"Два свята, единият е излишен!"


Христо Смирненски, един от безспорните гении на българската литература е роден на 17 септември 1898 г.

За своите 24 земни лета, той ни е оставил такова наследство от писано слово, в което всяка дума е закована на мястото си и тежи със страшна сила върху сърцата и съвестите ни. Защото е истинска. И защото творбите на Смирненски, били те нежна лирика, огнена епика, жарлива сатира или свеж бликащ хумор, са непреходни. Както е непреходен животът, по стълбата на който всички ние се изкачваме, вслушвайки се или в моралните си човешки устои, или в лъстивите подмамки на властта и сребролюбието. Защото световете в света, в който живеем, винаги ще са два. И винаги единият ще е излишен. Кой – избираме сами.

БОСОНОГИТЕ ДЕЦА

Привечер е. Бaвно, дебнешком сякаш, се спускат лилави сенки над града. Огромният слънчев кръг догаря в потоци злато и алена кръв. Като мъртва сива змия лежи шосето сред стихнали поля. И ето босоногите. Три, четири, шест. Впрегнати в мънички колички, натоварени с дърва и съчки, те опъваха мускулите на своите млади тела. Фуражка с отпрани козирка, черни кръпки на сивите панталони, а жилите им изпънати като корабни въжета. Пот струят челата. А градът е тъй далече. Малки роби, впрегнати в ярема на своята беднота, деца, в чиито очи гори тихата скръб на старци. Далече е градът! Далече. Край вас ще отминат още много доволници, край вас ще профучат автомобилите на тези, които нивга в живота си не са пили горчивата чаша на мизерията — те, зарад които е вашата мъка.
Какво знаят те? В ресторантите на Чамкория свирят оркестрите, във вилите е тъй уютно и безгрижно. Черната сянка на глада не протяга там ръце. Не сплита лепкавите мрежи Грижата. Какво знаят те?
— Мамо, защо са се впрегнали тези деца? — пита невръстният доволник от автомобила.
— Носят дърва за зимата.
— А не им ли тежи?
— Не, маминото, те са свикнали.
Босоногите спират с тежка въздишка, стрелват искрящ омраза поглед и пак повличат количките си. Трият с ръка изпотени чела, изпъват жилите на почернелите си вратове и пристъпят. Облаци прах ги заливат, прах, сив и задушен като живота. А върху втората количка отгоре на дървата седи малка помагачка — синеоко сестриче. Кръв, тъмночервена ивица кръв, е засъхнала по крачето му. Но то поглежда небето, поглежда полето и се усмихва. Кому се усмихваш, малка златокоса робиньо? На мъката?...
На своята белоснежна детска душа се усмихваш ти. Твоята младост гледа с меки, кадифени очи. Но утре? Утре сивият поток на живота ще повлече и твоята младост, и твоята усмивка. И повлякла количката, изпотена, изпрашена, видяла тук черна мъка, там празнота и вечно охолство, ти не се усмихваш вече. По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
— Два свята, единият е излишен!

AFISH.BG


Четете още:

🔴 Български финал в Лас Вегас!

🔴 ОЗБГ пита: Удари по главата с брадва лека телесна повреда ли са?

🔴 Туристът за един ден бай Мето: Сабалян е топло, по ики бучук ще е 36 градуса





Източник: afish





Коментари

горе