Дадоха причина да ся говори в цяла Европа за нашия народ
Победите и паденията на българската армия – от битката при Онгъла от 680 г. до
участието ни във Втората световна война от 1941 до 1945-а, разглеждат в книга
трима млади историци.
„Българската бойна слава“ (изд. „Сиела“, 204 стр.), обясняват Ивомир Колев, Мартин Чорбаджийски и Владислав Карагеоргиев, се стреми
максимално точно да представи реалния образ на събитията, да отдели митологизираните
образи от действителните личности и да припомни моментите на блестящи постижения,
за да отдаде заслуженото на далите живота си в името на честта на родината.
Битките с българско участие са един от елементите в историята, които будят най-голям интерес – но и заради това са особено застрашени от изкривяване. Оскъдицата или едностранчивото разглеждане на изворовия материал често ражда хипотези, които, без да лежат на сериозни доказателства, се установят като общоприети теории, отдалечавайки се сериозно от историческата истина. Срещу това се борят и съставителите на „Българската бойна слава“.
Изборът на авторите е да съчетаят историческия разказ с цитати от конкретни извори от периода, за да се оформи картина колкото е възможно по-близка до реално случилите се събития.
Предлагаме ви откъс от книгата.
Четничeски действия против Османската империя
Поставянето на четническата тактика в основата на националноосвободителното движение е дело на Георги Стойков Раковски. Четничеството намира място и в трите му плана за освобождение на България, като особено впечатление прави последният, чиято идейна концепция е представена в „Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето“. В него Раковски говори за четническа армия, която трябва да се изгради от предварително добре обучени на територията на Румъния и Сърбия чети.
Според съвременни изследователи в изпълнение на плана съратниците на Раковски Панайот Хитов и Филип Тотю влизат в контакт с Добродетелната дружина и уреждат изпращането на чети в българските земи. Така през пролетта на 1867 година в района на Тутраканско навлиза четата на Панайот Хитов, а в района на Свищовско – тази на Филип Тотю.
Четата на Филип Тотю е разбита скоро след преминаването на границата, като най-бележитото сражение става в гората край село Върбовка. В своя брой 12 от 29 януари 1868 година вестник „Дунавска зора“ оценява положително действията на дружината:
Въсхвалните битки при Върбовка и в Балкана насадиха народното семе на българщината и дадоха причина да ся говори в цяла Европа за нашия народ, а измъчените българи в страната забраха да гледат с дързост и уверение за една по-добра бъдъщност народна.
Това обаче не е нейният край. Начело с войводата, оцелелите успяват да се свържат с групата на Панайот Хитов и така да сформират обединена чета. Самата чета на Хитов се установява в района на Стара планина. По сведения на самия войвода тя успява да устрои засада на турска потеря, която носи овчарски дрехи, за да залови четниците с измама. Случката се разиграва на 8 юли в района, където река Бели Осъм се влива в Черни Осъм:
Турците се приближиха до нази, без да знаят, че ние сме се скрили в тревата и ги чакаме с нетърпение. Дойдоха срещу нас. Аз запретих на момчетата да пушкат, защото немах намерение да нападам; но турците търсеха белята си и приготовляваха се да нахаднат на нас. Требваше да се биеме. Всяко момче си избра по едно дърво, скри зад него тялото, запна пушката си и приготви се.
– Гледайте да удариме офицерина, защото турците ще се разбягат без своя предводител и ще ни оставят на мира.
Щом изрекох тия думи, то пушките на момчетата препращеха и удариха офицерина и още двама нидами. Останалите се разбегаха.
Преди своето изтегляне към Сърбия обединената чета дава сражение срещу потерята на златишкия мюдюрин и софийския бюлюкбашия, информация за което получаваме от Иван Кършовски, писар на Хитовата чета:
Това място беше завардено от един бюлюкбашия и златишкия мюдюрин с 40 души потера; тук се ударихме ненадейно с тех, и като ранихме мюдюрина и други неколко, разбихме ги и (като) им взехме три коня с всички накити, оръжие и даже феса, и кундурите, и чорапите на мюдюрина, разбегахме се. Оттам хванахме по върха, за да се успокоиме на некое добро място и като вървехме из пътя, ударихме връз потерата: но щом ни опазиха, не смеиха да хврълят, а ний се оттеглихме налево в планината и като седехме до пладне, събра се потерата и до вечерта два часа по турски, като се бихме, убихме софийския бюлюкбашия, който беше на мандрата, и като ранихме неколко от тях, разбегаха се. Вечерта, след два часа от мръкване, прехвърлихме през върха на един голем баир и слезохме към Етрополското окръжие на пътеката към Арабаконак (Коларско почивало).
Година по-късно в българските земи навлиза нова чета, по-подготвена и многобройна – четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Самите турски власти признават нейните достойнства. В доклада на Сабри паша до Високата порта за сражението при Караисенските лозя се посочва, че:
Тия четници в сравнение с миналогодишните по тактиката си са съвсем различни – те са добре организирани. Към хората се отнасят религиозно и със себеотрицание. Например от срещнатите селяни и мохамедани до село Караисен никого не са убили, нито пък набили.
