Тази нощ сънувах Кемал, казала дъщерята на ген. Ковачев, преди да издъхнe (СНИМКИ)

- За любовта на Димитрина и бъдещия президент на Турция говори цяла София:

Предвоенна София, 1936 година. В дома на героя от Балканската война генерал Стилиян Ковачев на столичната улица "Раковски" 134 слугува крехко, ненавършило още 17 години девойче от севлиевското село Сенник. Мария Миленова, Марийка, както я наричат всички, споделяла съдбата на много свои съселяни - момичетата били изпращани за слугини по богаташките къщи в София, момчетата, като борецът Дан Колов, ставали градинари из Европа.

По това време в дома на генерала, 76-годишен, вече вдовец, живеели две от децата му - дъщерята Олга и синът Тодор, на когото викали Тотьо. Другите му две дъщери - Теофана /Фанка/ и Димитрина /Мити/ отдавна били омъжени и живеели отделно със семействата си. Но голямата фамилия била патриархална, държала на традициите си, една от които повелявала всяка неделя внуците на генерала заедно с родителите си да посещават дядо си за обяд. Задачата на прислужницата Марийка била да пазарува продукти за кухнята, да готви, да подрежда масата за гостите...

През 1936-а генералът имал 5 внуци - синовете на Фанка Стилиян и Димитър, и трите деца на Димитрина - Ана, Стилиян и най-малката - Оля, която носи името на леля си Олга, една от сестрите на майка й. Тя била най-малка от всички внуци - едва на 8 години. Макар и все още малко дете, някогашното момиченце добре помни досега тези обяди в дома на дядо си и неговата слугиня Марийка.

След време старият Ковачев ще има още една внучка - Зорка, дъщеря на сина му Тодор, който се жени по-късно.

След 6 месеца работа в къщата на Ковачеви момичето от Сенник се връща на село, където 18-годишно се омъжва за голямата си любов Кънчо Мирчев, раждат им се двама синове. За Марийка остават далечен спомен столицата и хората, под чийто покрив е живяла и прислужвала. Известно време тя поддържала връзки само с генералската дъщеря Олга, която никога не се омъжила. Били се сприятелили, макар Олга да била към 40-годишна.

В началото си разменяли писма, дори от София й изпращали малки колети, после двете изгубили следите си. Разделил ги животът, който не се оказал лек нито за Ковачеви, нито за Мария Мирчева от Сенник, която е вдовица от 43 години.

По онава време, а и по-късно, слугинята Марийка не знаела историята на своя именит "работодател". За нея той бил генерал, но и един добър възрастен човек, който се отнасял бащински с нея, плащал й добре, никога не й се скарал, обичал да ходи с нея на пазар и да се навърта в кухнята, където понякога готвел сам. За българската история генерал Стилиян Ковачев е поборник от Априлското въстание, участник в четири войни от Сръбско-българската до Първата световна, освободител на Смолян, Доспат и Разлог през Балканската война. И... бащата, който не даде ръката на дъщеря си Димитрина на военния аташе на Турция у нас Мустафа Кемал, който по-късно ще стане президент на Турция и ще бъде наречен Ататюрк.

Любовта между Димитрина, която всички наричали Мити, и турският офицер разцъфтява през 1914 година и дълго време е тема номер 1 на светска София. За нея се знае всичко или почти всичко, но през 1936 г. вече е изтекла много вода и в дома на Ковачеви не говорят за Кемал, още по-малко пред слугинята от Сенник.

"24 часа" откри баба Мария в родното й село по гроздобер през 2015 г., когато тя караше 96-ата си година, и през октомври разказа за нея в подробна публикация. И досега жената е жива, бодра и здрава, на 28 декември т.г. трябва да навърши 98. За нея казват, че на рождения си ден миналата година забелязала: "Аз май започнах да остарявам".

