Георги Мамалев: Балонът на "Опит за летене" не кацна в Москва - натопиха ни, че сме били дисиденти в ГДР


Да разсмееш хората, е много приятно задължение, възторжено е някак си, казва обичаният актьор

- Как се чувствате 40 г. по-късно в същата пиеса - “Опит за летене”, но в друга роля, г-н Мамалев?

- Минах през няколко етапа в чувствата. Като почнахме да четем пиесата първоначално, започнаха да ми се връщат репликите, които казвах преди като друг герой - като Аврам Совалката. Аз му подсказвах на Христо Петков, който играе сега тази роля - просто ми идваше текстът, както и на други герои. Най-много се сещах за репликите на Георги Георгиев-Гец - той беше много впечатляващ, мощен, заразителен актьор. Аз бях току-що завършил ВИТИЗ, съвсем млад, попивах всичко, което правеше този изключителен актьор. Както казва Радичков, това туткане и суетене ми беше в началото - около спомените. Постепенно се насочих към ролята, която навремето играеше Любо Кабакчиев - на даскал Киро, и слава богу, че имаше ясно решение от страна на режисора Стоян Радев за нея. Мисля си, че се получи добре, и се надявам да бъде пореден успех за Народния театър.

- Как преди 40 г. тази роля ви отвори пътя към столичните театри?

- Имаше такава система. Ръководството на театъра предлага право на дебют на определен актьор с дадена пиеса, идва назначена обществена комисия, която го гледа в салона и после решава дали да му се даде дебют. Ако получи положителна оценка от нея, остава в системата на столичните театри. Дотогава бях на временен договор и станах постоянен член на Народния театър. Рядко се е случвало да се провали дебют, но е имало такива случаи, в които комисията е казвала, че иска да види актьора и в друга роля и че не са сигурни в оценката си за него. Беше вълнуващо, защото моите кръстници бяха Гец и Кабакчиев - те ме изведоха на сцената тогава.

- Радичков често ли идваше в театъра?

- Той идваше и на репетиции, и когато правихме мизансцен, и когато четяхме пиесата на място.

- Какво искаше да види той, какво ви казваше?

- Нашите въпроси бяха около текста, защото той усещаше къде той е малко по-тромав. Режисьорът го питаше дали може да се съкрати нещо, дали може да стане по-действено. Бай Йордан бе благ, богопомазан човек, тих и изключително обаятелен. Много голям късмет беше, че имахме контакт с него. Освен това с него пътувахме и в чужбина - примерно във Виена, Берлин.

- Как се приемаше тази пиеса от български автор в чужбина?

- Тя имаше много голям успех, играхме я на няколко театрални фестивала, на които имаше присъствие от цял свят. В Пирея, Гърция, гостуваха и чужди театри, както и в Белград, където имаше трупи от Англия, САЩ и Франция. В Берлин също имаше хора от цял свят - едната част от този фестивал се провеждаше в Източен Берлин, другата - в Западен. Там играехме с невероятен успех.

Поканиха ни в Москва, но тук се намериха “добри” хора, които предупредиха, че едва ли не дисидентски сме играли в Берлин, и не можахме да отидем. Като играхме на театралния фестивал във Варшава, тогава беше създадена “Солидарност”. Дори един колега от театъра там

тайничко ми подари значка

на “Солидарност”,

която си пазя и до днес. Във Варшава много радушно ни посрещна актьорът Ян Енглерт (“Осъдени души” - б.а.), с когото се познавахме от България.

- Каква е тази история с истински балон за летене от Берлин по времето, когато сте играли там “Опит за летене”?

- Затова казах, че ни обвиниха, че там сме били едва ли не дисиденти. Първата вечер, когато отидохме да играем, салонът бе пълен. Нормално, международен фестивал, много хубаво. Но втората вечер вече бе фрашкано с хора - правостоящи, на сцената отстрани се качили - почти ще дойдат при нас. После аплодисменти, викове ура. След това имаше някакъв коктейл, но с няколко по-млади актьори се отделихме и отидохме в ресторант наблизо. И ги питаме: “Толкова ли много ви харесва пиесата?”. Те ни гледат, мълчат, подсмихват се. По едно време ни викат: “Ама вие не знаете ли?”. “Какво да знаем?” И ни казват, че ставало въпрос за много интересно събитие, отразено сериозно от всички медии. Хванаха се за главата, че не знаем.

Значи, няколко месеца преди представлението две семейства тайно си направили балон в гараж. В ГДР по време на социализма бяха забранени всички спортове, с които може да се прехвърлиш от другата страна, като подводен риболов, сърф, летене с балон. Та тези две семейства по чертежи в гаража си направили балон. Една вечер взели документите си, по-ценните си вещи, дрехи, качили се в балона и излетели. Почнало да се развиделява, газът да свършва, балонът да пада и хората - прас в някаква оранжерия. Не знаели къде са - в Източна или Западна Германия. По едно време пристигнал побеснял германец, после и полиция - западногерманска. Оттам - прегръдки, целувки. И почват отвсякъде да пишат за случилото се - в “Билд”, “Щерн”, Би Би Си, “Гласът на Америка” - репортажи по вестници, телевизии, радиа, всичко гръмва. Ние тук нищичко не знаем -

предани на социализма

до безкрайност

И след два месеца ние отиваме с балона с “Опит за летене” и отгоре на всичко играем добре.

