Стихове за България от Ивелина Никова
Визитка:
Ивелина Димитрова Никова, родена през 1977г. в гр. Провадия. Завършила висшето си образование в Икономически университет гр. Варна, aвтор на стихосбирките „ България в сърцето ми”, „ Златни нишки” и „ Копнеж по слънце”.
Ти, Родино
Ти имаш хиляди лица, Родино –
девойка млада, старец и дете,
гора, връх снежен, розова градина,
бунтовно знаме, нива, къс небе.
Ти носиш много имена, Родино –
Копривщица, Калофер, Драгоман,
Преслав, Силистра, Плевен, Лом и Видин
и още Плиска, Дряново, Троян…
Ти пазиш толкова сълзи, Родино,
в реките Искър, Вит и Тунджа.
Затуй солено е морето синьо
и буйни са и Камчия, и Дунав.
Ти любиш своите чеда, Родино –
Апостола, Крум Страшни, Симеон…
Пастири, учени, царе, робини
в сърцето ти намират вечен дом.
За мен си всичко ти, Родино –
камбана, люлка, въглен, кръст,
вековен дъб, мед, старо вино,
хляб, сол, светиня, капка кръв.
Молитва за България
О, Боже, опази от зло България
от робски мрак и майчини сълзи,
от земетръс, порои и пожари,
от блясък на предателски ками!
Пази на Рила езерата, Боже,
на Добруджата златна песента,
на Казанлъка розовото ложе,
в Родопи – на Орфея любовта!
Със устни, Боже, Тракия целувай,
камбаните и наш`те писмена,
а после синята мечта на Дунав
и шипченските орлови гнезда!
Със сила и блага дари народа,
платил с кръвта си святата земя,
България да стигне пак възхода
и да застане гордо пред света!
Петко Войвода
Разсъмва над Родопа, блясват къщите.
Прочистват гърло в Тракия петлите,
сам Петко с бял кон тук се връща
байрак да вее в български земи.
Поклон му сторват зверове и птици,
змии до камък хвърлят пъстри кожи,
на тях по мрак хайдушките десници
до блясък да наточат остри ножове.
Целува капитанът стара пушка
родина да си брани, клет народ.
Тревата клетвата му още слуша
и стеле се на брат му върху гроба.
Запалва слънцето огньове нови,
пилее по зелени хълмове жълтици,
ръжда прояжда робските окови,
но пее песен кървава Марица.
Войводата се с глас дълбок провиква,
хоро пак води по планински друми:
„ Да защитим България Велика!“ –
повтаря ехото войводски думи.
Левски
Какво ни остана от тебе, Апостоле? –
калугерско расо, младежките къдри,
кама, револвер и към бъдното мостове,
в заветно тефтерче – словата ти мъдри.
Разделно е времето, сбъркано, страшно
и нужно е пак да обходиш България.
В сърцата ни пътят е стръмен и прашен
и вяра ни трябва, че вече догаря.
По-нужен сега си! По-нужен от всякога –
да пламне отново най-святото дело.
Градчета, селца те очакват пак, Дяконе,
учи пак народа на доблест и смелост.
Там, дето чернеело нявга бесилото,
в полето софийско – поникнало цвете,
То скътало твоята, лъвската сила,
пробило е с корени второ столетие.
Три цвята
Три цвята в знаме от коприна
се веят гордо в българска земя.
Три цвята от стотици години
символизират чест и свобода.
Червеният е кръв и бойна слава,
роса прекрасна и поляни с мак,
всевечен огън, топлина дарявал,
сълзите напоили бащин праг.
Зеленият е китка здравец росен,
гората, приютила звяр и птица,
на билки аромат, що вятър носи
и златни ниви, раждали пшеница.
А белият е вярност, чистота и мир –
снегът, покрил върхарите високи,
политнал гълъб в безпределна шир,
развял надежда в четири посоки.
Със песен и със знаме до сърцето,
предците ни умирали без страх.
И днес три цвята веят ветровете
да славят българското в този свят.
