Две хубави очи. Душата на дете...

Как създателят на житейски драми Пейо Яворов написа стихове шедьоври, окрилен от любовта си към Мина Тодорова

През есента на 1905 г. и на Яворов, и на Дора Габе става ясно, че любовта им няма бъдеще: богатият не само на ниви, а и на култура добруджанец Петър Габе (баща й) не я дава... на този непрокопсаник. Така дни наред Пейо ще има усещането, че е счупил красивата ваза, в която са царствали нежни теменуги, но и ще знае, че това е било неизбежно.
И докато любовта им тихо гасне, всеки от тях подклажда свой огън другаде. Дора се подготвя за семейно щастие с младия Боян Пенев, а Пейо вече редовно гостува на своя колега и приятел Петко Ю. Тодоров и настойчиво задява сестра му Мина. А тя - още по-малка на възраст от Дора, почти дете.
Ученичката Мина Тодорова тайно реди литературни образи в тетрадката си и открито обожава поезията на Яворов. Нему е приятно да поучава бъдещето. Топлият му глас разгъва пред малкото на житейски опит съзнание мили картини от случвалото му се, но така подбрани, че да не смущават, а да насърчават интереса към обгорелия в житейски битки мъж, бил по Македонско и комита. Говорят си и за поезия, разбира се, и в това поле конят му препуска буйно - в очите й възхита!
Тя е чела всичко негово, публикувано в списание "Мисъл" - нали батко й Петко носи вкъщи всяка поредна книжка - и то за нея винаги е ставало пряко вдъхновение, но гласът му има друга власт - върви към скритите кътчета на душата й и ги пълни с непознати трепети. Никой дотогава не бил й говорил по този вълнуващ начин толкова необикновени неща и тя сега се чувства окрилена.
Ето - Пейо отново е в гостната на колегата си Петко Ю. Тодоров. И по навик отваря упоителна приказка - нека го слушат. Но и детето има какво да каже! Яворов е изненадан от зрелите за възрастта й мисли - това възбужда интереса му към девойката. Чува от красивата й уста няколко необичайни образи и се радва, че е предизвикал появата им.
В приятен и за двамата разговор неусетно времето изтича и гостите си тръгват. Мина помага на снаха си Райна Петко-Тодорова да приберат едно-друго от салона и я пита какво мисли за Яворов. Зрялата жена изчаква да узнае какво Мина харесва в Яворов и се успокоява, когато чува отговора й: "Поезията му. Само поезията".
Външността му тя не харесва - очите му жълти като на лисица, устните му - като на арапин!
Дни по-късно случаят му предоставя нова възможност да я види - Петко Тодоров и Мина се разхождат в Борисовата градина и Яворов... насреща. "Арапинът" знае как да обайва, как да облагородява първите впечатления от него - с подбрани думи, с нежност, с такт, с позабравен кавалерски жест. Играе ролята на непохватен и стеснителен, когато случайно докосва ръката й, но в определени моменти я инжектира с огнения си поглед, който обикновено оставя следи.
Мина се прибира радостно смутена и въздействието на разговора й с Яворов не стихва до вечерта. Насетне Пейо често търси поводи да посещава къщата, наета от Петко Тодоров. Нали са колеги, нали трябва да обсъждат и редакционни въпроси? И е разсеян, когато Мина отсъства. Но е щастливо възбуден, когато я види. И бързо грабва вниманието й с поредната си весела и безобидна закачка. Той разбира, че играта му прелива в нещо по-сериозно, но потиска израза на чувствата си, защото тя е още дете. И сестра на негов колега. Ала чувствата му към Мина намират поетичен израз в една лирична миниатюра - "Две хубави очи" и когато я публикува, всъщност се разкрива.
Да си припомним шедьовъра:

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи.
Не искат и не обещават те.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи. Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли.
Не искат и не обещават те!
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете.

