Eмил Костадинов: Харесвам и двата си гола в Париж. Странно, никой не говори за първия, а той е по-важен


- Емо, наскоро стана на 50. Каква е равносметката?

- 50 години наистина са сериозен период от време. И за добро, и за лошо. По принцип като човек предпочитам да оставям само положителните спомени. Значи равносметката е положителна. Пък и няма как да не е. Имам си семейство, децата се изучиха. Здрави сме. А в живота това е най-важното. Всичко останало е временно и преходно.

- Спомняш ли си как стана футболист?

- Много го исках. Постоянно играехме. Иначе съм опитвал много спортове. Първо бе плуването, след това борба, волейбол, лека атлетика. Тогава беше така. Тренираш много спортове. И футболът дойде някъде между борбата и леката атлетика.
По принцип станах градски шампион по борба. В училището “Олимпийски надежди” ме искаха с плуване, ама аз избягах и отидох във футбола.

- Кога разбра, че футболът е твоето призвание?

- Когато започнаха да идват повиквателните за националните отбори. Тогава се почувствах доста горд. Мнозина забравят, че нашето поколение, преди да влезем при мъжете, ходи на две европейски и две световни за юноши Световните бяха в СССР и Чили. От тези мачове получихме закалката.

Сега се класираме за някое участие и след това момчетата ги забравят. Напривих си труда и проверих колко от тези, които бяха на предното европейско при 19-годишните, са останали в мъжкия футбол. Не са повече от трима.

Вина за това имат най-вече клубовете, но и треньорите. Те нямат търпение с младите играчи. Никой не им дава шанс да се утвърдят, да направят грешки, но от тях да се научат.

Може би и с нас щеше да се получи така, ако не бяха разформировали ЦСКА и “Левски”.

- Къде започна да тренираш?

- В 57-о училище. След това отидох на стадион “Септември” и оттам на “Червено знаме”. След това ме взеха при мъжете.

- Кой ти беше първият треньор?

- Като започнах, там беше вече Аспарух Никодимов. Много бързо обаче отиде при мъжете. На “Септември” бях при Трънков.

- От първия ти отбор има ли някой, който стигна до мъжкия футбол?

- Имаше. Централният нападател Желев, който игра след това в ЦСКА. Румен Стоянов, който беше и треньор, и той игра в националния младежки отбор. Имаше и един халф, който също бе Стоянов, но съм му забравил първото име. Това бяхме.
От тях обаче само аз минах през “Септември”. Останалите директно отидоха на “Червено знаме”. Ама нашите нямаха достатъчно връзки.

- Родителите ти не се ли разсърдиха, че вместо да учиш, реши да ставаш футболист?

- Не. Те ми бяха дали свободата да решавам. Мама и татко не са присъствали на нито един мач в кариерата ми, въпреки че съм ги канил. Тотална незаинтересуваност към футбола. Пък и други спортисти в семейството нямам. Аз съм единственият.
Но това ми помогна много. Сега това също е проблем. Младите някой трябва да ги води, да ги бута. Ние си бяхме самостоятелни и така се изградих като личност. Ходех си сам на тренировки. Първо ми беше близко, защото живея на булевард “Стамболийски”. След това стана далече и накрая още по-далече. Два трамвая сменях за тренировка. И слизах на колелото на 10-ката в “Гео Милев” и пеша до “Червено знаме”. Зиме, лете. Нямаше проблеми.

- Помниш ли дебюта си при мъжете?

- Няма как да го забравя. Беше срещу ЖСК “Спартак” (Варна). Пролетта на 1985 година. И веднага след това разформироваха “Левски” и ЦСКА.

- Ти как прие тогава решението на ЦК на БКП?

- Как да го приема? Бях тийнейджър. Толкова съм и разбирал. Беше ми болно, защото всичко изведнъж се разпадна.

Тогава веднага ме взеха в казармата. На секундата. Но имах късмета да ме оставят в школата. Спомням си, че от всички само аз и още едно момче останахме в София. Всички ги разпиляха. Ицо го пратиха в Стара Загора. А на нашата врата пишеше “волейбол”. Може би защото сме били нелегални.
Но, от друга страна, това много ни помогна.

В отбора оставахме само аз и Стоичков. От юношите не се предвиждаше никой друг. Селекцията бе от национали и едва ли щяхме да играем.

Няма да забравя как от школата дойде Димитър Пенев с едно полско фиатче, за да ме закара на първата тренировка на “Средец” след разформироването.

След това дойде и Любо Пенев и така започнахме да играем мач след мач, минута след минута.

Мнозина не ни приемаха, но за сметка на това не пречеше на треньорите да ни обиграват и да разчитат на нас. Но това вече е далечно минало. Е, псуваха ни, но пък от това се калявахме. Научихме се да преодоляваме всичко на този свят. И заради това станахме силни футболисти.

Това отношение ни караше да бъдем по-сериозни. Да стиснем зъби, за да се докажем. Да им покажем, че не са прави, а сме по-добри.

Примиренчеството винаги е било проблем. Особено в България. Някой не харесвал феновете, на друг му казали нещо накриво и става световен проблем. Така обаче няма как да станеш силен характер.

А в спорта слаби характери няма.

Другото, което ни помогна, бе, че разрешиха да се играе в чужбина. Това бе съвсем различен свят. Нямаше нищо общо с отборите в България. Тренираше се по различен начин, държаха се с нас по различен начин. В чужбина мислиш само за футбол и как след мач да възстановиш. Да намериш това, което те забавлява. Заради това и отстъпихме толкова назад в годините.

- Кой мач никога няма да забравиш извън този на “Парк де Пренс”?

