"Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила" – Копривщица - дом на гении
Копривщица не е дестинация. Не е „архитектурен обект”. Не е „културно наследство”. Не е „архитектурен резерват”. Не е „защитена територия”. Копривщица не е… понятие. Копривщица – моята, твоята, нейната и неговата е състояние на духа. Като тръгнем от родните къщи на Каравелов, Дебелянов, Бенковски, Каблешков, та стигнем до Васил Левски и Първия Революционен комитет в Копривщица, ни става топло, мило, свидно, лично, носталгично, наше си…
Наше си, като шевица от българска носия. Наше си, като дувар и стряха, а под асмата – трапеза, а на трапезата покривка, извезана от ръцете на нашите баби и прабаби, а на покривката вино от асмата, салата от доматите в градината и един дядо – не моят и не твоят. Нашият дядо, останал от „време оно”, копривщенец, който стои там, в Копривщица, да пази паметта ни. Нашата си, българската памет. На революционери и будни люде, на поети и художници, на археолози и реставратори. Стои там, дядото, за да реставрира всеки божий ден паметта на туристите, отишли с надежда да намерят частица от себе си.
Ей това „колективно несъзнавано” търся и аз с моята статия за Копривщица. Аз зная, че сте били там. Зная, че сте влизали, една по една, в прекрасните възрожденски:
Къщи музеи на писателя Любен Каравелов, на поета Димчо Дебелянов, на революционера Тодор Каблешков, на революционера Георги Бенковски. Къщата музей Ослекова къща, тази на търговеца Петко Лютов. И още, и още архитектурни и исторически забележителности. В катедралната църква „Успение на св. Богородица”, в читалището „Хаджи Ненчо Палавеев“, в църквата „Св. Николай“.
А когато сте достигали до костницата с останките на загиналите в Априлското въстание, сигурно цялата ни тъжна петвековна история ви е сграбчвала за гърлото и аха-аха да се разплачете, пък сте се спирали, за да не превърнете плача си в неспирна река, извираща от мощните недра на Подбалкана и примесена с кръвта на смелите българи. Много кръв и сълзи са покълнали в Копривщица, за да израсне плод от воля, смелост и лирична меланхолия.
Много деца и майки са закърмени с вяра в свободата и учението. Не е случайно, че именно тук е създадено второто взаимно училище в България през 1837 г. след габровското (1835 г.), в което преподава Неофит Рилски, и първото класно училище в България през 1846 г., създадено от Найден Геров. Днес това са музеи на образователното ни наследство.
Ще изгубим ли Копривщица като защитено културно наследство?
Помните ли, че през тази година – 2017, се говореше, че може да падне шлейфа на закона от Копривщица и тя да стане незащитено културно наследство. Слава на Бога, оказа се, че това няма как да се случи толкова лесно (макар че много хора вероятно щяха да имат изгода от това) и никой няма да получи правото да застроява това възрожденско съкровище на България. Сега, както и винаги преди, можем да се връщаме отново и отново в Копривщица, за да се зареждаме с българщината.
Аз лично, винаги когато съм идвала за по-дълго време в Копривщица, е било през зимата. Не зная как изглежда града в другите сезони. Зная обаче, че през зимата в Копривщица никога не ми е било студено. Сигурно е символика. Зная също, че най-тайните места в Копривщица съм откривала, тръгвайки сама из уличките и отдалечавайки се от традиционните музеи. Там, където свършат гидовете, започва все още живата Копривщица.
Да приклекнеш до някоя стара селска къща, от онези, над които има дим и мирис на добитък и да си намериш топченце-мънисто в калта, камъче или друго някакво „съкровище”. Ей, такива сувенири съм отнасяла от Копривщица. И после да подариш на дъщеря си камъче и да й кажеш, че по него е стъпвал Каравелов, Левски, Дебелянов…
Така най-лесно се разказва история на децата. Дай им от пръстта, от листата, обрулени от северняка. Дай им клонка от дървото до църквата. И после само им разкажи за героите. И повече не им е нужно, за да заобичат миналото си, историята си, предците си, природата си. И повече не им е нужно, за да вярват, че са наследници на смел народ.
Този град съхранява и моята идентичност и буди поета в мен. При последното си пребиваване в Копривщица написах това:
Броеница
Туристите се пръснаха като мъниста
по калдъръмените улици на селото
с надеждата да срещнат своето наследство –
цялото
Силвия Чалъкова
И когато цял живот, още от дете, разтварям стиховете на Димчо Дебелянов, и от тях лъха нежната тъга и меланхолия, ми се иска да съм го познавала и заедно да сме тичали по малките улички сред възрожденските къщи на Копривщица. Защото детските спомени са най-силни. Затова е хубаво децата ни от малки да почувстват Копривщица, за да я носят цял живот в сърцата си.
А аз искам, искам да те помня все така, Копривщице…
Аз искам да те помня все така…
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
– О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…
Димчо Дебелянов
Какво четем:
🔴 Панагюрското съкровище се завръща у дома🔴 Вижте как този дядо на 86 години пoказа какво е да си истински българин (ВИДЕО)
🔴 Цвети кръсти сина си Александър
Източник: itravel
Коментари
Последвайте ни във facebook!