В София живее Оля Николчева, която през юни т.г. навърши 89 години. Втората дъщеря на Димитрина Ковачева, която не стана жена на Ататюрк, следи отблизо всички публикации в медиите, които се отнасят до любовта на майка й с турския големец - тема, която и до днес вълнува пишещото братство и в България, и в Турция. Близки й казали, че в "24 часа" има материал, в който се разказва не само за дядо й генерал Стилиян Ковачев и за майка й Димитрина, но и за тяхната слугиня Марийка от 1936 година.

Леля Оле, както я наричат близките й, прочела материала в "24 часа" през пролетта на 2016 година и се трогнала много. Малко по-късно непознат млад мъж идва на гости при баба Марийка в Сенник и на изпроводяк й оставя армаган - 200 лева и черен хайвер. Старата жена не може да обясни кой точно е бил в дома й - казва: "доверени хора на генерала". По-късно, на 26 септември 2016 г. при нея в Сенник идва на гости и Оля. Мила и неочаквана среща точно 80 години след времето, когато най-малката внучка на генерала му гостувала всяка неделя за обяд, посрещана от слугинята му - Марийка от Сенник.

Гостенката от София не можела да скрие изумлението си, че някогашната слугиня на дядо й е жива и здрава 8 десетилетия по-късно. Дори предпочита да я нарича прислужница, вероятно, за да не я обиди, макар самата Мария да говори за себе си като за слугинята на генерала. Двете жени имали да си кажат толкова много неща...

В началото и репортерът на "24 часа" не разбра кой точно е бил на гости при баба Мария Мирчева. Но след публикация в сайта на вестника за тази визита и молба, ако желаят, родственците на генерал Ковачев да се обадят, в редакцията позвъни Деян Деянов, племенник на Оля и син на нейния брат Стилиян Деянов, средното от трите деца на Димитрина Ковачева. Той разказа, че първо при баба Мария отишъл синът му Стилиян, който преподава история във Виена, а след това другият му син - Андрей, завел леля Оле за среща с някогашната слугиня.

Леля Оле била толкова впечатлена от срещата в Сенник, че малко след нея изпратила препоръчано писмо на баба Мария, като в плика сложила и няколко снимки - портрети на дядо си Стилиян Ковачев и на майка си Димитрина /Мити/, която заради красотата й чуждите дипломати в София наричали "балканската роза", на къщата, в която някога Марийка слугувала, и снимка на трите деца на Мити - най-голямата Ана, Стилиян и Оля. Снимка тъкмо от 1936 г., за да ги види някогашната слугиня такива, каквито ги знае от тогава. На нея Ана е на 12 години, Стилиян, на когото викали Бебо - на 10, а Оля е осемгодишна.

Заедно с писмото столичанката изпратила в Сенник кутия със скъпи шоколадови бонбони, които месеци по-късно баба Мария продължаваше да държи неначенати в хладилника си заедно с плика, в който стояха и снимките.

Писмото е с дата 5 октомври 2016 година. В нея Оля Николчева пише:

"Мила Марийке,

Извинявай, че се забавих толкова дълго, докато успея за уредя преснимането на снимките. От една страна - не намерих веднага подходящо фотографско ателие, от друга - боледувах доста време от грип. Дори и досега влача разни последици - кашлица, главоболие, умора.

Пращам ти снимки на къщата, на мама и на нас, трите деца. За съжаление, друга снимка от къщата нямам. Нито откъм верандата, нито откъм задния вход. Мамината снимка е от времето на любовта й с Кемал Ататюрк. Излязоха няколко книги с тази история, но особено едната е доста добре и правдиво написана. Тази снимка е поставена на корицата й. /Става въпрос за книгата на журналистката Лиляна Серафимова "Обречената любов на Ататюрк" - б.а./. На нашата снимка сме ние тримата - най-голямата Анчето, кръстена на баба Ана /съпругата на ген. Ковачев - б.а./, Бебо, кръстен Стилиян на дядо ни, но му казвахме Бебо, и аз, най-малката в средата, кръстена на леля Олга, но ми казват Оле, сме съответно на 12, 10 и 8 години. Снимката е правена точно през 1936 година, когато ти си живяла при любимия ни дядо. Аз много добре те помня от тогава. Голяма радост беше тази пролет, когато видяхме твоето интервю във вестник "24 часа".