Германците изпаднаха в див възторг, приеха представлението едва ли не като дисидентско, а ние хал хабер си нямаме.

После, като се върнахме, всичко беше готово да отидем с пиесата в Москва. Но ни казаха, че няма да стане! По-късно се разбра, че загрижени за бъдещето на социализма другари са казали, че в Германия сме се опитали да надскочим себе си, да литнем. Такива опити са забранени и затова нямаше как да литнем за Москва.

Тук играхме представлението дълги години. Продължихме и след като си отиде бате Любо - друг актьор влезе на неговото място.

- Включихте се в мюзикъла “Оркестър без име” преди време. Беше ли странно да слушате вашите реплики от филма, изричани от Румен Угрински?

- Странно е. Като почнаха да четат текста колегите на репетициите, Катето Евро направо се разплака - това са твоите реплики, хората те спират и ти ги казват. Какво да правим! Ние, актьорите, както казваше Любо Кабакчиев, пишем с пръчка в чашата вода.

По-възрастните колеги казваха - още не е изстинал костюмът на този, който е заминал, и трябва да го облече друг - театърът продължава. Напоследък, като гледам, установявам, че хората се интересуват от съвременното. Ти можеш да говориш много за Жан Габен, но те се интересуват от Брад Пит. Има си мода и в един момент ставаш демоде. Ти присъстваш, казват: “Ти си доайен, носиш история със себе си, ти си легенда”, но както казва един друг голям - Елтън Джон: “Да, работя, правя, създавам, но много добре знам - моето място под прожекторите не е същото.” Това е мъдър човек, който знае, че човек, като е изживял толкова много хубави неща, може да ги погледне от дистанцията на времето.

- Кои са тези неща за вас?

- Както преди малко споменахте, “Оркестър без име”. Това, че имах щастието цял живот да играя в Народния театър. Това чудо “Клуб НЛО”, което се създаде - ние повече от 20 г. бяхме на върха на класациите, 10 г. имахме телевизионно предаване. А работейки това, няма начин да не станеш популярен.

- Тежи ли ви известността? Непрекъснато ви разпознават, хората ви спират, за да говорят с вас.

- Така е, но зависи как гледаш на популярността, тя е част от професията.

Например,

като бях в “Дансинг старс”,

много ме познаваха децата.

Викаха: “Ето го - Манаев!”

Една жена на улицата веднъж ме спря и ми разказа какво станало у тях. В предаването танцувах с трико, което имитираше мускули, страшна работа беше. А детето на въпросната жена - малко момче, я извикало с думите: “Мамо, бързо, бързо, Нормалев - гол!”

- Казвате, че не е същото като някога, но много млади са гледали “Оркестър без име”, “Клуб НЛО”.

- Като откривахме сезона, играехме с младата атриса София Бобчева в “Аз плащам” и в “Мнимият болен”. Тя ми разказа как си купили първите ни две издадени плочи с “Клуб НЛО”. С колегите бяхме като динозаври, които минахме през всички етапи - плочи, касетки, дискове. За да не се изгубят първите ни песни, преди няколко години ги издадоха на дискове и все още ги продават. София Бобчева си купила тези дискове и на “Градина” през лятото си пускали само това. Запалили и други хора. Стана ми много приятно. Ние сме издали може би повече от 100 песни.

- Много от песните ви бяха със социално послание, то важи ли и днес?

- Да, времето беше такова. Особено първоначално, когато пеехме “Указ 56” - песента си беше направо протестна. Да не говорим за “Ех, Канада”, освен това имахме песен и за здравната реформа - “звучи девиз, работим с материали на клиента”. Оказва се, че тези песни звучат актуално. По едно време имаше повторения по БНТ на “Клуб НЛО”. Гледаш ги и виждаш, че скечовете пак си звучат актуално. Значи толкова време - нищо! Не е хубава тая работа.

- Как синовете ви не тръгнаха по вашия път?

- Според мен и двамата можеха да станат актьори, при това добри. Големият, който учеше в Америка, тръгна в друга посока - и учението, и работата му, сега е в IT сектора. Малкият е много артистичен. Андрей Баташов, който преподаваше тогава във ВИТИЗ, викаше: “Този ще ми кацне”. Синът ми страшно имитираше. Като беше малък, му давахме лакомства, защото имитираше перфектно Фреди Меркюри - с пози, с всичко. Като ходихме на плажа в Созопол, когато беше на 4 г., продавачите на дискове там само като го видеха, и пускаха Меркюри. Той изнасяше цял спектакъл, събираха се хора, даваха му шоколади, радваха му се. Имаше усет за имитатор и си мислех, че ще се насочи към моята професия.

