Малката истина за животът кратък…
Ще Ви разкажа нещо, което ми се случи съвсем скоро, преди броени дни. Нещо, което
разтърси моите мисли, чувства и сякаш остави болка в моето сърце.
Както казах по-рано, преди броени дни животът ме отведе в един друг Свят, но
отново изпълнен с хора. Свят, който тече със своето темпо и динамика, но твърде
различни от нашия; делничните дни са изпълнени със сенки, а душите на хората,
там, са пропити с много тъга и несподелени с никого сълзи горчиви. Този Свят открих
в Дома за възрастни хора в село Кутово, община Видин. Стигнах до него чрез задачите
възложени ми по един от многото европейски проекти в областта на младите хора
и международното сътрудничество, но в случая това няма никакво значение.
Директорката и персонала на Дома за възрастни хора в село Кутово, посрещнаха
мен и участниците по този проект (младежи от България и Румъния) с много усмивки,
топлина, отношение и солидарност към възрастните баби и дядовци, живеещи в този
дом.
Всички ние се запознахме с бабите и дядовците (някои от тях им бе трудно да говорят
на български и предпочетоха да продължим на влашки, което за мен не бе трудност,
защото владея румънски език и диалектите на този език), научихме техните имена,
предразположихме ги за разговор и започнахме да говорим за живота и къде сме ние
в него. И знаете ли какво научихме ...? Много неща, които промениха не само мен,
но и всички участници по този проект.
Изнемощелите, но полужизнени баби и дядовци, започнаха да ни разказват от къде
идват те, детството и приятелството, красиви и светли спомени от времето на тяхната
младост, животът по време на българския комунизъм и „Бай Тошовото“ управление,
първа среща с любовта, радостта да си родител и пр…
След дългите и омайващи разкази на сладкодумните хора, които са зажаднели за
събеседник и мил слушател, сменихме курса и посоката на така приятните ни разговори
като стигнахме до същността на това: „Защо те са в този дом за възрастни хора,
а не са в своите къщи сред семействата си, близките и приятелите си?“. След този
въпрос, получихме отговори, които ни оставиха безмълвни, сякаш бяхме вкаменелост,
а сълзите в очите ни напираха бурно и оставаха само няколко думички, които да
бъдат изказани с още мъка и емоции, с което да прелеят клепачите ни и да облеят
нежните ни и невинни младежки лица.
Всички те, бяха изоставени от своите родни деца. Всички те, бяха забравени от
тях. Всички те, живееха в самота и тънеха живите им тела в надземна забрава без
нежност и милост.
Когато хората, говореха за моментите на раздяла с техните близки и живота си,
те гледаха в далечината в стаята, в която бяхме, или поглеждаха с леко присвити
навлажнени очи към тавана със сиво-бели сенки, носени от есента… Говореха без
емоции, думите им значеха празнина и вялост. На моменти изпитвах студенина от
думите им, дори изтръпвах от душевен страх. Ежедневието им е еднообразно, монотонно,
говорят със своите четири стени и слушат верният си приятел - телевизорът.
Само за три дни посещения и присъствието ни там, тези миловидни и самотни старци
ни заобичаха, запрегръщаха и целуваха дори ръцете ни.
По-специално искам да разкажа за една от бабите, която ме развълнува прекалено
силно. Ще споделя няколко думи за нея: „Коси сребристи, глас замлъкнал, лицето
като на всяка една старица – грубо с бръчки от живота, а душата – от нея музика
се лее!“. Тази баба имаше починал близък или дете, частично засягане на двигателните
движения на ръцете и загуба на гласа след мозъчен инсулт.
Открих я съвсем случайно, когато чух от някъде в Дома да се носи красива мелодия
на валс, която извираше от акордеон. Тръгнах да я търся – мелодията, която ме
отведе на втория етаж в стаята на тази белокоса старица, която натискаше клавишите
на акордеона с изпъкналите си вени, покрити с кожата и стара.
Застанах до нея и затананиках валса… По едно време тя спря, изправи се и ми подаде
акордеона да опитам и аз – сякаш тя знаеше, че мога и аз да за свиря. Взех в ръцете
си твърде малкият акордеон и тогава запях и засвирих любимата за мен и хиляди
българи песен „Я кажи ми, облаче ле бяло“, с което тя се разчувства и насълзи.
Това бе първата ми среща с тази възрастна Дама. Тя ми разказа чрез мимики и жестове,
че някога е свирила на пиано и че била учителка, а днес акордеонът е единствената
и утеха в живота. Благодарение на музиката и желанието да свири след инсулта си,
тя се възстановява с помощта на малкия си акордеон, който има само две октави
- утеха за спомена по нейното пиано.
Ние след това продължихме със своите дейности, заложени по проекта, но в един
неочакван за мен момент, докато обяснявах и диктувах структура на благодарствено
писмо на едни от участниците ни, усетих някой да ме потупва по рамото. Изправих
се, обърнах се и отново я видях, същата тази белокоса старица, която в крехките
си ръце държеше едно пликче и ми го подаде. Първоначално и казах: „Недей, не трябва..!“,
а тя още по-силно ми хвана ръцете като по средата бе пликчето, което ми бе подала.
Прегърнах я и благодарих…, а в прозрачното пликче ми бе сложила една жълта круша,
чифт тънки чорапки и две пакетчета несткафе „3 в 1“.
Тръгнахме си от дома. Веднага щом пристигнахме в града, отидох да и купя нещо,
което да и поднеса на следващия ден, защото бе последен ден от нашия проект. Взех
и картина на „Баба Вида“, керамична плочица „Най-добрата баба“ и една красива
картичка, която по-късно разписах с много любов, със сълзи на очи и благодарности.
Отново сме там, в дома за възрастни хора в село Кутово.
Потърсих същата старица от 14 стая, която свиреше отново на своя акордеон. Почуках
на вратата. Отвори се. А тя се стъписа назад като ме видя с подарък в ръце за
нея. Поднесох и го, тя се разчувства. Казах и, че слизам при останалите баби и
дядовци и че я очакваме и нея. По-късно тя слезе при нас и останалите възрастни
хора.
Настана момент да си вземем довиждане с всичките живущи в дома. В момента, който
започнахме да си казваме „Довиждане!“, хората ни благодаряха, че сме се сетили
за тях, целуваха ни, милваха ни и споделяха, че отново ще ни чакат.
Тръгнах, но остана една баба, която ме разплака с думите „Бъдете живи и здрави!
Нека Бог бъде с вас!“, изказвайки тези думи тя плачеше и ридаеше от мъката си
голяма сякаш…
Пиша, за да се знае! Говоря, за да се чува! Снимам, за да се запомни!
С уважение и респект към възрастните хора,
Мирослав Людмилов!
27 октомври 2018 год. - Видин (България)
Мирослав Людмилов
Четете още:
🔴 Какво значение носят цветовете на българската шевица🔴 Билкарят Васил Канисков: Българската шевица и ръченицата - лекуват!
🔴 Проверете дали знаете тези 40 факта за България