Питат го кое е детето, вдъхновило го за тази прекрасна творба, и той с усмивка отклонява подозренията им: "Събирателен образ". След време ще казва, че там са очите и на Нонка, и на Дора, и на още няколко моми, за да прикрива истина, която не може да бъде скрита - просто защото всички, които познават Мина, знаят, че тя е детето с поетизираната от Яворов душа. Мина е реалният образ, идеализиран от поета до степен, че да изрази чистата любов неповторимо.
В "Две хубави очи" са очите и на Нонка Чипева, и на Дора Габе, и на Весела Монева - все негови изгори. Но поетичната енергия, възпроизвела вълшебната лирична миниатюра "Две хубави очи", е предизвикана от чувствата му към Мина. Мина е причината, тя е и вдъхновението за появата на творбата. Пряко потвърждение на това е стихотворението "Благовещение", явило се като генерална репетиция за написването на "Две хубави очи". Същата тоналност, същото настроение, че и някои от образите:

Душата ми тъгува и мълчи,
о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи -
и тихо капят сълзи от очи.
(От "Благовещение")

Тази негова творба има привилегията на любовно признание. Носи дата 25 март 1906 г. - църковният празник Благовещение, денят, в който той е разкрил пред Мина, момичето от Елена, своите чувства. Това скоро узнават и близките на ученичката - братята й, снаха й. Какво да прикрива насетне Яворов?
През великденската ваканция тя гостува на родителите си в Елена и праща оттам пощенска картичка до Яворов. Той й отвръща с две "карти" с по едно изречение - благодарност за оказаното му внимание и "сърдечен поздрав", колкото да потвърди трепетите си.
В края на май Мина е в София и той й подарява голям букет от рози. Скоро тя се връща да кара лятото в родното си гнездо - чете, боледува, скучае, мечтае... Яворов й пише, че го командироват във Франция и тя му изпраща своето ласкаво "На добър път". Не успява да скрие желанието си в края на август да е в София, за да го изпрати на гарата и му признава, че се е появила възможност и тя да замине в странство - да лекува своето "изкривяване", открито неотдавна от наши лекари.
Минка предпочитала френски специалисти, баща й обаче държал тя да замине за Дрезден, където учи брат й Христо - той там познавал "прочути ортопедисти". (Братята знаят къде отива Яворов и осуетяват заминаването й за странство.)
През септември Минка Юрданова Тодорова се записва във Втора девическа софийска гимназия и се настанява в закупената от "чорбаджи Юрдан" къща на улица "Витошка". Яворов знае, че трябва да праща своите "карти" на училищния адрес и в тях поддържа "делови" тон. Минка е свободна да изразява чувствата си в писма до Нанси, където е Яворов, но природната й въздържаност не го позволява. Затова кореспонденцията им е лишена от типичните за случая любовни слова. Думите й, макар и дълго премисляни, все пак не успяват да скрият онова, което се таи в невинната й душа.
Обгорелият от сърдечни огньове Пейо разбира, че тя го обича с чистотата на първото влюбване и тържествува - така му спори творчеството в онези дни! Но пристига писмо, в което Мина го известява, че всички в семейството й са настроени срещу него. Объркана е и го пита: "Що ще излезе от всичкото това", а той й отговаря в стихотворна форма:

Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня
отсам преградни бездни, върхове.

