Заговорник с Горуня още съжалява, че не свалили Тодор Живков през 1965-а


На 18 г. Илия Карагонов бил партизанин, на 40 го разжалвали от полковник в редник, на 92 години пишеше книги

На 22 юли 2018-а Илия Карагонов от павелбанското село Тъжа наърши 93 години. Живее на село, откакто се пенсионирал, т.е. отпреди промените през 1989 година. Той е един от последните живи партизани в България, но бурният му живот не се изчерпва само с този факт. Когато се видяхме за първи път преди около година, все още можеше да държи химикалката и да пише своите книги, после артритът му отне това удоволствие. Миналата зима претърпя тежка операция на червата в Казанлък, но се възстанови. Не се предава и сега...

"Ако през 1965-а бяхме свалили Тодор Живков, друго щеше са бъде в България - истински социализъм. Защото тези хора бяха предатели на идеята - и Живков, и Хрушчов, по-късно и Горбачов. Хитро го правеха, под предлог за уж по-добър социализъм действията им бяха насочени към неговата ликвидация. Но не го отричаха публично, защото не можеха. Дори ме набедиха, че съм бил китайски агент, а кои излязоха всъщност правите?". Така мисли днес 93-годишният Илия Карагонов от павелбанското село Тъжа. Ако съжалява за нещо в дългия си живот, то е само едно - че не свалили навремето Живков.

Времето го е променило само физически. На 18 години излязал партизанин, на 40 го разжалвали от полковник в редник заради съзаклятието срещу Живков, на 93 години е член на Съюза на независимите български писатели и доскоро пишеше книги със стихове, публицистика и спомени. Оплаква се само, че годините и артритът са увредили пръстите му и те вече не държат химикалката.

"Питали са ме по-късно: ти защо стана партизанин, нали баща ти не беше беден? Ами ти, рекох, защо не стана? Тогава светът беше разделен. Сега отричат, че имало фашизъм. Имаше бе, хора, и светът трябваше да се спасява", категоричен е Карагонов.

Разказва, че излязал при партизаните на 21 септември 1943 г. заедно с двама свои съученици, също като него изключени завинаги от гимназията - Койчо Караколев и Калчо Калчев. Още на 10 октомври Кунчо е заловен край гара Калофер и разстрелян. Малко по-късно - през ноември, загива и Калчо.

"В казанлъшката гимназия ние, учениците, бяхме разделени на легионери, ратници и бранници. Аз бях известен като ремсист, а Любомир Кабакчиев, народният артист, беше шеф на бранниците. После той изигра Георги Димитров и се издигна, аз станах враг", негодува и досега Карагонов.

"Брат ми беше войник в Казанлък и аз му ходех на свиждане. Тогава си измислиха, че сме щели да крадем оръжие от казармата и да бягаме в Съветския съюз, затова ме изключиха. Беше 3 март 1942 г., изключиха цяла група младежи. Малко по-рано, на 30 януари, стана първата полицейска блокада на родното ми село Тъжа. Търсеха един войник - Лазар Митев, който успял да открадне една самолетна картечница от летището в село Асен и по собствена инициатива минал в нелегалност. Търсеше връзка с партизаните.

Така стигна до отряд "Васил Левски". Добре, но момчето беше от Радомирско, тук никой не го познава и партизаните го взеха за предател. Разстреляха го като предател, в същото време полицията запалила родната му къща в село Извор като на нелегален. След 9 септември неговите другари повдигнаха въпроса и тези, които го убиха, ги съдиха. После, в началото на промените след 1989 г., когато започнах да пиша този спомен, при мен дойде партизанинът Кирил Донев, който участвал в убийството на войника. Искаше да не пиша, не било възпитателно. "Чакай, викам му, мен Живков не ме уплаши, че ти ли бе?", разказва Илия Карагонов.