След като и в битката при Караисенските лозя, и в сражението при Карапановата кория (8 юли) четата дава минимален брой жертви, става ясно, че османските власти няма да се справят лесно с тази нова заплаха. Не закъсняват и отзиви от дипломатическите представители на Великите сили. Ето какво отбелязва италианският консул в Русе Донато в доклад от 9 юли 1868 година до граф Менабреа, председател на Министерския съвет и министър на външните работи на Италия:
Много войници са убити, а тежко ранен е един бинбашия (майор) от жандармерията, заедно с един офицер и няколко войници от кавалерията. Единственият взет пленник, макар и ранен, има такова държание, което съвсем не говори за страх, въпреки че може да бъде сигурен, че го чака бесилото.
В друг свой доклад с дата 1 август 1868 година Донато отново потвърждава казаното:
В общи линии изглежда, че поведението на арестуваните пред турците е било всичко друго, но не и страхливо. Един от тях, на когото Мидхад паша дал обикновеното общение, че ще спаси живота си, ако направи разкрития, му отговорил, че е бил пленен само защото е бил покрит с рани, че включвайки се в четите, е знаел, че залага живота си и че впрочем щял да бъде отмъстен от другарите си, които с хиляди ще изникнат както тревата от земята, за да водят война за независимост.
Четата скоро понася значителни загуби. В сражението край местността Калъндере Стефан Караджа е ранен и пленен, а над 20 четници губят живота си. Хаджи Димитър и оцелелите дават последно сражение на връх Бузлуджа, където повечето от тях загиват.
Българският възрожденец Найден Геров, който по това време е руски консул, в доклад до граф Игнатиев от 21 август 1868 година още веднъж затвърждава представата за четата:
Според единодушното свидетелство на всички, включително и на турците, партизаните се сражавали във всички битки с мъжество, каквото никой не е допускал у българите. А тези от тях, които били ранени и попаднали в плен, проявили голяма твърдост и патриотизъм в съда. Осъдените пък на смърт не само запазили докрай пълно присъствие на духа, но дори по пътя към мястото на екзекуцията се обръщали към народа със съвети да не унива за това, че ще ги обесят, защото след тях ще дойдат много повече със същата свята цел – да се сражават за правата на народа.
По това време в района на Родопите и Беломорието действа Капитан Петко войвода. Неговата чета се превръща в една непрестанна заплаха за турската власт и верен защитник на българите. Списание „Родопски напредък“ в своите книги втора и четвърта от 1905 година дава един от най-интересните очерци на защитника на Тракия, представяйки неговата тактическа съобразителност и способността му да надделява над противника въпреки неравномерното съотношение на силите. Така изданието посочва как Петко войвода успява да се изплъзне на турските потери:
През 1871 година Петко сновял само из Кешанско, без да се вестява другаде. През цялото лято имал само три срещи, но тоя път силни потери, които се състояли и от редовни войници, освен заптии и селяни (на 25 март при селото Куин тепе, на 18 юний при село Акъ ходжа и от 12 август до 3 септемврий в гората Куру дах – Суха гора). Третата схватка била особено премеждлива за Петка, защото цели 22 дена се борел обсаден от турски низами и башибозук, и то в една малка гора в полето. И от тая обсада Петко само със свойствената си ловкост и хитрина явно излязъл от ръцете на обсадителите си, които изгубили един юзбашия и 30 войници убити, а Петко имал само един убит, ала и самичък той бил ранен в лявата нога.
Списанието описва и методи, към които той прибягва, когато става дума за защитата на българите:
Когато турските власти почнали да тероризират населението, да кръстосват селата и арестуват селяни по-видни, под предлог че са ятаци на Петка, тогава и Петко обърнал друга тактика: при всяко залавяне и арестуване на българи – селяни, от страна на властите и Петко залавял и завеждал с дружината си в горите някой виден турски бей, като поръчвал след това на властите и роднините на пленника, че ще бъде освободен само тогава, когато в замяна на това освободят арестуваните от еди-кое село селяни. По тоя начин Петко парализирал и в тоя случай турските мерки за преследването му. А това, няма съмнение, подигнало Петка още повече в очите на населението, което вече не се бояло от властта и улеснявало, обичало и укривало Петка.
Капитан Петко войвода засилва дейността си по време на Руско–турската освободителна война. След войната четата му участва в потушаването на турското въстание, подбудено от английския консул Сенклер. За всичко това „Родопски напредък“ пише:
Петко бързо увеличил своята дружина на около 500 момчета, въоръжил ги добре и сполучил да отчува от разорения много села. От март до юлий 1878 г. Петко имал много кръвопролитни схватки, от които по-бележити са били следните: на 8 март известната вече маронска битка, в която Петко бил с 45 момчета срещу три табора турска войска и отделно башибозуци. Петко изгубил в тая схватка 6 души убити и ранени, а турците – 72 души; на 18 март при местността Жан чешме, Маронско, Петко бил със 70 момчета срещу два табора войска; на 29 март при селото Каракая, Ференско; на 13 априлий в планината Китка, Димотишко, Петкови 200 момчета срещу 3000 души Сенклерови въстаници, Петкови ранени 2, а турците изгубили 60 души; на 28 априлий при Ин дере, Дедеагачко, Петкови убити и ранени 19, а турци 150. В тая схвата и Петко бил ранен в бедрото; на 6 май при с. Голям Дервент, Димотишко, 400 момчета Петкови срещу 1000 души Сенклерови въстаници с 11 души убити и ранени от Петковите момчета, а турците само убити имало 35 души, а ранени неизвестно…
Какво четем:
🔴 Хан Крум дал името на виното мавруд🔴 Почитаме паметта на Васил Априлов
🔴 Глобите към КАТ вече се плащат и онлайн
Източник: Площад Славейков
Коментари
Последвайте ни във facebook!
