Цъкни "Вефа", да чуем Кидика


Визитка:

Той е на 70, но отдавна е пуснал едни 20-тина в пощенската кутия и ги е отвял вятърът. Няма ги. Няма и помен от онова, което превръща хората на тези години обикновено в помъдрели, леко мъморещи старци. И номерът в чудото не е само в усмивката, нито в лъчезарната млада жена, която тихо, но забележимо да стои до него. Нито е само в песните му: всички шлагери и вечни. На които еднакво си тананикат бабите и дузина техни щерки и внучки.
От своите 70-сет, 45 е изпял. Буквално. И продължава да пее.. С момчешка страст.
Отвъд едвам забежимото бяло в косите му и палавите очи, има едно неуморимо и неотменимо откъм излъчване и лъчезарие момче, което посреща всеки ден от дните си с „ Хей живот, здравей“, или в очакване на лятото. Оптимизмът в живота и песента за него са две страни на един медал.

Чака лятото с нетърпение, пази свещен ключът към душата, убеден че "само една македонка може да го отключи". По ирония на съдбата споделя живота си .. болярка, с която сключва брак преди 5 години.
Всяка изпята негова строфа е сълза или смях. От сърцето му.
Признава, че е учил много песни от баща си и е ненадминат в Станимъшките мини сърмички на майка си и в нейната баклава.
Пътят му към голямата сцена се отваря след жестоката самолетна катастрофа през 1971 година, когато загиват Паша Христова и част от оркестър „София“. Признава, че е фаталист и вярва в съдбата. Любимото му число е 13.
В годинитеи имал общи концерти с най- големите имена на българска естрада, изпял е едни от най- топлите и „говорещи“ песни на българската популярна музика. Освен на живота и болярката Боряна, е страстен фен на италианската музика. Не само защото е почти връстник на своя италиански пеещ идол Джани Моранди и да знае и пее почти целия му репертоар.
Има 3-ма сина и 5-ма внука.Сред тях и Христо Кидиков- младши.
Първият от синовете му е белязан с музиката, защото идва в живота в деня на откриването на първия „Златен Орфей“- на 3-юни 1973 година.
И преди, и след това, та до сега не е преставал да пее. Покрай пеенето е намерил време и за три книги и нов албум- „Михаела“.
В живота е видял всичко, дал и взел по много.
Преживял е емоцията да изправиш на крака с песните си 70 хиляди души в зала „Лужники“ в Москва, радвал е с песните си почитатели на 5 контитента. Почетен гражданин е на Пловдив. За капак и Въргала му посвети песен.
Не е рибар, нито е ловец. Но пък е запален скиор и планинар. И любител на всичко красиво, стойностно и позитивно. Роден е под знака на Везната и вярва, че в живота трябва да има баланс. И затова се грижи съдбата.

Макар да има двойник, в който често се объркат почиталките му, той си остава онова очарователно, лъчезарно непораснало пеещо момче, оставило диря в българската популярна музика с незабравимата фраза: „Цъкни майна „Вефа“, да чуем Кидика как съ дире“.
И което прекрасно знае каква е тайната „да ти се чува песента, а не обувките“.
Една вълнуваща февруарска слънчева среща, с една от естрадните легенди на българската популярна музика от 70-те години на миналия век- Христо Кидиков. „На баница“ в Казанлък, с помощта на неуморимата Гълъбина Михайлова.

Каква е тайната „да ти се чува песента, а не обувките“, господин Кидиков?

Тайната е в любовта към музиката и любовта към хората. Аз обикновено с приоритет се отнасям само към позитивните неща, защото мисля, че човек, който е негативно настроен за каквото и да е, той в крайна сметка, е един неуспешен човек. Животът му е едно безсмислие. Когато се радваш на злината, когато се радваш на нещастието на даден човек, когато не подадеш ръка на някого, когато не вярваш в ценностите на живота, такива каквито са, не можеш да си щастлив човек. Душата ти няма как да е щастлива. Аз съм вярващ човек и си мисля, че тези ценности, такива, каквито Всевишният ги е определил и отредил и вярвам, че те са духовните пътеводители на нашия народ. Това ме зарежда страшно много с енергия и ме кара да вярвам в добротата и че добротата в крайна сметка ще победи злото. Ние всички знаем, че войната в човечеството - това е войната между доброто и злото. И мисля, че с по – позитивни, по- човечни, по – добри наши постъпки в нашия отреден живот, ще сме по-щастливи. Ние сме един миг от Вселената: идваме и си отиваме. И е добре да остави човек нещо. Един ден неговите деца, внуци, да се гордеят, че си оставил нещо. Моят баща казваше, че в живота си трябва да построиш къща, да имаш деца и да има хора, които да обичаш.

Това ли е вашата рецепта да се опазите от злобата на деня, да се капсулирате и иминузирате срещу масовия негативизъм на хората от вашето поколение?