А в проза добавя:
"Ако ти беше пред мене и ми зададеше същия въпрос, аз щях да те притисна до сърцето си и щях да ти повторя хиляди и милиони пъти, че ти си моя и ще бъдеш само моя - на този и на онзи свят!"
Пише това и не се бои, че писмото му, адресирано до Втора девическа гимназия, може да бъде прочетено от директор, или учител.
Той се досеща какво са й наговорили братята за него - те знаят за многобройните му похождения. Пред свенливия Петко Тодоров Яворов е разказвал любовните си приключения от ранната си младост: с племенницата на хазяйката си в Сливен, с някаква циганка от Мангър-махлеси, с младата си хазяйка в Анхиало, по-късно с "македонското девойче", което се оказало два пъти омъжвано...
Разкрасявал случилото му се с вълнуващи измислици. Признавал му е още, че не се застоявал дълго при една жена!
Ето повод за душевна драма: двамата с Мина се обичат, но близките на момичето го смятат за покварен и се стремят да погубят любовта им.
Яворов в Нанси пише стихотворен цикъл- отговор и го изпраща за публикуване в списание "Мисъл". Мотото му е извадка от последното Минкино писмо: "Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичкото това: аз съм толкова млада, а Вие сте поет".
Поместените в поредния брой на списанието Яворови стихотворения възпроизвеждат буря от недоволство в семейство Тодорови. Братът на Мина - Христо, който междувременно си е дошъл от Дрезден, вдига скандал на главния редактор на "Мисъл" - д-р Кръстев, че е допуснал едно уважавано от обществото литературно списание да бъде превърнато в пощенска кутия за лична кореспонденция. Налага се д-р Кръстев да търси аргументи за извинения и отделно да "мъмри" в писмо до Нанси обичания от него поет. (В същото писмо го уведомява, че му изпраща висок хонорар за стиховете. Щом сърдечните неволи са породили толкова хубава поезия...)
Драмата е в разгара си обаче: притисната от всички в семейството, Мина решава да скъса любовната си връзка с "този покварен човек" и го уведомява с "последни редове". А честолюбецът, несвикнал да бъде отхвърлян, изпада в мнителност: търси причината за разрива в появата на "юнкер или гимназист", с който по младост той не би могъл да се сравнява. Обхваща го дива ревност, защото представите му за нейната любов към евентуалния друг мъж са необичайно живи. (Творецът притежава тази способност да подменя реалното с измисленото. А и често ги смесва.)
Завладява го желание да я покори на всяка цена. И пише на Мина, че е готов да се ожени за нея без зестра. Искал я бедна. Не пропуска да подкрепи решението си с двете вълшебни думи:
"Обичам Ви!"
И добавя:
"О, колко сладко е да обича човек!"
Още не дочакал отговор, праща й картичка с признанието:
"Аз Ви обичам. Душата ми е наранена и аз страдам тъй силно!"
И нали на тези думи трудно се устоява, той допълва:
"Ако знаете какво велико удоволствие би било да имам портрета Ви пред очите си! Аз Ви се моля да го пратите макар като на приятел".
Успява, разбира се: насреща си има дете, което за първи път обича. Мина му пише - този път подробно - за своето душевно лутане:
"Не мога да поема на здраво един път, а се спирам на всяка крачка, всичко анализирам и гледам на стореното от мен не като на свое, а като на чуждо".
Накрая се кахъри, че техният "пощальон-дамур" (Никола) е разкрит и няма адрес, на който Яворов би могъл да изпрати следващото си писмо. В послепис му припомня стихотворението "Демон" и го пита:
"Не е ли по-голямо нещастие да бъдеш жена на един поет?"
Яворов пише на д-р Кръстев, че тази "вече зряла седемнайсетгодишна девойка" му е била цели десет месеца образ за вдъхновение и не смята за нужно да крие това. Добавя:
"Аз не мога да затисна с кърпа устата на душата, защото ще се задуши".
След тази ефектна фраза подлага на осмиване идилията "Сама" на своя довчерашен приятел Петко Тодоров, с което демонстрира промяна на чувствата си към него, а и липса на такт. И невръстната Минка ще има основание да го упрекне, че вместо да търси разбиране с братята й, той ги настройва към себе си още по-зле.
Равносметката?
Под натиска на своите близки Мина връща писмата на Яворов и получава своите. Да, но огънят в сърцето й не изгасва от студения вятър, а се разгаря. И в края на 1907-мо лято тя му пише:
"А кой знай - може би отдавна сте ме забравили?" (Мила наивност!)
И изпуска откровеното си желание:
"Как искам да Ви видя!"
Добавя и съжалението си:
"Нашите пътища няма никъде да се срещнат".
Мина повечето време лежи - заради възпаление на апендикса й. И мисли. За него, разбира се. Обмисля предложението му да се срещнат за проверка на чувствата им. Яворов пък от позицията на зрелия мъж, започва да я просвещава: обяснява в бележката си до нея какво съдържат етапите на любовта:
"В своето начало любовта е смутена и не мисли по-далеко от утрешния ден. Когато владее, тя губи всякаква представа за времето и неин пулс е пулсът на вечността, с която се слива в своите съкровени цели. Когато си отива обаче - в смъртно предугаждане на своя край - тя пита, както питате Вие".