При партизаните отишъл доброволно, но по линия на мобилизацията. Имало навремето такова нещо - по примера на югославските партизани и нашите решили да оформят "свободни територии", затова мобилизирали в редиците си хора, за които знаели, че имат леви идеи. Дори и такива, които веднъж вече са се били предали на властта - за наказание, за да изкупят вината си.

В гората си избрал името Рубин - като рубинената петолъчка на Кремъл.

"Мнозина бяха противници на мобилизацията, защото в отрядите отиваха неподготвени хора, без оръжие", спомня си Илия Карагонов. Но покрай тази идея за общи действия неговата Голямоселска чета /някога Тъжа била Голямо село/ прекарала известно време при партизаните от Габровско-севлиевския отряд. "Там се запознах с Митко Палаузов. Когато пристигнахме, тъкмо чистеше пистолета си. Помня колко възторжено Митко рецитираше "Червените ескадрони" на Смирненски, моят съселянин Тодор Ганарев пък свиреше на кавал", вълнува се до днес старият партизанин.

След 9 септември 1944 г. той заминава доброволец на фронта. В края на март следващата година го произвеждат в офицерски кандидат и го връщат в България - в армията започнали да формират партизански и политзатворнически роти, верни на новата власт. "Във военната академия съм бил свидител как Георги Димитров казваше на военния министър Дамян Велчев, че не може да си служи с двоен аршин заради негова заповед да не се закачат царските офицери, които са участвали в гоненията на партизани, но след това са воювали на фронта. Армията трябваше да се прочиства от такива, бяха уволнени към 1200 човека", спомня си Карагонов.

Той самият първо попаднал в РО2 - организацията, която водела борбата против комунистите в армията, а след това - против хората на старата власт. Като разузнавач Карагонов трябвало да води битка и с черната борса в армията. "Тогава сърбите бяха много гладни, можеха да убият човек за парче хляб, а наши бойци се изкушаваха да им продават от храната си. Един ден при нас в София идва някаква жена и носи 1 милион лева. Обяснява, че синът й, поручик в тила на Първа армия, ги изпратил по някакъв войник, а тя не знаела какви са. Оказа се, че и той продавал храна на черно, наложи се да го арестуваме", не е забвавил някогашният разузнавач. От спекуланти тогава спестили 16 милиона лева.

Преди да го посветят в заговора на Иван Тодоров-Горуня, той бил началник на разузнаването във Военно-морските сили, после и преподавател във Военната академия в София. През 1953-а попаднал под чуждо име в Истанбул - тъкмо турците чествали 500 години от завладяването на Цариград. По това време български кораб, натоварен с камиони, бил изтласкат от буря в укрепения район на Чаталджа в Турция. "Нашите не успяха да пробият там през Балканската война, за нашето разузнаване бе много важно да разбере как точно са разположени доковете и укрепленията на Чаналджа, ако ще се прави десант. Затова и ме пратиха - уж съм представител на застрахователна компания. Но турците се усетиха и върнаха кораба към Босфора. Не видях нищо, но ние ние си имахме наши хора на борда и научихме, каквото ни трябваше, агентите ни написаха доклади", разказва разузнавачът, който твърди, че бил обходил метър по метър цялото ни черноморско крайбрежие.

"Тогава се водех в командировка, но върнах част от доларите, които ми додаха за нея. По това време вземах и секретни като разузнавач, отделно ние от морските сили, както и летците, получавахме по-високи заплати от пехотинците. Баща ми викаше: "Ти напълни банката с пари". На мен ми беше неудобно, дори ходих при началника на разузнававето в армията да искам да ми намали заплатата. А той казва, че не може, защото щяло да излезе, че ме наказва, да съм подадял рапорт до генерал Иван Бъчваров, че искам да ми намалят заплатата, до там съм стигал", допълна Карагонов.

Илия Караготов става полковник, преподава във Военната академия в София. Доцентурата му е по темата за разунаването в срещните боеве, най-сложните боеве. Има дори научна публикация за разузнаването чрез спътници.

