Петко Радев свирил в Миланската скала, но никога на сватба


На 27 септември се простихме с проф. Петко Радев, който почина на 84 години.

11 август 2005 г. Проф. Петко Радев е член на журито на световен Ромфест в Стара Загора.

Той е уникален случай в историята на българската музика.

По нашенските земи не се е раждал друг музикант с такова забележимо присъствие, с такъв значим принос и в симфоничната, и в народната музика.

И други музиканти са се пробвали и в класиката, и в народното.

Някои са отличници в едното, слабаци - в другото.

Петко Радев беше отличник и в едното, и в другото.

Първите 15 години от живота му са посветени на народната музика. Вероятно по силата на вродени дарби и инстинкти започва да свири още като дете с кларнетите на баща си, за когото казваше “Не беше професионален музикант - беше земеделец, който свиреше.”

Когато за първи път в родното му село Свобода, Чирпанско, идва прочутата Първомайска група да свири на сватба,

Петко цял ден върви

подир кларнетиста

Стойчо Кузмов

Казваше: “Кал до уши. Тогава нямаше тротоари, бордюри, калдъръми. Само една пътечка, по която вървят сватбарите и музикантите. Цапам из калта и не изпускам Стойчо. Вечерта се връщам, мама ми вика: “Пете, ти, мама, само по ушите си нямаш кал...”

Следващите 15 години са отдадени на класическата музика. Завършва с отлични дипломи Софийското музикално училище и Музикалната академия. Десетина години е първи кларнетист на Симфоничния оркестър на националното радио, още толкова - на Софийската филхармония.

В същото време съставя оркестър за народна музика, прави записи, става родоначалник на нов стил в жанра.

С негови приятели и съмишленици преобразиха българската народна музика, както и представите за нейното битие в глобализираната интонационна общност, издигнаха професионалния авторитет и разшириха професионалната характеристика на народния музикант, който излезе от примитивната фолклорна среда, престана да разчита на една гола божа дарба и потърси подкрепа за реализацията си в знанието.

Казваше: “От първите записи, които имаме, се вижда, че това, което сега много музиканти го правят, ние сме го правили тогава. Ние имахме друг вкус, друго възпитание, друго отношение към инструмента, правехме друго оформление на нашите хора и ръченици. Ние идвахме от друга школовка. Въведохме импровизацията, атрактивността, чисто, с хубав звук, като камерна музика.”

Народните музиканти го признават без уговорки, започват да се учат от него, подражават му, а простосмъртни негови почитатели от всички български краища с простонароден захлас се опиват от свирните му.

Музикантите в класическата музика не подлагат на съмнение неговите способности на виртуозен инструменталист в тяхната област. Обира овациите в най-бляскавите концертни зали на Европа,

жъне успехи на

най-авторитетни

конкурси,

а най-взискателни ценители на симфоничното музициране го обсипват с хвалебствени отзиви.

Казваше: “Мисля, че много малко са хората, които да имат интерес и към едната музика, и към другата. Може би аз съм ненормален, но съм един от тях и съм ги съвместявал. Имало е случаи, когато за една седмица със Симфоничния оркестър на радиото съм записвал Моцартов концерт, изнасял съм концерти в страната, записвал съм с няколко народни певици и едновременно с всичко съм свирил и във филхармонията. Нещо, което трудно се съвместява. Но мисля, че съм имал и необходимата дисциплина. Когато е трябвало да бъда само класически музикант, имаше цели периоди, когато не си позволявах да свиря народна музика. Защото те са много различни. Особено като звукоизвличане. Специално при нашите инструменти народната музика може и да помага много като логика, но като звук е много различна от класическата.”

Казваше и друго: “Не всичко беше възприемано, имаше възражения.

Криво садовско хоро

беше отхвърлено

от приемателната комисия главно заради забавянията в него. Сега е емблематично. Любомир Пипков написа един чудесен кларнетов концерт, който много пъти съм свирил.

Знаейки за моята любов към народната музика, той ми викаше: “Момче, твойта народна музика е все едно един прозорец повече в твойта къща”.

На един концерт съм свирил с филхармонията голямо соло на кларнет. Петко Стайнов седял пред жена ми и пита някого: “Кой свири кларнет?”. Казват му: Петко Радев. А Стайнов казва: “Е, той как орезили българската народна музика, а пък гледай сега как свири!”.

С конкурс е назначен в Миланската скала. Казваше: “Бяха пуснали слухове и един много сериозен човек, няма да му кажа името, разпространяваше слуха, че съм влязъл с криво садовско хоро”, което е пълна глупост. За 11 години (1974 - 1985) свири с всички големи диригенти – Абадо, Мути, Бърнстейн, Карол Клайнберг.

Казваше: “Трябваше да свиря и с Караян, но за голямо мое съжаление, той беше болен, не дойде и не можах да имам тоя шанс да свиря с него. За съжаление, през този период, когато аз бях в Скалата, Борис Христов вече не пееше. Калас не пееше. Не пееха най-големите тенори Марио дел Монако, Ди Стефано. Но съм съпричастен с първите стъпки на Карерас. И сега ми е пред очите - беше с един бял шал, младо момче, после направи блестяща кариера. Павароти беше утвърдена фигура, както и Доминго, нашите Гяуров и Кабаиванска. Отговорна работа. На една премиера на Миланската скала идват личности от цял свят - крале, принцове и не знам още какви.

Не е като да отидеш

на сватба, да удариш

две ракии

и тогава да почнеш да свириш. Не съм свирил на сватба. Не знам да съм бил способен да свиря на сватба. То е хамалска работа...

След завръщането си от Миланската скала Петко Радев решава, че времето да свири и да записва народна музика е отминало.

Казваше: “За годините, през които бях в Италия, никога не съм свирил народна музика, не съм си позволявал да свиря народна музика по две причини. Първо, защото имах много отговорности. И второ, защото народната музика вече беше тръгнала по друг път, беше се развила много, беше отишла далеч в начина на поднасяне, бяха се появили съвършени музиканти, които трудно преодоляват самоцелния стремеж да покажат голяма техника. Сега много оркестри свирят фалшиво. Особено откакто влезе този синтезатор в оркестрите. Свирят много силно, изчезнаха тембрите, не можеш да чуеш кога свири кларнет, кога свири цигулка, кога акордеон. Изчезна красотата на отделния инструмент. Всичко стана един звук - на синтезатора. И реших, че това не е моята народна музика.”

Рече и отсече: “Мисля, че направих една важна стъпка в моя живот. И правилна. Когато човек направи нещо в изкуството, трябва да го прави на висота.”

СНИМКИ: ПЕТЬО ТУРЛАКОВ


Какво четем:

🔴 Далавера построи Народното събрание

🔴 Тази молитва към Пресвета Богородица върши чудеса(ВИДЕО)

🔴 Четири лични истории или защо българите, които учат и работят зад граница, решават да се върнат и да работят в родината си?

Източник: 24 часа



Коментари



горе