Ако имаш някакви желания - било за снимки или нещо необходимо, пиши ми. С удоволствие ще се погрижа да ти пратя, каквото ми поръчаш.

Изпращам пратката препоръчано. Дано не ти създам проблем и да те разкарам, но пък би могла да помолиш някоя близка да отиде до пощата.

Много, много се радвам, мила ми Марийке, че се видяхме. Сърдечни поздрави имаш от всички мои племеници. Около мен има само млади хора. От моето поколение няма вече никого. Аз направих 88 години тази година. Анчето си отиде 92-годишна преди 6 години, а Бебо на 66 години още през 1992 г. Татко почина през 1960, а мама - през 1966 година. Живяха 30 години на един таван и там си отидоха. Бяха много изтерзани от злото, което незаслужено ги застигна. Ние, двете сестри, нямаме деца. Само Бебо има един син, кръстен на татко, Деян Деянов. Казваме му Дани. Той има двама сина - Стилиян /Тилето/ и Андрей /Анди/, които вече си видяла. А Андрей има едно много сладко и умно момиченце, Елиана, на 6 годинки. Дани и жена му Лиляна са много предани и грижовни. Те са най-близките ми хора. На тях мога винаги да разчитам за всичко.

Прегръщам те горещо, мила Марийке!

Олето"

Оля пише на баба Мария на компютър - на 89 година тя се справя много добре със сложната техника и дори отново учи иврит. Това репортерът на "24 часа" ще разбере по-късно, когато с помощта на племеника Деян Деянов ще гостува в софийския дом на леля Оле. Тя не крие, че не обича журналистите заради глупостите и идиотизмите, които, по думите й, пишат за някогашната любов на майка й с Ататюрк. Дори си е направила цяла колекция от над 30 публикации в различни издания, в които е поправила грешките и измислиците, допуснати волно или неволно от техните автори.

Но за "24 часа" вратата й е отворена, може би и заради неочакваната й среща с баба Мария, върнала времето с 80 години назад.

Започваме разговора с темата за Марийка от Сенник, но неизбежно всичко се завърта около любовта на Мити и Ататюрк.

"Мама никога не говореше за това, и аз самата никога не съм любопитствала, но темата не беше табу вкъщи. Тя се интересуваше какво става в Турция, ние знаехме за тази любов. Понякога, съвсем по детски, сестра ми Ана я питаше: "Мамо, ти сега, защо така си направила? Защо не си се оженила за него, сега щяхме да живеем по дворците". Пък брат ми Стилиян казваше: "Какви глупости говориш! Ти нямаше да си на този свят, ти нямаше да си ти...", спомня си Оля Николчева.

Тя потвърждава, че само веднъж майка й споменала на глас името на Ататюрк и самата Оля е свидетел на това. Случило се в последния й земен ден, било 9 август 1966 година. 74-годишната Димитрина боледувала от рак на стомаха. В дома й били много роднини, включително сестра й Фанка. "Ние бяхме със съпруга ми в ГДР, но се върнахме. Сутринта тя се събуди и каза: "Тази нощ сънувах Кемал", нищо повече. След това дойде един от нашите приятели лекари, за да я прегледа, но тя го помоли: "Много ви се моля, доктор Чаушов, не се занимавайте повече с мен", обърна се към стената и така си остана...", това е един от най-болезнените спомени на Оля.