"През 1964 г. падна Хрушчов. Бяхме ерудирани хора, знаехме как е станал Априлският пленум, как извършиха кощунството срещу Вълко Червенков, като съчиниха този култ към личността му... Знаехме и кой е Тодор Живков, за мнозина той беше предател. Затова не се изненадах, когато един ден при мен дойде моят съвипусник от военното училище и от академията полк. Иван Велчев, който по това време беше началник на канцеларията на Добри Джуров - министър на народната отбрана. Тогава Велчев ми каза да формирам група офицери от академията и на някой пленум да затворим вратата и да накараме пленума да отстрани Живков и верните му като Добри Джуров.

Аз приех, за мен действията на Тодор Живков тогава бяха контрареволюция. В същото време Иван Велчев отива и при някогашия командир на Севлиевския партизански отряд Цанко Цанков - Бончук и посвещава и него в заговора. Той обаче не приема веднага, търси съвет при генералите Иван Бъчваров и Борис Копчев. Те също са "на нож" с Живков, но им се вижда съмнително, че тъкмо началникът на канцералията на министъра се е заел с това, виждат провокация. Така стигат и до Боян Българанов, който е верен на Живков и кълбото започва да се разплита.

На 8 април 1965 г. според официалната версия Иван Тодоров-Горуня се самоубива в дома си, започват арести. "Мен ме задържаха на 17 април в академията, същия ден имах лекция. Вика ме Джуров и обяснява пред целия личен състав, че са заловили още един престъпник.

Бях следствен 37 дни, освободиха ме на 23 май. В килията ми пратиха провокатор, не ми даваха да спя - страшен тормоз. Не ме съдиха като някои други, но ме интернираха в Кубрат, Разградско. Там ме направиха отговорник за транспорта на потребителната кооперация. Изключиха ме от партията, отнеха ми научното звание и званието активен борец против фашизма и капитализма, разжалваха ме в редник, прогониха семейството ми от служебния апартамент в центъра на София. Научих, че през цялото време Добри Джуров натискал да ме съдят, дори искал да уволни началника на Следствения отдел, че не си вършел работата. Но аз съм разузнавач, зная как да се защитя, а и нищо не бяхме направили", спомня си онези дни бай Илия.

Разрешават му да се върне в София след 3 години без 3 месеца - през 1968 година. Всичките му наказания са снети през 1974 г. по решение на ЦК на БКП, запазва своите 12 ордена и медала, с които е удостояван. Но няма документ за научното си звание, защото още през 1965-а материалите му във Висшата атестационна комисия са изгорени.

Повече не го връщат в армията, отказват му е прословутите 20 заплати накуп при пенсиониране. С помощта на приятеля си от военното училище Борис Манов, който по това време е началник на Шести отдел на Държавна сигурност, започва работа в системата на Кореком и външната търговия.

"Пенсионирах се точно на рождения си ден 22 юли 1985 г., тогава навърших 60 години. Върнах се на село в Тъжа. Сега не съм член на БСП, не членувам никъде. Когато станаха промените, предателство имаше и в ръководството на БСП. Държавната хазна бе ограбена и те си раздадоха парите... Две лета тук си кара почивката Александър Лилов. Хората ме искаха за народен представител, той отговаряше за това като лидер на БСП, но сложи арх. Стефан Стайнов, синът на Стайнови от Казанлък. Как ли не го беше срам? После тукашните социалистите идваха при мен да се подпиша да издигат Лилов за президент, сиктирдосах ги и тях", не се е изменил на себе си Илия Карагонов, един от последните останали партизани в България.


Четете още:

🔴 Деца от плевенско село имат спешна нужда от дрехи

🔴 Писателката Цветана Качерилска: Преподобната е сияйната покровителка на България

🔴 Как един пленен български офицер спаси знамето на своя полк





Източник: 24 часа





Коментари

горе