Но в пубертета почна да чете много, да се интересува от история и литература. Влезе с 5,25 по литература и 5,75 по история в Софийския университет на първо класиране - веднага вътре. Чете денонощно. Плюс това за актьор трябва да е малко алтав - това си е лудост. Колкото по-луд се правиш на сцената, толкова повече се харесва на публиката. Не може да не ти се отрази малко или много.

- Внучката Катрин ще я правите ли актриса?

- Много е малка още. С нея правим куклен театър. Казва ми деди. Донесе замък, който се построява, след това и кукли. “Донесла съм още герои”, ми казва. Играе си страшно с мен. Даже понякога, като ми се спи и видя, че тя се заиграе, се измъквам да подремна, ако вечер имам представление.

След малко се чува:

“Къде е деди? Деди,

ставай! Приказката

започва.”

Тя го приема, че правим куклен театър. Имаме си кърпа като завеса, която се вдига, и се чува: “Уважаеми зрители, моля, изключете мобилните си телефони, за да не пречат на играта.” Направило ѝ е впечатление и е попитала майка си: Нали в театъра се изключват телефоните. “Да, откъде знаеш?”, попитала я майка ѝ. “Знам.” Но не казала, че от мен.

- Тя гледала ли ви е в театъра?

- Гледа ме в “Сако от велур”. Махала ми с ръка, махала, но понеже аз не съм ѝ отвърнал, се разочаровала и след малко казала на майка си да си ходят. Откъде е разбрала, сигурно от разговорите ни, но казвам: “Трябва да ходя към театъра”. “Да се правиш на болен, нали?” Тогава играех “Мнимият болен”.

- Вярно ли е, че от публиката са ви казвали да спрете, защото не могат да си поемат дъх от смях?

- Да, това е по време на моноспектаклите. Смятам да направя The Best - с най-добрите монолози от моите моноспектакли. Не знам дали ще е тази година. Ще си избера кои - има много смешни, хубави, направо убийствени монолози. Например в представление, което тогава играех в “Сълза и смях”, по едно време се чу: Мамалев, спри за малко! Аз спрях, а публиката се смее. След това викам: “Може ли да продължа нататък?” “Продължавай”, ми казаха.

Играл съм и драматични роли - в “Да се провреш под дъгата”, в “Последната нощ на Сократ”, в киното - в “Записки по българските въстания”, където играх Стефан Стамболов. Повече в комедийни роли ми премина работата, обичам си ги. Да разсмееш хората, е много приятно задължение, възторжено е някак си.

- Промениха ли се нещата, на които се смее българинът с годините?

- Не съм забелязал да са се променили чак драстично. Може би вече с навлизането на технологиите в нашия живот младите имат някакъв друг изказ, начин на общуване, закачки. Но си остават тези от нередностите в живота, от разминаванията между хората, случки от бита, вицове с политиците.

- Вие на какво последно се смяхте от сърце?

- От сърце се смея на закачките, които имаме с колегите. Например, като Стоян Радев обяснява на някои от колегите някакви неща. Той е много добър режисьор, аз работих и с брат му Борис Радев в спектакъл, който правихме в зала 1 на НДК, както и в мюзикъла “Оркестър без име”. Може да се каже, че съм любим актьор на братя Радеви,

бих искал да стана любим

актьор и на братя Тавиани

(Смее се.) Като правихме пиеса с Рангел Вълчанов, участвахме с Тончо Токмакчиев и с Герасим Георгиев-Геро. С Тончо как обсъждахме Геро! “Ето, пак Рангел му говори. Боже, боже! Това е Рангел - толкова време да ти обяснява, вкъщи нищо ли не отваряш?” “Какво искате, бе”, ни вика Геро. Трябва да имаш партньор, за да има и закачки.

- Издадохте и книга - “Усмихни се, човече”. Ще има ли и друга?

- Уникалното ѝ е, че втора няма да има. Даже си измислих история, като пуснах лаф, че веднага искат да я филмират, но аз все още се дърпам, защото ще ме играе Асен Блатечки. Не знам дали ще се справи (смее се). Другата шега, която си правя, е, че от мен все пак има едно написано нещо и то е накрая - нещо като послеслов. Казвам, че като съм прочел цялата книга, установих, че той е най-хубав. И тогава ми се дописа - да бях седнал да си я напиша аз. Но изниква въпросът - тогава кой ще я прочете.


Какво четем:

🔴 Милена Маркова-Маца: С майка ми сме яли хляб и маргарин - това не е най-тежкият ми период

🔴 Извънредно: Известен български бизнесмен е открит мъртъв в апартамента си!

🔴 4-етажен хотел в Лещен разбуни духовете в социалните мрежи

Източник: 24 часа



Коментари



горе