Предсказано от Пагане
От небесата сини Тангра гледал
децата си със български души.
Предсказвал им падения, победи
и брода преко Дунава неудържим.
Калявал мечовете им във битки,
главите да не свеждат пред врага.
Опашки конски, сплетени на плитки,
да веят буйно, стиснали в ръка.
Стрели свистели бързо над земята,
Растели нови укрепени градове.
По дирите на Аспарух тревата
покрила твръд, поена с кърви векове.
Над златни ниви гарвани летели,
реките тъмни рукнали като винò,
от женски плач и планини ехтели
и ден и нощ се сливали в едно.
До пепел я изгаряли хиляда пъти,
посичали в утроба детските сълзи,
омраза заискрявала в очите мътни,
но огънят в сърцата им останал да гори.
Препускат нощем черните коне…
Чертае Тангра на чедата си пътеки.
До днес отекват думите на Пагане:
„България, пребъдвай ти през вековете!“
Златна нишка
В сърцето си, откакто се родих,
все твоят дъх, Родино мила, вдишвам,
че в дните ми, под небосвода тих,
оставила си тънка, златна нишка.
По тази нишка винаги вървях
и къс по къс те сбирах в себе си.
Кавал и чан край мен запяха,
да помня песента ти древна.
А нишката, по-тънка и от косъм,
поведе ме към Странджа и Сакар,
опъната над Арда и над Осъм,
да мина през душата ти, Българийо.
И днес, когато слънцето изгрява,
лъчите му посягам да открадна.
От тях корона искам да направя
и с нея до краката ти да падна.
Българка е!
Българка е! — шепнат ветровете.
Българка е! Първа е по хубост!
Българка — по-нежна е от цвете,
дето не понася капка грубост!
Българка е — истинска богиня!
В бяла рокля с везани шевици.
Сякаш дар от райската градина
са искрите в момини зеници.
Българка е! Песен да запее
птиците в гнездата онемяват.
След усмивката й слънце грее,
Господ с шепите си и е давал.
Българка е! Първа под небето!
По-красива от звезда вечерница.
Българка е! С обич във сърцето,
тя белязва сякаш е вълшебница.
Кажи ми ти, ветре...
Кажи ми ти, ветре, щом скиташ далече,
видя ли България, мойта родина?
Пет дълги години изминаха вече
откакто от родната къща заминах.
На двора, де виши се старият орех,
оставих си майка и рожбата първа.
Прегърнах ги силно, очите затворих
и тръгнах далече, с пари да се върна.
Кажи ми ти, ветре, видя ли лозите?
Наливат ли пак кехлибарено грозде?
Ех, спомням си, след гроздобера жените
се с него венчават с нозете си боси.
А златните ниви, кажи ми, видя ли?
В житата, как в обич за пръв път се вричах.
Но облак ли черен тогаз завидя ми,
та в пътища черни ориса да тичам.
В дома ми те моля за малко отбий се,
додето далеч по земята се скиташ.
Кажи, че ще дойда на моите близки,
за полет на юг щом отправят се птиците.
Когато при мене завръщаш се, ветре,
ти българска роза и пръст донеси ми.
да сещам утеха в прегръдка приветна,
когато сърцето боли ме най-силно.
Козият рог
По еленови стръмни пътеки
все ме търсиш, щом слънце догаря.
Чувам пак кози рог отдалеко,
канарите звука му повтарят.
Нощем с мене го слушат щурците,
притаени в зелените халища
и до корен потръпват тревите,
песента ти пастирска ги гали.
Но мълча, че отдавна до огъня,
си отрязах косите, моминските,
тежки плитки нарекох на Бога,
нож да хвана в тез робски години.
Рила пази ми ревностно клетвата
да мъстя за честта за рода си.
Обичта съм решила да жертвам,
но родина от зло да опазя.
Не върви по хайдушки ми дири,
че гората ги скрива под листи!
Искам с козия рог да ми свириш
в смъртен час да го чуя да писне!
Нейде по къра
Господ по къра се някъде скита,
ала тежи от кахъри земята.