Междувременно Яворов публикува пътеписа "От обсерваторията до гарата", в който сее обиди срещу Петко Тодоров. Мина го прочита с негодувание и праща бележка:
"Аз съм силно привързана към своите и макар да ме измъчват, аз не мога да вярвам, че това те вършат съзнателно. Аз не ги осъждам, както не осъждам и теб, че не направи никакви постъпки за сближаване, а напротив - даде им повод още по-силно да се озлобят против тебе, като забрави, че караш и мен да страдам".
По същото време Петко Тодоров започва да пише своята "Змейова сватба", в която се оглежда - като в тиха вода - случаят "Яворов - Мина", но нали е миролюбив по природа, не бърза да я постави на сцена. Изчаква следващите ходове на доскорошния си приятел, с надежда, че той сам ще се вразуми. Петко Тодоров познава добре Яворов и се надява, че "артистът" ще пренесе чувствения си огън в друго огнище. Навярно под негово влияние и Мина стига до мисълта, че любовта на Яворов е повече израз на егоизъм. Готова е да приеме, че и нейната обич към него също е егоизъм - да е любима на такъв блестящ поет!
Мина обичала ли е Пейо Яворов, или е обичала само поезията на Яворов?
Това - тяхното, не наподобява ли "да обичаш на инат"? Защо пощальонът им (до разкриването му) - брат й Кольо, който нескрито симпатизира на Яворов, е убеден, че тя не го е обичала? (От всички Тодорови той е най-безпристрастният и би трябвало да е най-точният съдник на тяхното любовно премеждие.)
Интересувал съм се от психограмата на Яворов. Опитвах се да очертая душевната му картина при оная постоянна негова превъзбуденост, но не успявах, защото там, където го търсех, той вече не беше. Защото Яворов е непрестанно друг. И в постъпките си, и в поезията си. Неговата душа е в постоянно противоречие с разума му. Той подчинява волята си на своите страсти. В поезията това върви и резултатите са превъзходни, но в живота този стил довежда трагични последици.
На 5 февруари 1909 г. тя му пише:
"Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никога няма да обичам".
След седмица ще допълни:
"Знай, че ти на всяка крачка, хиляди пъти можеш да ме пожертваш и аз няма да взема това за несправедливост".
Трезва равносметка на своите чувства, или емоционален изблик, характерен за първата обич? Та нали преди по-малко от половин година тя му е писала от Елена това:
"Пред очите ми са мъж и жена. Той обича, но не знае, че не е обичан така, както би искал да бъде обичан. Тя не обича или обича по своему и знае, че е обичана повече, отколкото й е нужно. И ако трети някой ги слушаше, не би ли им казал да бягат по-скоро един от друг, защото и за единия, и за другия е еднаква гибелта".
Така мисли Мина през лятото на 1908 г. Година по-късно ще потвърди тази своя позиция:
"Краят - глупав, красив и некрасив, според както го намериш, трябва да настане, защото иначе помни, че ние ще строшим главите си, но може би и други ще страдат покрай нас".
Колко много е писано за "влиянието на семейството й над нея", но проумяването на любовта й към Яворов е нейно лично дело. Няма как през дългите си ваканции в Елена, където майка Роза и татко Юрдан са я ограждали със своите нежни грижи, да не се е досетила, че при себичния поет тя не би имала дори малка част от тях. Не е възможно да не е разбирала, че на онзи етап крехкото й здраве не би устояло на едно голямо изпитание, каквото представлява съпружеския живот с поет.
Да осмислим още веднъж думите й: "Аз съм толкова млада, а Вие сте поет". Дългите им раздели също са подсигурявали на Мина достатъчно време за размисъл над бъдещето на тяхната връзка. Така възниква у нея решението за една продължителна "проверка на чувствата".
Двамата си дават двугодишен срок "без общуване" с уговорка отново да се срещнат на същото място в същия ден и час. Да разберат - вече други, навярно омъдрели - още ли се обичат.
Съдбата осуетява тази среща - през есента Мина заминава да учи в Париж, през зимата се разболява, през пролетта е настанена в санаториум на океанския бряг (в градчето Берк), състоянието й се влошава, въпреки намесата на френски медицински светила в лечението й, и на 13 юли 1910 г. Мина умира на своите само двайсет години.
Яворов не успява да я види жива - пристига в Берк, когато тя агонизира и близките й не го допускат да влезе при нея, но остава в Париж, за да оползотвори командировката си. Ходи до вечния й дом в предградието Бианкур всеки ден - неотстъпно като в ритуал, сякаш черпи вдъхновение от нея и след смъртта й. (Описва в своя философски дневник образа на една неосъществена любов с главни герои - Тя и Той.)
Веднъж там го сварва Лора - следващата героиня в житейската драма на Яворов. Дошла заради него от Лондон. (Познават се от един излет до Драгалевския манастир, имат един разговор, останал отворен и за двамата в онзи август на 1906 г., имат общи познати и обща снимка, на която Яворов седи до Лора, нищо повече до кончината на Мина.)