150 години от рождението на Щастливеца


Алеко Константинов (“Щастливеца”) е роден в Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. По майчина линия произхожда от известната видинска фамилия Шишманови. Учи при частните учители Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).

След завръщането си в България Алеко е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.

Алеко Константинов подготвя и защитава хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).

Той развива активна обществена дейност – бил е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава и първото туристическо дружество в България.

Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев. На 23 май (11 май стар стил) 1897 година двамата са в Пещера, където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител, и участват в тържествата за деня на свети Кирил и Методий. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират в село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно са прибягвали до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им, при което убиват Алеко.

Щастливеца е автор на много статии, фейлетони и пътеписи; на сборниците “Разни хора, разни идеали” и “Бай Ганьо”.  Поместваме тук откъс от един от най-известните му пътеписи – “До Чикаго и назад”, написан след посещението на т.нар. Колумбово изложение в Чикаго през 1893 г.

 

——————————————————–

Из “До Чикаго и назад”

.

…Утре рано сме в Чикаго. Ние предварително знаем на коя станция ще спрем, в кой хотел ще слезем и где се намират те по плана и сутринта, когато кондукторът извика: “Станция на 27-а улица”, ние знаехме, че тази е нашата станция, и слязохме с чемаданите в ръка. Разгърнахме плана и се упътихме из улиците с чантите; кривнахме наляво, надясно, догдето съвсем забъркахме пътя; но една пътеводна звезда блесна на срещната страна на улицата – тази звезда беше едно заведение с лаконически надпис “Pilsner Bier”. Тука има немци, ще можем да се разправим. И наистина, след двайсет минути ние излязохме от туй спасително учреждение и по указанието на стопанина му позвънихме в една къща отсреща. Там ни посрещна една стара немка и ние условихме у нея една стая (другите бяха заети) за 8 дена да платим 9½ долара. По-евтино от Кутловица! Без да почиваме, ние тръгнахме към изложението, като решихме, че няма да се отбиваме, догдето не намерим в българския отдел г. Шопова, нашия представител. За вход на изложението се плаща по половина долар. Минахме край цял ред красиви и богато наредени павильони на отделните щати, пресякох-ме, за да съкратим пътя, галериите на изящните изкуства, изминахме южноамериканските павильони, прерязахме рибното заведение, избиколихме зданието на правителството и влязохме в колосалното здание на мануфактурата и свободните изкуства. Вие трябва да сте били на Пловдивското изложение и знаете големия павильон? Той беше доста голям, нали? А пък в двореца на мануфактурата в Чикагското изложение може да се помести не само цялото наше първо Пловдивско българско изложение, но могат да се настанят и всички жители на втората българска столица, заедно с всичката им покъщина, па и с живата стока отгоре. То е 1687 на 787 фута, или 1 327 669 квадратни фута (който обича, нека му прави сметка на квадратни метри – аз нямам време). Тази постройка изглежда отвън масивна, с вар помазана, от страните има колочади, стените са украсени с орнаменти; стряхата е железен свод, покрит със стъкла. А вътре в този гигант са построени стотини павильони американски, европейски, азиатски и други. Има хас да очаквате да ви описвам всякой павильон отделно! А питате ли, успях ли аз да ги зърна сам всичките? Ние дадохме дума да не се спираме. Вървим по средата, за да не се заблудим из този лабиринт. Пред очите ни се изреждат един от други по-красивите павильони на Австрия, Германия, Англия, Франция, Белгия, Русия; по-нататък личи една мавританска колонада с тъмни сводове – цяла Алхамбра, – на едно място видяхме знаме с нашенски триколор – тичаме към него – оказа се мексикански павильон; сетне минахме Япония, Китай, Персия; сетне над една тъмна и тясна уличка видяхме увиснало турското знаме, минахме и него, и ето ни пред едно дюкянче, над което се развява (не се развява, защото вътре в зданието няма вятър) българският триколор. На първи план в туй дюкянче личат две красиви витрини с розово масло. На средата, по цялата дължина, има стъклени шкафове, напълнени с разни платна, преимуществено врачански; между платната, ако се взреш внимателно, ще забележиш няколко бутилки с някакви течности и ако си любопитен, ще ти кажат, че това са нашите славни вина и ракии. Цялото помещение е доста мило декорирано с килими и части от костюми. Виждаш мобилите от нашенска материя на Ив. Бруха и сие от София. На дъното, от дясна страна, в един стъклен шкаф, до който не досяга твърде електрическата светлина, с която цял ден се осветлява (понеже е тъмно) нашето дюкянче – са наблъскани разни кутии с тютюн и папироси. Посетителят може да ги забележи по-скоро с обоняние, отколкото със зрението си. Виждаш една восчена фигура, облечена като селска булка, друга – като шоп, трета представлява един майор в пълна парадна форма. На бюрото на г. Шопова е закачена картата на България.

И добре, че има карта, инак любопитните американки хич не могат да се досетят отгде излиза розовото масло. Г. Шопов, винаги любезен, постоянно им преподава география по картата, като почва уроците си от Цариград (инак не могат да разберат) и води с бастона си до Едрене, сетне прескочи до нашата столица, сетне обиколи с бастуна си границите на България и се спре в Розовата долина, която той за по- голям ефект е прекръстил на “тъй наречения земен рай”. Американките, жъдни за знания, зяпнали го в устата и на всяка минута повтарят “Oh, yes! Oh, yes, all right!” Аз съм се навел до бюрото и си закривам лицето с един български вестник и си мисля: “Господи, дано американките не помолят г. Шопова да им преведе нещо от нашия вестник, за да се запознаят по-добре с нашата татковина.” Във вестника, който държах в ръцете си, се разправяше подробно за някакви “абички и салаши” и не знам за какви си “Михалакеви възпитаници”. Любопитството на американките би поставило в трудно положение нашия представител: да преведеш на английски таквизи технически изражения – не е лесна работа…

Абичка ще го преведе на английски coat. Салаш, да речем, ще го преведе forest. Михалакеви възпитаници – Michalakis pupils. Е добре, ама какво ще излезе от това? Американките ще си го обяснят по следующия начин: в България има един педагог, наречен Михалаки; на този педагог са поверени неколцина възпитаници (pupils), за възпитанието на които той им устройва хигиенически разходки из салашите (forest) – но за да не настинат, те носят със себе си абички (coats)… И ще се хвалят тези американки на приятелките си, че са чели български педагогически журнали и са запознати със системата на възпитанието в тази далечна страна.