Плачещи жерави в ято отлитат,
гайда е писнала, къса душата.
Пее България, пее и стене,
жито се рони, измъчено жито.
Господ събира снопите денем,
нощем пресява живота през сито.
Тежко небето... Тежи като грях.
Ето, горещник над българи спуска.
Господ единствен се моли за тях,
хлебеца бял от земята им вкусил.
Гайда е писнала – плаче дете,
слънце е спряло бакърено.
Пее България с житно сърце.
Господ се скита нейде по къра.
На Шипка е тихо
На Шипка е тихо. Героите спят
под цъфнали храсти и росни ливади.
Орли над покоя им ревностно бдят,
душите прегръща им вятърът хладен.
Лъв каменен, там, на върха е на стража,
към дните ни бъдни е поглед отправил.
Пред него оттеглят се ордите вражи,
кръв, сълзи покриват земята корава.
На Шипка е тихо. Балканът мълчи,
снагата си свел е пред славна победа.
Звездите в небето са божи очи,
че Господ свободна България гледа.
Мадарски конник
Препускаш, коннико, препускаш нощем
от златна Добруджа, та чак до Рила.
Кънти земята под копита мощни,
а вековете тътена повтарят силно.
Препускаш, коннико… Над теб орел
се вие, кръжи отново – горда, хищна птица
С крилата си небето синьо е превзел,
ала Мадара му е в тъмните зеници.
Летиш, летиш във мрака, коннико,
убит в краката ти, лъвът лежи.
Поклон ти правят тежки клони
щом видят копието как държиш.
Триумфът ти изваян е в скалите,
додето свят светува да се знае
че българите са както са орлите –
могъщ народ от древност до безкрая.
Дъщеря на Пирина
Пред Пирина горд аз коленича,
под небето синьо – рожба скъпа.
От мига си пръв тъй го обичам,
че накрай света в сърце го кътам.
Пих от буйните реки, пенливи,
песни пях в земите му бунтовни,
в сън наричаха ме самодиви
и орли закриляха ме волни.
Клони сведоха ели вековни –
та на ръст да стана като тях.
По снагата ми щурци любовно
с медни билки разпиляха грях.
Вятър ме люля под сърпа лунен,
тихо ми прошепна скални тайни,
после с кърпа-облак, ме забули,
та закле ме с клетва си омайна.
Триж света пребродих с тая мисъл:
няма как Пирина да забравя.
И разбрах когато гайда писна –
планината рана в мен остави.
Рилски езера
В сърцето на Рила, високо, високо,
далече от светския шум, суета,
след полети дълги орлите се кротват
над циркуси седем по свойте гнезда.
Оглежда небето в тях свойта безкрайност
и слънце ги гали със златни лъчи,
разкрива им вятърът своите тайни,
целуват ги нощем луна и звезди.
Застанал до тях е левент Мусала,
след първите пръв, недостъпен, красив.
Покрит със дантела от бяла мъгла,
той зимата дълга със песен приспива.
Преплитат се в Рила планински пътеки
и мури, и смърчове вдигат снага.
До скалните зъбери – белег за вечност,
Окото* синее – планинска сълза.
И седем са точно, по божия воля,
високо, високо, в сърцето на Рила.
Най-святото често е скрито от хората,
там, гдето орлите гнезда са си свили.
Червено цвете за Батак
Червено цвете късам до школòто,
листата му да скрият пепелището.
Душите, тръгнали оттук без опело,
над каменния храм се спускат свише.
Пристъпвам плахо в черквата в Батак
и цветето държа в трептящи длани.
Отваря се вратата – кървав праг –
една земя, покрита с вечни рани.
На всяка крачка свива се сърцето,
батачани изпод пръстта ме викат
и гледам – в кръв на мравките нозете,
обиколили, както някога, дръвника.
Шумят лесът и Старата река,
а песните на птиците заглъхват,
и те жалеят сякаш за смъртта
на старци, на жени, деца невръстни.
Мълчи Батак – огромен жертвеник,
а аз вървя без дъх да си поема.
