Трябва ли да споделяме проблемите си с приятели?

Срещите и събитията в живота ни

Съзерцанието е възможност за придобиване на познание, а празното дрънкане – напротив! Съзерцанието ни дава представа за ситуациите, за да разберем какво се случва с нас и с всички засегнати от нашите действия или с хората в отношения с нас.

Всеки процес на обучение и на съзнателно възприемане на даден човек отсреща е един етап от биографията, дори и да е много малък. Целта на живота ни на земята е да се срещнем с различни ситуации и хора, от които можем да научим нещо (ние тях също ги научаваме). Всеки срещнат може да бъде такъв етап, ако осмислим защо сме се срещнали с него и какво ни носи това. Ако ние пренебрегнем даден човек, той се превръща в незначителен етап или пък въобще губи всякаква роля в живота ни.

След като започнем да развиваме съзнанието си стартира непрекъснат процес на укрепване, в който се срещат нови възможности, тества се способността ни да упражняваме това съзнание. Всеки път когато го правим успешно, ние се издигаме от позицията на нисшето си Аз към висшето. Успехите водят до самонасърчаване и са източник на нови сили да продължим. От друга страна неусвояването на даден урок прави така, че урокът да се повтаря до побъркване. Всъщност докато го научим.

Затова и някъде се казваше, че умният човек съумява да излезе от ситуациите, в които мъдрият никога не попада.

Ако помислим за момент върху това, става ясно, че трудните събития в нашия живот не са предназначени да ни навредят, а по-скоро да ни бъдат полезни. Те ни издигат на по-горно ниво, ако се научим да се справяме с тях. Те са един вид работа, която сме длъжни да свършим вътре в себе си.

Да обсъждаме ли трудностите си с приятели?

Знаем, че когато възникнат затруднения, първият ни условен рефлекс е да ги обсъдим с приятели. Това е най-лошото нещо, което може да направим, защото то разсейва ефекта от опита. Да се оплакваме на останалите е нещо, създаващо последствия на идейно ниво, които могат да бъдат толкова мощни, колкото една гръмотевична буря. Оплакването никога не прави живота ни по-лесен, както и страхът.

Ако пък споделяме хубавите си намерения, това лишава тези намерения от възможността наистина да се случат, защото вече сме ги преживели вътрешно. Ние вече сме получили своята награда, както казва Христос във връзка с хвалбите за добрите ни дела. Той казва „едната ви ръка не бива да знае какво прави другата“. Толкова сериозна е ситуацията!

Всеки път когато преразказваме какво се е случило, събитието става все по-рехаво, протяжно, разрежда се, разтваря се във въздуха и губи своята интензивност. То сякаш се изпарява и губи способността си да ни даде това, заради което ни се е случило. Разправянето не е добро, когато ние търсим само потвърждение на собствените си очаквания. В живота има много ситуации, които не бива да се споделят с други хора, в търсене единствено на подкрепа на собственото ни мнение.

Нито трябва да се конфронтираме и да се караме с човека, който ни е разтревожил или обидил. Това само би подкопало процеса на развитие на съзнанието ни и би провалило всеки наш постигнат напредък. За да изпитаме пълната полза от предизвикателните ситуации, трябва да ги посрещаме с открит ум, опитвайки се да разберем какво се случва.

Дванадесетте задължителни гледни точки

Най-добрият начин да се доближим до правилното усвояване на ситуациите от живота ни е да си представим отговорите на всеки човек, който си изберем за целта. Да си представим някого, който би се заинтересувал. Вместо действително да обсъждаме ситуацията, да допуснем различните възможни гледни точки. Един ще ни съди, други ще ни обвинява и така нататък. Колкото повече гледни точки допуснем в съзнанието си, толкова по-ясно ще разберем какво ни се е случило. Крайно вредно е да търсим потвърждение на собствените си виждания.

Когато запазваме събитието за себе си, то се превръща в богат ресурс, който ни помага да се издигнем от по-ниската позиция на обвиняването до място, където съзнанието става способно да разбира вижданията на всички, към които се насочва. Ако по-бързо успеем да стигнем до това състояние, още по-добре.

Може да видим, че повишеното съзнание е способно да донесе спокойствие на душата ни чрез хармонизиране на нашите мисли, чувства и воля. Това е необходимо, ако искаме да се ангажираме със своето висше Аз. Виждаме това ясно, когато преглеждаме събитията, довели до някое по-значимо събитие в живота ни в миналото. Ставаме в състояние да видим по-висшата цел във всичко, което се случва.

Ако се съсредоточим върху гнева си, ще бъдем хванати от перспективата на по-ниското си Аз, всекидневното Аз, което ни дърпа надолу.

Ако позволим да осъзнаем повече и различни гледни точки, тогава събитието ще ни обогати. Но точките трябва да са наистина различни. Бареков, Динко и Джамбазки не са три различни гледни точки, макар че принадлежат на три различни индивидуалности. В почти идеалния случай светогледите, с които оценяваме събитията, трябва да са дванайсет: Материалист, спиритуалист, идеалист, реалист, математист, рационалист, психист, пневматист, монадист, динамист, феноменалист и сенсуалист. В този случай ние ще извлечем едва ли не максималната полза от всяко минало събитие.

Докато допитвайки се до приятели, ние обикновено получаваме само своето мнение. Това е вредно.

Стъпка по стъпка висшето съзнание се ражда в нашия вътрешен живот и всеки път, когато правим правилното решение в отношенията си с другите, това е същото като да стъпваме в свещено място. Освен това способността ни да упражняваме съзнанието си ни извисява. Това е едно от най-ценните неща в тази Вселена. Когато се постигне чрез собствената ни воля, когато е свободно от егоизъм и обичайни мотиви, то е като духовно злато.

Трудности при развитие на ясновидството

Може да е доста обезпокоително да сте будни за духовните неща, да виждате дори и малко повече, отколкото е обичайно и общоприето. Нека да го наречем ясновидство или виждане на нещата, които не са видими за ежедневното, привично гледане.

От една страна всички ние искаме да бъдем духовно осъзнати, а от друга е трудно да понесем това, което започваме да виждаме, щом придобием тази способност. Хората мислят, че да бъдеш духовно осведомен, това означава да виждаш ангели и небесни истории. Всъщност това значи да получиш способност за гледане директно в сърцата и умовете на своите близки и далечни човешки същества. Там се открояват истинските им мотиви и понякога липсата им на достатъчно добре развито съзнание.

Това прозрение може да ни разтърси и ние ще трябва да сме твърдо решени дали искаме да бъдем силни в своето развитие или да бъдем погълнати от отчаяние. Нашата реакция не бива да бъде плюене или съдене на хората заради техните недостатъци, а трябва да е проява на състрадание. Хората с липса на съвест или без достатъчно развито съзнание обикновено не са наясно с тази си особеност, в противен случай биха направили нещо по въпроса.

На този етап на човешката еволюция ние се учим как да развиваме своето лично съзнание и всеки от нас се нуждае да го усвои чрез своите лични усилия. Затова трябва да се съсредоточим върху собствената си дълбока и невидима същност. Да я подлагаме мислено на оценките на колкото се може повече варианти на жизнени възприятия, намиращи се извън мотивите ни, с които обикновено се оценяваме.