При г. Шопова имаше трима-четворица помощници, които криво-ляво удовлетворяват любопитството на посетителите. Американките много се вглеждат в нашия майор. Пипат му еполетите, разглеждат декорациите му, жълтите копчета, червените ширити, повдигат мундира. Те, горките, не виждат офицери – любопитни! И нашите им разправят, че ние имаме силна армия (Oh, yes!), че победоносна война издържахме (Oh, yes!), че в случай на война ние двесте хиляди души можем да турим на крак (Oh, yes! Oh, yes!). “Туй са офицерите, а тези ли са гражданите и гражданките ви?” – любопитствуват посетителите, като указват с очи на шопа и на булката. Те не знаят различие в костюма на гражданин и селянин.

Г. Шопов се показа крайно любезен към нас. Той ни даде общи указания за любопитните места в изложението; сам ни придружи из целия Midway Plaisance и тука, в турското село, ни угости с обед. Но вие не знаете какво нещо е Midway Plaisance! Слушайте: като продължение от всемирното изложение и като необходимо допълнение, построен е един, да го наречем, панаир, около три (чакайте да не сбъркам!) километра надлъж. В този панаир ще видите целия свят. Той е най-любимото място на американските посетители. От сутрина до 11 часа вечерта, когато се затваря изложението, тука е препълнено с хора от всичките части на земното кълбо. От входа още виждаш една дълга улица, пълна с посетители, а от двете страни на улицата всевъзможни любопитни и увеселителни заведения и цели села от всичките части на света. Шум, вик, музики, тъпани, зурли, даарета, зилове, чалми, шалвари, цилиндри, кринолини, фустанели, силяхлъци, американци, негри, европейци, китайци, японци, дахомейци, островитяни, лапландци и нашия софийски гражданин г. Айвазиян, с неговата в турко-мавритански стил барака. Чакайте. Преди да се задълбаем из Midway Plaisance, да се поспрем при бай Айвазияна. И г. Йовчев е тука. Той познава слабостите на американците, знае добре английски и помага на г.Айвазияна да разхвалва и разпродава “Bulgarian curiosities”. Това е и надписът над павильона. На първи план около бараката са изправени манекени, облечени в шопски мъжки и женски костюми. От двете страни на входа има джамлъци с всевъзможни стари и нови монети, с пощенски марки и карти; на другите две страни, които също са отворени, разложено е всичко, което Айвазиян е могъл да накупи от нашите селянки в течение на няколко години: шити пешкири, кърпички, чорапи, лапчуни, обици, чепрази, пръстени и стотини дрънкала, с които се кичат селянките. Вътре бараката е декорирана с килими, по които са окачени гайди, кавали, тамбури, бъклици, рогове, кастери, арестантски кесии и на дъното една восчена фигура, облечена като булка, накичена с цял арсенал монети и металически украшения, със замрежено от косици лице и с огромно чемширено ветрило около главата. А от двете страни на булката, на стената, са закачени портретите на българския княз, на президент-министъра и на военния министър. Айвазиян седи на касата и поглежда недоверчиво, под вежди, любопитните посетители. До една маса в кьошето седи по турски върху сандък, постлан с килим, някой си българин, Ганьо Сомов, с антерия, с широк червен пояс и безконечни сини шалвари и пуши цигара с едно дълго, черно, с янтар на края, цигаре. Пред него на масата са разложени няколко тъмносини ялдъзлии мускали, от които половината празни, останалите напълнени с тершè. Г. Йовчев и още един помощник се разправят с “мющериите” и най-добросъвестно удовлетворяват неутолимото любопитство на американките. Айвазиян се обажда сегиз-тогиз:

- А бе лаф пара не чини, защо не им кажете да купят нещо.

- Защо й искаш един долар за ножиците бе, искай и два долара. Позавърти я малко, кажи й, че тези са стари ножици, няма ги вече в България; кажи й, че от Насрадин Ходжа са останали. Насрадин Ходжая калма – тъй й кажи.

- Я виж там онзи абдал какво иска.

Около “булката” се набрали няколко американки. Помощникът им обяснява надълго и широко частите на костюма и сватбения обред и им откъсва от чемшира по две-три засъхнали листенца. Те си отварят чантичките и старателно скриват сувенира. Айвазиян се обажда:

- Земай им по пет цента бе, нали ги видиш какви са будали!

Посетителите отиват към масата на бай Ганя. Гледат мускалите, миришат ги и разпитват нещо. Бай Ганьо не им проумява от приказката, гледа ги, пухти с цигарето и чете броениците:

- Е че като не ти проумявам, къзъм. Я ела тук бе, Герги ли ти беше името, я ела, мола ти се, виж на тази какво й се иска.


Какво четем:

🔴 Дървото на живота в българските обреди

🔴 "Заплакала е гората" - (Познатият и непознат Индже войвода)

🔴 Защо българите сме положителен народ?



Коментари



горе