илия” - то е ням свидетел на онова, което се случва на този събор.”

А съборът... Дошъл от вековете, е неподвластен на забравата... „Радостен, закачливо весел и пищно цветен, той има една душа – народната, една сила – българската, едно внушение – искреността и простотата.”

Вечерта бе синьо-морава... Там..., откъм върховете, дочувахме гласовете на чановете... Те се сливаха с пеенето на гайдите и в благозвучна хармония се носеха из света...
   
Д-р Ваня Велкова
в. „България СЕГА”,
Берлин
Снимки: Д-р Ваня Велкова,
личен архив


Какво четем:

🔴 Детройт посрещна шампионите

🔴 "Бай Иван така е свикнал"

🔴 Когато любовта се мери в квадратни метри

Източник: България сега



Коментари



горе