Повтарят камъните страшни клетви,
които времето не смее да приеме.
Догаря в храма тънката ми свещ
до кладенче, копано с жадни пръсти.
Кънти гласът на мъчениците зловещо,
светци от стенописите се кръстят.
Легенда за Калиакра
Със всеки слънчев изгрев над морето
легенда стара в Калиакра оживява.
Четиридесет хубавици към небето
с вълните бурни мигом полетяват.
От векове тук тихо плачат и скалите
за смели българки, избрали свобода.
И помнят те как сплели си косите,
и хвърлили се от брега зарад честа.
Морето жертвено им превърнало сърцата
във бяла пяна и им отнело младостта.
Делфини нощем виждат им лицата
и пеят им до днеска песента.
Притихва Калиакра сутрин в здрача…
И миналото славно спомня кротко.
Понякога вълните сякаш плачат
и сенки на четиридесет девици бродят.
Древни сънища
Когато чайките заспиват,
а нощите са сини, нежно сини,
звездите над Созопол слизат –
морето да отпият като вино.
Блестят мечти по калдъръма,
трепти луната в морави смокини
Навярно крие тайните си тъмни
сред златни амфори старинни.
Пристанището чака уморено
да дойде и последния рибар и
да вкуси сол от неговите вени
под тъжните искри фара.
Русалка дългокоса, тънковежда
магично водораслите оплита
и в мрака пуска мрежа подир мрежа,
да хване някой момък край скалите..
В такива нощи колко ли любови
Созопол в древни сънища сънува?
Повтарят мидите отминал зов и
със кораби потънали изплуват.
Несебър
И в празник, а също и делнични дни
ме срещаш с усмивка, Несебър.
Омайно завиваш в листа на лози
мечтите ми с царствена щедрост.
Отново ме галят лъжци-ветрове,
съдрали последните пясъчни ризи.
Пак старата мелница чака, зове –
по ръб на душата й лятото слиза.
Потеглям в пътеките сребърни аз,
от залеза мед да отпия – смокинен.
Несебър – град древен, с магическа власт,
параклиси скрива сред нощите сини!…
Но как да си тръгна от тебе? О, не!
Сърцето брега ти все още копнее.
Ти слънчево вчера си, утре и днес!
За мойте мечти е пристанище кеят ти.
Мила Околчице!
Спомняш ли в съня си, Околчице,
думи заветни и песни хайдушки?
Пазят ли днес скалите ти с болка
бели Ботеви кости, сабя и пушка?
Щом вятър повее в нощите лунни
духът му, зная, при тебе дохожда.
Родната пръст с любов да целуне,
Балканът стар за миг да преброди.
От твоята вис да погледа народа,
вековните робски окови строшил,
да види България вече свободна,
снага си издигнала – горда и силна.
Дарил е перо си той на соколи,
че стихове никой не пише отвъд.
И на прощаване, мила Околчице,
блян е оставил в твоята гръд.
Господи…
На Васил Левски
Виждаш ли, Господи? Виждаш ли?
Сняг е затрупал бесилото,
зимата люта без жалост зазижда
с пръсти си ледени слава и сила.
Чуваш ли, Господи? Чуваш ли?
Плач и молитви народни не секват.
Нощем земята пак Левски сънува,
стъпките негови още отекват.
Плачеш ли, Господи? Плачеш ли?
Стяга въжето юнашката шия.
Хапят плътта му вълчиците в здрача,
късат я хищно и кървите пият.
Милост ли, Господи? Милост ли?
Ти на тирани единствен прощаваш.
Време тече, но праха не покрива
бели бразди, що герои оставят.
Колко нощи?
Посветено на Райна Княгиня
Колко ли нощи безсънни, Княгиньо,
знамето шила си с песни бунтовни?
В тези нерадостни робски години
младост забрави и тръпки любовни.
Колко ли пъти убоде си пръста?
Мъка народна в плата си втъкала?
Везала с кръв „Свобода или смърт!” си
в бунт да възправиш България цяла.
Сила ли в златния лъв си вградила,
в битка да води хвъркатата чета?