Тя се ядосва, че в много публикаци авторите изкарват, че след раздялата си с Кемал майка й била омъжена насила от дядо й Стилиян Ковачев за баща й - адвоката Деян Деянов, и че този брак не бил щастлив. Отгоре на всичко и признанието за последния й сън било още един повод за ревността на съпруга й. "Как да стане, това се е случило 6 години след неговата смърт", недоумява дъщерята на Мити.

Тя разказва, че майка й първо била сгодена неуспешно за инженер от Русе, чак след това, през 1922 г., се жени за баща й Деян Деянов - 8 години след романа й с турския военен аташе. И показва тяхна снимка като годеници - снимка на двама видимо щастливи млади хора. "Изглежда ли ви мама като жена, която омъжват насила?", пита тя. Запознали ги зетят на Мити - полковник Стефан Нойков, съпруг на сестра й Фанка, и приятелят му Димитър Михов, брат на регента генерал Никола Михов. Той, Михов, работел като преводач в двореца и дори станал кум на сватбата и кръстник на трите деца на Мити и Деян. Преди тях майка им родила 2 момченца-близнаци, които починали. Димитър Михов умира през 1935 г. и така съдбата му спестява нещастията, които ще застигнат адвоката и семейството му след 9 септември 1944 година.

Деянов е обществена фигура, демократ по убеждения, не по партийна принадлежност. Не е бил богат, както пишат мнозина, но бил избран за депутат в последното Народно събрание преди 1944 година. Заради това го изправили пред Народния съд и дори името му било в списъците на тези, които трябвало да получат смъртна присъда. "Спасява го приятелят му Атанас Иванов. Ние това го научихме по-късно, чак след промените през 1989 година. Той разместил нещо - имена, листове, папки - не зная точно, но го измъкнал от списъка на тези, които трябвало да умрат и получи 15-годишна присъда. Този човек никога не е идвал у дома, не съм го виждала и не зная как е изглеждал. Вероятно е бил юрист. Но помня, че често търсеше татко по телефона, не знаехме защо, този човек имаше глас като кадифе. Така и казвахме на татко: кадифеният глас те търси...

С присъдата конфискуваха и всичкото имущество на баща ми. И докато той беше в затвора, мама с нас, децата, бе интернирана в село Правда, близо до Дулово. После бързо ни разрешиха да се преместим в Стара Загора, където имахме роднини - баба ми Анка, жената на генерала, е от този град. След това баща ми бе един от първите помилвани, в края на 1945 г. излезе от затвора и семейството ни се събра в София.

Но нямахме свой дом и адвокатът Стефан Нотев, комунист, приятел на баща ми, с когото имаха обща адвокатска кантора, ни приюти в две стаички на своя таван - там починаха и татко, и мама. Не му позволиха никога повече да бъде адвокат. Помня, че когато татко почина и сваляха с едно одеало покойника по стълбите, Стефан Нотев излезе от апартамента си и много плака. Двамата бяха като братя", допълва разказа си Оля Николчева.

Внучка на военен, самата тя се омъжва за военен - съпругът й поручик Нено Николчев е мобилизиран и участва във втората фаза на Отечествената война. Ранен е тежко през март 1945 г. при Драва-Соболч и макар да получава орден за храброст, като царски офицер е следен и преследван от новата власт. От войната остава инвалид - при раняването си губи око и крак, едва разрешават на семейството да замине за ГДР, където мъжът й може да получи лечение и подходяща протеза. Той умира през 2006 г. на 83 години.

На Димитрина Ковачева било съдено да преживее още едно изпитание - на Великден през 1925 г. тя е на погребението на о.з. генерал Константин Георгиев в софийската черква "Света Неделя", когато става най-големият атентат в българската история. В този момент Мити е бременна с второто си дете Стилиян, който се ражда на 2 януари 1926 година. Тя е ранена, като по чудо под развалините оцелява и баща й генерал Стилиян Ковачев, но загива съпругът на сестра й Фанка полковник Стефан Нойков. "Баща ми Деян Деянов не е бил там, както се пише", категорична е Оля.

