Хайтов за детството, ученичеството и учителката, която му сторила добро


 „Никога след това не видях лицето на госпожица Бунева, но доброто, което ми направи, ми вдъхна вяра в човека и досега.”

 Детството ми не бих казал, че е било трудно, макар че израснах в селско семейство и при доста голяма оскъдица. Хляб и мътеница у дома винаги е имало, не съм гладувал, нито са ме карали да върша тежка работа. Моята задача беше да мета къщата и това започнах да го правя още от 5-ата си година, когато ми „връчиха” да паса лятно време кравите. Всяко дете в село тогава помагаше на родителите си в земеделската и къщната им работа и никому не е идвало на ум да смята това за трудно и непоносимо.

 И така, децата растяха полугладни, но здрави и калени, защото физическият труд закалява човека особено когато е в растеж, като дете. Няма нищо по-необходимо за едно дете от това. В този смисъл моето детство беше едно щастливо детство, прекарано в по-голямата си част сред природата в работа, боричкане и игри с другите деца. Това е нормалното детство.

 Трудностите започнаха като завърших седми глас, но не можах да продължа образованието си в гимназията в Асеновград, защото баща ми се поболя и нямаше кой да ме издържа. Тогава той ме заведе в Пловдив да чиракувам по кръчмите. Оттогава започнах моя самостоятелен живот на 14-годишна възраст и стана трудно. Но този живот ме облъска, закали ме, вместо да ме смаже, и ме направи пълноценен човек. Гимназията завърших като частен ученик, защото работех и учех, после се явявах на изпит. Средното си образование завърших за три години, висшето - също за три, и едновременно с това работех, издържах се без родителска помощ. Беше ми най-трудно тогава. Описал съм приключенията си от този период в книгата „През сито и решето”.

Откъс от „През сито и решето”

 Първите пари отидоха за ушиване на униформа плюс обувки, фуражката и традиционния колан, с широка, месингова тока, с вензелите на Асеновградската смесена гимназия. Бялата якичка под коравата яка на тъмносинята ми куртка беше последното, което си сложих, преди да отида да се фотографирам за ученическата карта. Това беше една от най-щастливите минути в живота ми – увенчание на тригодишни мъки, кроежи и копнежи. Като връх на всичко, седнах в една сладкарница и се наядох с прочутите асеновградски каламари, които по-късно Бог знае защо, изчезнаха заедно с бозата, шкембе чорбата и много други традиционни за времето си лакомства. На други ден – 15 септември 1937 година, започнаха училищните занятия в VІ клас на Асеновградската смесена гимназия.

 Двете преминали в Асеновградската гимназия години бяха от най-тихите и приятни в живота ми. След чирашките и барабските неволи следването не беше за мен никакво усилие. Уроците ги заучавах още в час – през останалото време бях свободен да се отдам на моята юношеска страст – четенето на художествена литература, която си набавях от училищната библиотека.

 Изчетох Мопасан, Чехов, Балзак, Тургенев, Цани Гинчев, Михалаки Георгиев – четях каквото ми паднеше, та препрочитах дори и „Софийските потайности“. Живеех у кака Добринка, до дървения мост, заедно с две други по-малки момчета, хранехме се повече вкъщи, с дробена боза и от дъжд на вятър – в гостилницата на бай Начо, до гимназията. Това беше комай последната алатурка ахчийница, с изложени на джамлъка тас кебапи, торлю гювечи и особено една неизвестна за мен гозба – петел със сини сливи. Дълго съм се колебал дали да изям една порция, два-три пъти я сънувах, докато най-сетне я опитах. Когато съквартирантите ги нямаше вкъщи, допрочитах Вазов, Йовков, Елин Пелин и особено моя любимец – Джек Лондон, който ме привличаше с необикновената си биография. По-късно обиколих света, вкусих и европейски, и гръцки, и китайски манджи, но такава гозба като бай Ненчовия петел нито видях, нито се надявам някога да видя.

 Учителите в Асеновградската гимназия бяха не само „професионалисти“, какъвто е сега обичайният израз, а учители с чувство за мисия. Защо и как се изгуби тази порода учители не знам, но постепенно след Девети септември граденото се изроди. Започна гонитбата на висока успеваемост за цели класове. Издигнат беше лозунгът „Няма слаби ученици, има слаби учители“ и така бе извършен разгром на цялото ни първоначално и средно образование.

 Образованието в самия университет се изроди по същия начин, започнаха да избират професорите едва ли не на ОФ събрания, а всичко по-кадърно преминаваше през цедката на партийните комитети и нещата в училището се закучиха. В резултат на всичко това държавата се натъпка с лъжеинтелигенция, умственото равнище на нацията ни спадна и оставихме държавата ни след 1990 година да се разпадне.

 ... След завършването на VІ клас възникна отново тревожния въпрос: накъде без пари? Тримесечната ваканция не бе достатъчно дълга, за да имам време да поработя, стипендиите бяха непознати. И тогава ми хрумна идеята да се явя есента на изпит за VІІ клас като извънреден ученик – имаше в правилника предвидена и такава възможност. Тогава можех да се запиша през есента направо в VІІІ клас. Това означаваше вместо почивка – ново зверско четене през цялата кратка ваканция. Ала нямах никакъв избор и без да се бавя, на другия ден още след завръщането ми в село, започнах да чета за последния клас на гимназията.

 Приспособих в Могила един камък за маса, друг по-малък за стол, и под сянката на една нежна леска започнах четенето от пет часа заранта докъм залез слънце. Забелязал бях, че на открито се запаметяват много повече неща. При лошо време използвах една от празните класни стаи в Явровското основно училище. Бял ден не видях от лятната ваканция в село. Изтекоха ми очите от четене, вдърви ми се ръката от писане по петнайсет часа на ден, но се приготвих доста прилично и взех повечето изпити с много добър. Лошото на тези извънредни изпити бе това, че само една двойка можеше да провали цялото гигантско усилие, свързано с подготовката на останалите четиринайсет предмета, защото нямаше време за поправителен.

 А последният от изпитите беше по смразяващата ме аналитична геометрия. Тъй или инак, продиктува ни госпожица Мара Бунева задачите, всички от явилите се си ги записахме, но когато погледнах в тетрадката си, не мога да различа ни цифра, ни дума. От пренапрежението ли беше или от стрес, и досега не мога да си обясня, цял се вцепених при мисълта, че двойката ми е вързана в кърпа и огромният ми труд ще отиде на вятъра, а и последната възможност да завърша любимата си гимназия. Тропнах писалката в мастилницата и така си и останах – загледан пред себе си, вдървен. Минаха минута, две, пет може да са минали, аз си оставах парализиран, все в това положение.

 Строгата госпожица Бунева, която се разхождаше между чиновете и наблюдаваше да не се приписва, спря по едно време до мен. Погледна в белия ми лист, побутна ме да се отместя, седна до мен, взе ми от ръцете писалката и без да продума, написа решението на цялата първа задача. Написа го и също така мълчаливо се изправи и продължи да се разхожда между чиновете. Бях слисан от постъпката на госпожицата. Една от задачите решена – това гарантираше тройката. Очите ми се изведнъж отбистриха, заработи и умът ми и за десетина минути реших останалите две задачи, както се оказа по-късно – без грешка. Никога след това не видях лицето на госпожица Бунева, но доброто, което ми направи, ми вдъхна вяра в човека и досега.


Какво четем:

🔴 Гарелов на пленума на БСП,който обсъжда партийната телевизия

🔴 Думите в езика ни, които са от времето на Аспарух

🔴 Колко познаваме родния си език?

Източник: УЧИТЕЛИ



Коментари



горе