На юбилея ми наскоро в Античния театър в Пловдив, се събраха над 10 човека, мои колеги: Марги Хранова, Йорданка Христова, Роси Кирилова, Тони Димитрова, Орлин Горанов, Всички тези хора ми дадоха такава сила и толкава много любов. Никой после в интервютата, които дадохме, не каза една лоша дума. И аз вярвам, защото ги приемам тези хора като добри, никога не съм изпитвал някаква завист, към никой. Толкова години вече съм на сцената с тези хора и никога не съм завидял, на който и да е. Завистта уморява, състарява. Стоя си зад завесите, чакам си моя ред и ги наблюдавам моите колеги. Защото човек във всеки един момент и от всеки, може да се учи. Пътувайки в чужбина съм се срещал с такива големи световни звезди, бил съм на концерт с Жилбер Беко, с Джани Моранди – моят любимец, сме пели заедно на „Златния Орфей“. Много сме си говорили с него за професията. С много хора съм се срещал и винаги съм гледал нещо да открадна. Навремето имах майстор, който ми казваше: „майсторлък не се учи. Той се краде“. Това съм запомнил и го правя. Никой човек не е научен. Цял живот човек се учи. Харесва ми това, че нашето поколение изпя песни, които продължават и до ден- днешенда се пеят и слушат. Не може да си представите лятото по концерти в летните театри какво е. Идват по 3-4 хиляди души, които казват: най- после да си чуем нашите песни. Защо? Защота там, в тези наши песни има една симбиоза между музика, текст, аранжимент и изпълнител. Тези четири компонента, ако не работят в синхрон и заедно, те няма да направят шлагера. Трябва да рисуваш с гласа си и с текста, песента. И то човек да осъзнае, да го почувства, както разказвах с приказката за селото. Така го е направил Недялко Йорданов. И много други такива неща ме зареждат с положителна енергия. Аз вярвам в доброто и вярвам, че един ден ние ще минем в другото измерение, което очакваме. Говори се вече за тази шеста раса, за новите деца, които ще променят света. Това е нашата надежда. А тя умира последна, нали ?

сн: 24 часа, на юбилея в Пловдив, с Маргарита Хранова


Възпели сте македонката в песен, а живеете с болярка. Що за съдбовна ирония?

О, бих изпял и за болярката песен, но преди мен Панайот Панайотов изпя една песен за болярката и не посмях. Така Живко Колев ми написа „Македонката“. И съм щастлив, че тази песен се хареса и стана хит. И че в живота ми дойде Болярката Боряна.

Със съпругата Боряна в Казанлък, сн: zakazanlak.bg

Добър готвач сте. Кажете как стават тези ненадминати ваши Станимъшки сърмички?

За тези сърмички се изисква много търпение. Ние сме трима братя. Като се прибирахме от София в Асеновград, майка ни вика „знам какво ще искате“. Ставаше в 2 часа през нощта, за да направи към 600 сърмички. А те стават така: един зелев лист се разделя на по 5-6 парчета. Стават по на една хапка. Слага се по много малко ориз. Но най- важното е в тези сърмички да има по едно квадратче сланинка или свинска мас. И много любов. Това е най- важното. Всяко нещо с много любов, става. Майсторлъкът е и в това сърмичката хубаво да я стискаш и нареждаш, за да може като боцнеш после, тя да не се разтвори. Дори майки ми казваше: „Без да гледаш сине, обърни се и си боцни една, в тенджерата на печката са“. И ти като си боцнеш една- две, те не падат. Преди години, като запознах жена ми с майка ми, тя не знаеше какви сърми прави мама. Хората обикновено като чуят сърми, се сещат за големите. И понеже Боряна, като нов човек, мама първо нея пита: „колко сърмички искаш, моето момиче?“ И тя вика, ами две. Тя й слага две в една голяма чиния, а те ей такива цвъчки малки. А аз по 30-40 в чинията. После Боряна разбра, научи се. Освен тези сърмички, правя баници, кексове, експериментирам. С жена ми все не можем да разделим кухнята. Но аз съм добрият там, защото не работя по рецепта. Това е истината. Както и това, че най- добрите готвачи, са мъже. Причината е, че сме фантазьори.

Кога човек и как разпознава любовта? Твърдите, че първият път се женим от незнание, вторият – от липса на памет и третият - по любов ...

Тук рецепта няма. Тя любовта, независимо на колко си години, просто идва. Цапардосва те по главата и ти го разбираш. Това е такъв момент, в който усещаш друго. Чувстваш се друг. Когато се запознах с Боряна и усетих всичко това, се почувствах като тинейджър. Наистина. Изведнъж. Написал съм го в една от книгите си. Викам си: къде на тези години? Нямах 60. Бях на 57-58 години, но... дойде любовта. Не пита. Затова и отидохме и се венчахме. Защото пред Бог сме си дали обета за любов.

Кой е бил най- големият подарък досега в живота ви?

Обичта на хората. И в песента си, „Живот и песен“ това пея: че съм бил по света, пътувал съм. Посрещат ме много хора, цветя. Трудна ни е професията. Сцената е само лицето, но никой не знае отзад, в кухнята какво става. Колко труд, несгоди има, колко умора, колко безсънни нощи. И когато си намерил любовта на хората, то тя ме окриля непрестанно. Та за мен има дори градски фолклор в Пловдив: „цъкни майна „Вефа“, да чуем Кидика как съ дире“. Това е. Какво като са минали толкова много години. И дори като ме срещнат хората, пак така казват: „Ей, как е Кидикът там, „Вефа“? И се усмихват. И аз на тях. И това ме зарежда. Защото чрез любовта и усмивките, ще победим злото.


Какво четем:

🔴 Честит празник, български летци и авиоинженери!

🔴 Кога да сменим летните със зимни гуми?

🔴 Топклиматологът доц. Георги Рачев разкри докога ще продължи топлата есен и ще има ли циганско лято

Източник: zakazanlak



Коментари



горе