Българска смелост ли в него си скрила,
минала слава да спомни сърцето?
Колко ли нощи насъне, Княгиньо,
сърмен байрак си развявала с радост?
Ех, в сън да беше видяла родина —
клана, до пепел горяна на клада…
С тайнството на всяка буква
С тайнството на всяка буква
Кирил и Методий ни шептят:
знанието никога не рухва
под оковите на мрачен свят.
Никога народ не пада
воден в пътя от писмеността
към просвета, светлина и слава.
Той свободен е във вечността.
И велика е страна, която
пише бъдещето си с перо,
книгите ù – самородно злато,
дните ù бележат със добро.
Ахелой
И този залез ще потъне във реката,
тъй както костите на хиляди войници.
Оставила е диря кървава в земята,
победата, орисана от древни жрици.
Духът на Симеон се скита още тук,
в десницата си стиснал здраво меч,
а Ахелой замислено тече и нито звук
не спомня за геройства и за люта сеч.
Столетия мълчи таз българска земя,
по святост равна с божий гроб и кръст.
И само вятърът разказва на света
как българите пазят всяка шепа пръст,
че българите са могъщо, силно племе,
преминало през огън и през бури,
познало гордостта на славно време
което никой враг в забрава не потули.
Затуй България стои високо днес
след златний век, с победни знамена.
Да се наричаш българин е чест,
заслужена на нашите деди с кръвта.
Синя песен
Посветено на град Русе
По древните води на Дунав
танцува песен, синя песен.
Тя нощите на русенци целува
в лета и зими, пролети и есени.
Дошла от Сексагинта Приста,
с вълшебството на друго време,
издига се във висините чиста
и улиците тръгва да превзема.
Във мрак Доходно здание я чака,
часовник градски, църква стара.
Дочуе ли я Калиопа, пак заплаква
и дом красив приема за подарък.
А после на площада се поспира,
снагата си безплътна да разлее
там, гдето паметник е вдигнат,
на свободата българска да пее.
Завръща се чрез нея Баба Тонка,
и днес да стане майчица – борец.
И сякаш песен е, а е и болка,
порязана от дунавски ветрец.
Накрая в Дунав тихо се завръща,
пребродила града от край до край,
оставила във русенските къщи
парченца от мечтите си омайни.
Търновска луна
Нощта разплита черната си риза
и в Янтра падат звездните й нишки.
Спят векове над Царевец, пронизани
от спомени за славата предишна.
Над каменните бойници и кули
луната отброява царско време,
но кървава изгрява щом дочуе
как тихо стъпват гордите Асеневци.
Поспира над Трапезица смълчана,
поклон да стори в бели манастири
и сълзи капят в гроба Калоянов
до дъхавите клонки на чемшира.
Простенва тъжно старата камбана,
луната тази нощ е огнен кръст и
със жар жарила търновската рана
тя в бъдното е Калоянов пръстен.
Пловдив
Тепета горди снага вият
Пловдив да закрилят днес.
Златна Тракия да скрият –
да е българска, със чест.
Глъхне песен над Марица,
къса струните Орфей.
И прелитат волни птици,
слънце над Аида грей.
Тайно римският театър,
низ от векове брои.
А на сцената му вятър
древни приказки реди.
Град прекрасен се издига
с белокаменни стени.
Шепа пръст от теб ми стига,
ти сърцето ми плени!
Жеравна
По къщите й ситни маргарити,
зелена прежда – здравец и треви.
Самото слънце тук мълви молитви
и всеки ден по калдъръм върви.
А нощем тлеят приказки нечути,
доде жарта искри и станът пее.
От Хемус слизат вехтите хайдути
пак Жеравна богата да владеят.
Отнейде Йовков в жалба жали
Индже, Божура, Тиха и Шибила.
Приседнал под лозници натежали,
той родна хубост с погледа си милва.
А жеравненска хубост се не свършва,
както жълтици в дъбовите ракли.
Над нея Господ месечина кърши
от късове да стори вечни факли.
