Момче или момиче – има ли разлика?


Когато забременях с първото си дете, беше голяма радост. Мъжът ми ме носеше на ръце, дето се казва. И всички внимателни с мен - най- хубавото ми сипваха да ям, глезеха ме, все ми купуваха разни работи.
Живеехме при свекъра и свекървата. Тя отначало все ми се караше за нещо, но като разбра за бременността, промени се и стана душичка. Още от самото начало започнаха да подкачат свекъра, че името му ще се поднови. Аз нямах нищо против детето да носи името на дядо си. Мъжът ми ме прегръщаше вечер и питаше как е Янко. Така трябваше да кръстим бебето.

Тази идилия продължи докато влязох в шестия месец. В малкото ни градче имаше видеозон, но се беше нещо повредил, та чак в шестия месец можаха да ме погледнат. Лекарят ме попита искам ли да знам пола на детето. Момче ще е, отвърнах аз. Може и момче, ама другата бременност, отговори лекарят. Това тука е момиче.

Изстинах! Как момиче? Ами сега как ще кажа вкъщи? Не събрах смелост да споделя с никого. На мен ми беше все едно - каквото се роди, живо и здраво да е. Но като знаех как ще се разочароват свекърът и свекървата, че и мъжът ми, излъгах, че не се е виждало. Като влязох в седмия месец пак имах час за видеозон. Молех се тайно лекарят да каже, че ще родя момче. Тъкмо като дойде моят ред и се появи мъжът ми - изненада ми правел, камера донесъл сина си да снима. Аз не можах да кажа нищо. Влезе човекът с мене. Дойде лекарят. Показва бебето на екрана - сърцето му къде биело, ръчички, краченца. Моят записва с камерата. Лекарят му вика: хубава мома си направил, браво! Че като пребледня мъжът ми, хвърли камерата. Каква мома, аз син искам! Искаш, вика лекарят, хубаво искаш, ама момиче ще е.

Мъжът ми се обърна и излезе от кабинета, без да ме изчака. Аз плача, че чак хълцам. Видяха се хората в чудо. Вода ми носиха да се съвзема, ама като се сетя, че трябва да видя свекъра и свекървата и треперя цялата. Обадих се на майка ми по телефона. Дойде жената и тя да ме успокоява.
Пита ме защо не искам момиче? Как да не искам, викам, че то си е мое дете и все ми е тая, само здравичко да се роди. Тогава, вика майка ми, няма страшно, ще дойда с тебе при сватовете и ще се разберем. Отидохме. Там, да ви кажа, всички седят с каменни физиономии и дума не обелват. Поздрави ги майка ми, няма отговор. Мъжа ми гледа да заприказва, той гледа в земята и мълчи.

Най-накрая свекървата отвори уста. Като съм щяла да раждам момиче, майка ми да си поемела масрафа и да сме го кръщавали както си искаме. Аз пак се разплаках. Майка ми каза, че няма проблем и с баща ми ще подготвят всичко за бебето. Мъжът ми продължаваше да мълчи като сюндюк и нищо не казваше. Това най-много ме заболя, че нищо не каза. Ами че то беше и негово дете, не му ли беше мило?

Последните месеци от бременността ми бяха ад. Нямаше вече седни булка, почини си, а само дай туй, ма, дай онуй, ма. На име не се обръщаха към мене, ами на ма: ела, ма, изчисти, ма. Единствено ме радваше мисълта, че ще кръстя дъщеря си на майка ми - Лили. Чувате ли как нежно звучи: Ли-ли. Попитах мъжа ми какво мисли за името, но той ми каза да не го занимавам и че не го интересувало как съм щяла да кръщавам дъщеря си.

Дойде денят на раждането. Сама отидох до болницата. Родих едно прекрасно момиченце. Като изплака за пръв път, и забравих всичките проблеми, почувствах се най- щастливата майка на земята. Майка ми и баща ми дойдоха да разберат дали сме добре аз и бебето, от другите – никой.

Мъжът ми не дойде цели три дена. Накрая докторът му се обади, че трябва да дойде да сложим име на детето и да ни изписват. Пристигна с майка си и баща си. Няма честито, няма как сте с Лили, нищо. По едно време си отвори устата и вика: ние решихме да кръстим бебето Марина. На свекърва ми името. На мен ми се зави свят. Всички знаят, че Лили съм родила, майка ми почерпила за името, а сега стана Марина. Молих им се да си остане, както се бяхме разбрали. Не. Ти, вика свекърва ми, ако искаш й викай Тръндафила, но ще я пишем Марина. Писахме я. И туй беше. После само майка ми идваше да ми помага, никой друг не поглеждаше детето плаче ли, гладно ли е, или е жадно.

Като стана на годинка и половина, пак забременях. Казах на мъжа ми, никаква реакция. Дай, викам, отсега да се разберем как ще го кръстим - едното на твоите родители, другото на моите. Не го интересувало. Този път отказвах да ходя на видеозон, не исках да знам пола на бебето.

След деветте месеца бременност и с малко дете , което гледах сама, а вършех и всичко вкъщи, се чувствах толкова отпаднала, че не заех дали ще имам сили да родя. Обаче родих. Момченце. Случи се същото, както първия път - като му чух гласчето, и се разтопих. Казах на моя баща да се готви, на него ще го кръстя. Дойде мъжът ми. Аз съм на третия етаж в родилното, той долу на тротоара и така си приказваме. Ще кръстим, вика, детето Янко. Ние в нашия род все така вървим Живко - Янко, Живко -Янко. Опънах се, но пак се наложиха и го кръстихме Янко.

Като ме изписаха и свекърва ми взе бебето на ръце, повече почти не го виждах. Даваше ми го само да го накърмя. При нея спеше, тя го извеждаше с количката, а дъщеричката ми не поглеждаше. Оплаках се на мъжа ми, а той само дето не ме наби - майка му толкова ми помагала, а аз съм била неблагодарница.

Търпях, търпях, докато един ден не издържах и се обадих на брат ми да дойде и да ме прибере, иначе ще направя някоя глупост. Дойде брат ми. Свекърва ми не дава детето. Че като се ядоса брат ми – дай, вика, детето на майка му, че ей сега те убивам. Направихме цирк в махалата, но си взех децата и се махнах от тая чумава къща.

Без много да се бавя, подадох молба за развод. Не бях виждала мъжа си, откак си тръгнах. Излезе да моли съдията Янко да останел при него. Съдията го пита не иска ли Марина. Не, вика, аз момичета не гледам. Да напуснеш залата още сега, вика съдията. Правата ги давам на майката, а ти се благодари, че само издръжка ще те осъдя да плащаш, че ми се иска в затвора да те натикам, дето си делиш децата. Отдъхнах си. Сега сама си ги гледам.
Оня издръжка не плаща и не е дошъл да ги види ни веднъж.
Но поне съм сигурна, че ще израснат без разлика кой е момиче и кой момче. Обичам ги и за тях съм готова да убивам!
Автор: Сребрина


Какво четем:

🔴 ПРИТЧА ЗА ЧЕРНИТЕ ПЕРИОДИ В ЖИВОТА НИ

🔴 Златните тракийски съкровища се завърнаха в Националния исторически музей

🔴 Акад. Антон Дончев: Джендърът е лудост! Пропаст пред Човечеството!

Източник: anna



Коментари



горе