- Може би този на ЦСКА с “Рода”, когато се класирахме на 1/2-финал. Тогава бе изключително трудно, но успяхме. Издържахме и на напрежението при дузпите. Дори Недялко Младенов не трепна, а той беше краен защитник.

Другият мач е този с Германия в евроквалификациите след световното първенство. Скоро го гледах отново.

Наистина, при 2:0 германците имаха положения за гол. Но пък при нас се виждаше класата, спокойствието. Че вече имаме изграден стил.

Но тогава всички играехме в елитни европейски отбори. Такива, които се бореха за титли, за финали в евротурнирите.

Това няма как да не се отрази. Както казах, примиренчеството е фатално за футболиста. В момента, в който мислиш, че някой слаб отбор може да ти даде повече пари, си загубен. Примери достатъчно и у нас. Трябва да търсиш място сред най-добрите.

Заради това не разбирам понякога, когато младите играчи мислят първо за колата, за заплатата. А не как да станат първо добри играчи. Да пробият, да се борят за титулярно място в силен отбор.

Това трябва да е на първо място. След като се утвърдиш, можеш да мислиш за останалото. Когато разберат тази истина, сигурен съм, че ще имаме отново силен футбол.

- Кой от двата гола на “Парк де Пренс” харесваш повече?

- Аз и двата си ги харесвам. Винаги обаче ми е било чудно защо всички говорят за втория.

Първият бе доста по-важен. Защото дойде много бързо, след като те откриха. Това донесе успокоение в отбора. Започнахме да вярваме, че можем да успеем.
Защо се забравя, че ако не беше първият, и да бях вкарал втория, нямаше да е от значение.

- Колко гола имаш с глава в кариерата си?

- Доста. От леката атлетика се научих да отскачам много добре. Това ми помогна много.

- Ти си един от малкото, срещу които винаги се свиреше дузпа. Каква е тайната?
- Няма тайна. Всички си спомнят, че срещу мен са свирени доста дузпи. Вярно, имало е такива, които не са били истински. Но пък е имало около три пъти повече, в които защитниците са ме отнасяли, а съдията си е траел. Доста повече са тези случаи.

- Как те приемат във Франция, когато те разпознаят?

- Разпознават ме, и то доста. Доста пъти след този мач бях във Франция и винаги си спомнят за този гол. Не може да го забравят.
Сигурно много ги е заболяло. Тогава бяха приготвили всичко. Хотели, всичко. Не ни брояха за живи.

Но както стана с разформироването на ЦСКА, за тях излезе по-добре. Направиха нов отбор, станаха световни шампиони.

- Не ти ли мина през главата да центрираш към Христо Стоичков, който бе свободен на другия фланг?

- Видях го. Но видях и един защитник, който лягаше на шпагат. И тогава взех решението да бия. Всичко се разви обаче за части от секундата.

- Кога разбра, че топката е влязла в мрежата?

- Когато извикаха моите съотборници. И чух тишината на стадиона. Тогава и вдигнах ръцете. Вярно, доста трудно ме хванаха, но после едва оцелях под тях.

Купонът също бе незабравим. Останахме във Версай. Появи се отнякъде Ромарио. Още един куп хора. Поздрави, радост.

- Сега идва нов мач с Франция. Какво очакваш от него?

- Французите определено са фаворити. Наистина са много силен отбор, въпреки че някои от добрите им футболисти са контузени. Класите определено са различни.
Но от друга страна, те отново са изправени до стената. И нямат право на грешка, защото трябва да спечелят твърдо.

Пък и в София играем пред наша публика. Не сме губили от тях над 80 години. Значи имаме своите шансове.

В тези квалификации играем изключително силно на “Васил Левски”. И нямаме загубен мач. Много се надявам, че това ще се повтори. Никой не очакваше да победим Швеция, но го направихме. А дори нашето поколение не успя да ги победи. Футболът заради това е интересен, защото е непредвидим.

- Значи Хубчев върши добра работа в националния отбор.

- Определено. Само вижте как успява да изтиска до последна капка всичко от играчите. Те изглеждат по различен начин в националния отбор.
Трябва им малко вяра. Това им липсва. Увереност в собствените сили. Заради това се получава разликата в мачовете у дома и гостуванията. А само с една победа като гост щеше да е различно.

Това е хубавото на Хубчев. Някои повиквателни и мен ме изненадват, но той знае най-добре. Резултатите му го показват. Той и в “Берое”, и в другите отбори, в които е работил, не е разполагал с големи средства или някакви суперталанти, но е имал резултати. Сигурен съм, че рано или късно ще направим силен отбор с този треньор. И се надявам да се класираме на европейското. Но и тези квалификации не са приключили. При добро стечение на обстоятелствата може и да отидем на плейоф. Нищо не се знае.

Дано дойде публика, която да подкрепи момчетата. Това ще им даде повече сили. А срещу Франция това ще е от изключителна важност.

- Съжаляваш ли, че не успя като ръководител в ЦСКА? Какви са отношенията ти с Александър Томов?

- За този човек, след като не мога да кажа нещо добро, ще замълча. Иначе си останах без вина виновен. Но и това го преглътнах. За мен ЦСКА си остава институция. Защото този отбор ме създаде.

- Ти си част и от историята на “Байерн”. Защо се стигна до тази криза?

- Време беше. Не може да си постоянно на върха. Понякога се налага да слезеш от него. Да се прегрупираш. Сигурен съм, че до няколко месеца “Байерн” ще се върне отново там, където му е мястото.


Какво четем:

🔴 Сладкодумният разказвач на истории от историята

🔴 Първи учебен ден в БУ "Звънче", графство Съри

🔴 "Восъчните" фигури на цар Иван Асен II и цар Калоян под Царевец

Източник: 24 часа



Коментари



горе