Дневникът на Боян Петров: как изкачих Даулагири



В края на миналата седмица най-успешният български алпинист Боян Петров изкачи десетия си осемхилядник - Даулагири. Той е част от проекта му "Българин на 14х8000", с който алпинистът иска да се нареди сред двайсетте алпинисти в цял свят, успели да изкачат 14-те осемхилядници на планетата без помощта на кислород. За първия му, неуспешен опит за изкачване на Даулагири четете тук. За живота в базовия лагер четете тук, за подготовката за първата атака четете тук. Преди да отлети за България Боян Петров изпрати на "Дневник" последната част от разказа си за атаката на върха.

Даулагири 2017- отидох, видях, качих и се върнах.

След неуспешния опит на 15.09 ми стана ясно какво се иска, за да го изкача и този гигант. Комбинирах се да катеря заедно с италианците Карло Алберто и Давиде и швейцареца Матиас. Те планираха изкачване и спускане от върха със ски, но аз си оставах самостоятелна единица "човек-палатка" и не зависех от никого за нищо. Прогнозите, които получавахме сочеха постепенно подобряване на времето, но се искаше да чакаме още. Не ни свърташе и на 20.09. направихме ялов опит, стигнахме до Лагер 2, вятърът се усили много, върхът потъна в сняг, подвихме опашки и се прибрахме в базовия лагер.

По време на почивката не правех нищо съществено- четох книги, трупах маса и спах по много. Всеки ден валеше дъжд или сняг и планината побеляваше все повече и повече. В един момент стана ясно, че прозорец от поне 5-6 дни ще започне скоро и на 26.09. тръгнахме нагоре почти всички. Испанците и шерпите водени от Карлос Сория изненадващо се отказаха още в Лагер 1. Оказа се, че тежък сняг беше напълно затрупал палатките във всички лагери и почти без изключение бяха тежко пострадали- счупени рейки, разкъсвания на плата, проникване на сняг и лед във вътрешността и т.н. Когато не съм по маршрута, моята малка палатка винаги седи скатана някъде по лагерите в хидроторба заедно със спалния чувал, примуса и всички останали дреболии, така че не нося щети колкото и да вали.

Продължихме нагоре с италианците и след два дни стигнахме до Лагер 3 (7260м). С изненада установихме, че над 7000м склоновете бяха издухани и нагоре беше само фирн. Тръгнахме в атака на 29.09 в 01:45ч. За първи път тръгвах към връх с пухен панталон. Хареса ми, приятно топло е, особено до изгрева. Още в първия час дръпнах бързо и откъснах всички с над 200 метра. Остатъци от стари въжета, опънати по маршрута имаше до около 7500 метра. Нагоре вече знаех посоката и в тъмнината започнах да бия пъртина по склона. На всеки четири-пет метра затъвах в едни особени снежни образувания с тънка кора и газех до коляно в следващите около десетина метра.

Посрещам изгрева високо по склона към върха. Температурата е -21С, но скоро ще започне да расте.

© Боян Петров

Посрещам изгрева високо по склона към върха. Температурата е -21С, но скоро ще започне да расте.


Посрещнах изгрева точно в 6ч и започнах да се сгрявам. Всичко в околните долини беше потънало в кълбести бели облаци. Над 5000 метра всичко си беше ясно и слънчево.

Наближавайки кулоара, през който минава обичайния път за изкачване все повече се убеждавах, че през него не може да се изкача до гребена. Целият беше в огромни козирки, през които не можех да пробия по никакъв начин.

Огромни снежни козирки преграждат пътя в кулоара, през който традиционно се изкачва върха.

© Боян Петров

Огромни снежни козирки преграждат пътя в кулоара, през който традиционно се изкачва върха.


Италианецът Карло Алберто е безнадеждно назад и прецених, че няма никакви шансове за върха.

© Боян Петров

Италианецът Карло Алберто е безнадеждно назад и прецених, че няма никакви шансове за върха.