Загубата на полковник Нойков се отразява тежко на тъща му Ана, жената на генерал Ковачев, и тя умира през същата година едва 55-годишна. Старият генерал напуска този свят през 1939 година, когато е на 79 години. Къщата му на улица "Раковски" 134 е отчуждена през 1968 г. и на нейното място е изградена сградата, в която се помещаваше след промените централата на СДС.

"Мама умееше много неща - беше прекрасна пианистка - учила е музика и литература в Швейцария, говореше прекрасно френски, умееше да рисува и да шие. Изнесла е много концерти в София, на част от които е присъствал и Ататюрк. С него са разговаряли на френски и на български. Странно, цяла София е знаела за тяхната любов, те са танцували на редица балове, а няма запазена нито една тяхна снимка от това време", диви се дъщерята на Мити. Дали пък тогавашните фотографи не са били по-тактични от днешните папараци, чуди се тя.

Сръчността на Мити била наследена изцяло от сина й Стилиян Деянов. За да си помага финансово, през 50-те години на миналия век семейството изработвало мартеници, Мити се занимавала с керамика - украсявала порцеланови съдове. "Стилиян продаваше мартениците в магазина на наша роднина на "Граф Игнатиев". Помня, че за мартениците по едно време изрязвахме котета от гума. Приятели много ни поднасяха с тези котета. Като попитат пред непознат човек: ти колко котета наряза днес, той какво ще си помисли за тези, дето режат котки?".

Самата Оля е наследила музикалния талант на майка си, но не успяла да завърши Музикалната академия заради тендовагенита, от който заболяла. "Моите стави от дете ми правят номера, всякакви номера. Завърших икономика, но й виках бакалия, не исках да работя това. Залагах на музиката, но след като не можех да свиря, се занимавах с преводи. Майка ми не ми е преподавала музика, имах учителки. А пианото й продадохме, защото мъжът ми трябваше да си купи лека кола, тъй като беше военен инвалид и много трудно се предвижваше. Решението да продадем пианото на мама взехме с другите роднини, ние останахме задружна фамилия и след смъртта на генерала", спомня си още Оля Николчева.

Все пак ново пиано успяла да си купи, но вече от ГДР.

Най-ужасното нещо, което е чела за майка си, било, че уж тя била станала проститутка в Париж след като не успяла да се омъжи за Ататюрк. В друга публикация "открили", че дядо й имал и четвърта дъщеря - някоя си Надя, елитна куртизанка в Рим, която през 1924 г. била позирала на прочутия склуптор Андрей Николов за неговата световноизвестна пластика "Дух и материя", а след това се споминала много млада от сифилис.

"Мисля, че е преувеличено дори и това, че когато за втори път Ататюрк поискал ръката на мама и за втори път получил отказа на дядо, влюбеният турчин й бил изпратил цял файтон с рози. Не съм чувала и не мога да потвърдя и историята с книгата на писателя Решат Нури "Чучулигата", която уж Ататюрк бил изпратил на мама с молба да намери преводач, който да я преведе на български език, защото в нея се разказва за една голяма и много нещастна любов. Дори не сам чела тази книга", изброява още Оля небивалиците по адрес на майка й, които е срещнала и събрала през годините в различни публикации.

Но е истина, че блуза на майка й, с която тя танцувала на един от баловете с Ататюрк, може да се види и днес в турски музей. Вярно е и нещо друго. Във вещите на Ататюрк след смъртта му през 1938 г. са намерили една единствена снимка - тази на Мити.

Без да познава автора на тези редове, в бележките си за публикацията в "24 часа" за някогашната слугиня на дядо й Мария от Сеннки, Оля Николчева е написала: "Публикацията е от октомври 2015 г. Разказът на 96-годишната съхранена жена, със запазена памет и бистър ум е искрен, сърдечен, точен и може да послужи за пример на мнозина пишещи, претендиращи за журналистическо звание, как трябва да се говори за миналото".