Сто войводи
Сто войводи идват нощем
в Сливен да играят пак хоро.
С пушки, с тънки саби още,
та Балкана да не стига зло.
Тука, гдето три реки се вият,
ветрове кръстосват се дузина,
сто войводи песни пеят, пият
в тъмнината тежко руйно вино.
Тихо слушат камъните сини*,
дума не продумват с векове,
как войводи смели на родина
мила са обрекли своето сърце.
И дордето брястът* горди, стари
корен спуща в кървава земя,
клетвата си пазят пред България
сто войводи – с пушка и с кама.
Един орел
Посветено на провадийци
Един орел над крепостта прелита
и древни приказки разказва
за мечовете вражи и стрелите,
за силата на каменната пазва.
Тук, в Овеч, времето е спряло,
тревата помни стъпки на герои.
Над хълма слънцето блестяло
кръвясало от паметни двубои.
Ехтели чудни песни от скалите,
светилища се раждали в мъгли,
орли гнездели, горе, в стръмнините,
гората скътала съдбовни дни.
И днес ще видиш: пак река тече,
през целия красив и древен град,
народ, добивал сол от векове,
издига с гордост бъдещия свят.
Един орел над крепостта лети,
крила разперил, за да я превземе.
И в лунни нощи приказки реди
за провадийци и за славно време.
*Овеч — старо име на Провадия
Писмо до Йово
-Даваш ли, даваш, балканджи Йово,
хубава Яна на турска вяра?
– Море войводо, глава си давам,
Яна не давам на турска вяра.
/народна песен/
Сама съм, Йово. Сам -сама сред вълци.
И сякаш срутва се над мен света.
Уж твърда съм, а как да се опълча
и вяра да опазя във беда?
Как исках като тебе да съм силна
и с нож за мъст да съм готова,
отвара от зокум съм тайно пила
от враг да не добия рожба, Иово.
Избягах, братко, с бялата си роба,
вървях две нощи без за миг да спра,
но хванаха ме в тъмна доба
и бях на косъм от смъртта.
Заключена съм, Йово, стена,
зад девет катинара – свобода.
Решетъчно прозорче гледам денем,
не виждам слънце, ни земя.
Преваля лято, рони се пшеница,
нивята тъжно чакат есента.
Не пее веч сестра ти – мъченица,
на устните пресъхна песента.
Решетъчно прозорче гледам, Йово,
повехна хубост, а сърцето – рана.
На Господ моля се отново
да видя само тебе и Балкана.
Земя като слънце
Пребродих родина- красота, красота…
Обикнах реки и зелени върхари,
и плодни градини, и златни жита,
земя като слънце – България!
Неземно красива! Очите пресъхват
догде се любуват на роза и на мак.
Лудее сърцето от нежност настръхнало
под звезден венец коленичило в мрак.
Светиня е всяка тревичка и камък,
легенди омайни шепти всеки връх.
Тук всяка кошуля би станала знаме,
поено със пот и със обич... и с кръв.
Тук песен юнашка, нектари ли
медени и майчино мляко засуква пръста,
та моята райска родина – България,
по хубост е първа, най-първа в света?!
Как искам, когато преселя душата си
вред пръски всемирна и вечна любов
в страната на розите пак да е пратена
и в нея стократно да бъде! Отново!
Сънувам Родопа
Очи щом затворя сънувам си, майчице,
как пеят кавали край ниви с тютюни,
провождаш ме ти пак по друмища тайни
за билки магични в поляни подлунни.
Родопа насън проговаря ми, майчице,
где дивия мед са си скрили пчелите,
та устни да мажа за радости райски
додето във извор се къпят звездите.
Пастирка на пръсти в съня ми прекрачва,
подава ми мляко, сега надоено,
до нея сърничка, притихнала в здрача,
Родопа на силните плаче със мене.
Какво четем:
🔴 АбитЮр(и)ентска по Нашенски🔴 Статия за мъдростта от нашия читател Димитър Татарски
🔴 В Памет на Българското Село
Коментари
Последвайте ни във facebook!