Продължих траверса под върховия гребен, за да погледна как е положението в последния възможен кулоар. Малко след 12ч бях в основата му и установих, че през него ще мога да изпълзя до гребена. Обърнах се назад и видях, че италианците бяха останали далеч назад и ми стана ясно, че няма как да стигнем заедно до върха. Последните 150 метра ги изкатерих по твърд фирн и неочаквано бързо излязох на широко върхово било. Духна ме силен южен вятър, видях ясно коя е най-високата точка вляво от мен и поех към нея. Само след десетина минути се оказа, че това наистина е върха и точно в 13:10ч вече нямаше нагоре- Даулагири беше в краката ми.

Зарадвах му се само за миг и бързо се организирах да направя снимки, да взема GPS точка и разбира се да забия българското знаме за десети път в 8000+ метровата ми кариера. Термометърът показваше -11 градуса, но вятърът започна бързо да ме охлажда, само за десетина минути и двете ми камери изключиха една след друга, събрах всичко и поех надолу.

Върховото било е широко и най-високата му точка е в дъното на кадъра.

© Боян Петров

Върховото било е широко и най-високата му точка е в дъното на кадъра.


Българското знаме се вее високо в небесата след 20-годишно отсъствие от този връх, 29.09.2017 г.

© Боян Петров

Българското знаме се вее високо в небесата след 20-годишно отсъствие от този връх, 29.09.2017 г.


Слизането ми отне около пет часа и колкото повече смъквах, толкова повече отслабвах физически. Малко след шест часа вечерта, на залез се стоварих с котките на краката в палатката и десетина минути лежах без да мърдам. Почнах да топя сняг, за да пийна нещо, но миризмата на разтворим сок и чай предизвика резки стомашни контракции, повърнах някакви сокове, пъхнах се в чувала и заспах дълбоко.

Сутринта положението беше по-добро, така че малко след изгрев слънце закусих и започнах да събирам лагера. Карло Алберто и Давиде изглеждаха доста изтерзани, а швейцарецът се оказа, че си беше слязъл надолу още вчера. Внимателно започнах спускането и крачка по крачка за около шест часа слязох на ледника под върха. Посрещна ме младия помощник готвач Нима, даде ми топъл сок и ми взе раницата. Едвам изминах последния половин километър до базовия лагер. Испанците бяха отлетели за Катманду.

На другия ден, още в пет часа сутринта ме събуди готвача на третата експедиция, бутна ми една радиостанция в ръка и каза да обясня как се стига до върха. Знаех, че руснакът от Крим, Юрий Круглов се опитва да изкачи Даулагири заедно с двама шерпи. Връзката беше лоша, но обясних с няколко думи как изглежда кулоара, който бях открил, че води до върха. Няколко часа по-късно, готвачът дойде отново и се похвали, че тримата са стигнали върха в 9ч. Всичките са били с кислородни бутилки, но са го направили с два часа по-бавно от мен. Въпреки, че ми се случва за пореден път, стана ми доволно, че без маска пак съм бил по-бърз. Това е като на олимпиада по математика - едните да смятат на ум, другите с калкулатор, но накрая да ги оценяват поравно.

Схема на маршрута, по който изкачих Даулагири на 29.09.2017г .

© Боян Петров

Схема на маршрута, по който изкачих Даулагири на 29.09.2017г .


10х8000 вече ми звучи като да няма отказване от крайната цел. Още съм в Катманду и вече започнах да правя изчисления и планове за следващите върхове. Надявам се да вляза в елита на шепата алпинисти завършили короната без кислородна маска. Предстои ми битка с първенеца Еверест (8848 м), четвъртия Лхотце (8516 м), тюркоазения Чо Ойю (8201 м) и джуджето Шиша Пангма (8027 м). Чувствам, че в тази борба успяват само търпеливите, които са се научили да се раздават точно в часа на истината.


Какво четем:

🔴 На този ден преди 105 години България блокира Одрин и поставя Османската империя на колене

🔴 Задава се Кървава Луна довечера, внимавайте с емоциите

🔴 Аларма за всички жени! Правим го всеки ден, но е смъртоносно, води до рак

Източник: Дневник



Коментари



горе