Професор Димитър Дунков: Спасих нашето А, Б, В от български еничари


Съдбата на бежанец е карма в рода на пловдивчанина  Димитър Дунков. Родът му е от Егейска Македония, земляци с предците на президента Росен Плевнелиев. Проф. Дунков е преподавал 20 г. в България, от които 10 години в Пловдивския университет. Повече от 20 г. преподава в германски и австрийски университети. Остава обаче български гражданин. Освен в научна дейност влага енергията си в обществени идеи - създава българско училище „Орфей” и издателство „Славия”, автор е на първата българо-немска радиопрограма. Проф. Дунков беше първият българин, повел битка за запазването на кирилицата срещу опитите да я заменим с кирилица на австрийския българист Ото Кронщайнер.

- Как се озовахте в Австрия?

- Не попаднах в Австрия като гастарбайтер, но  преживях силен културен шок. Пристигнах в Залцбург през ноември 1990 г.,  когато у нас имаше купони за храна и режим на тока. И изведнъж се озовах на гарата в Залцбург посреднощ - навсякъде светло, топло! За часове попаднах в друг свят - витрината на съседното магазинче, отрупана с шунки и салами - 15 минути стоях и гледах. На другия ден, вече по светло, обикалях улиците с препълнени със стоки магазини - невероятен контраст с тогавашна ошушкана, тъмна, отчаяна България. Първата си нощ прекарах край радиатора на гарата - не можех да се нарадвам на топлината.       

-  Трудна ли беше адаптацията?

- Имаше шок.  В началото е ужасно трудно, но влизаш в модела и системата и ти става интересно. Започнах в Института по славистика в Залцбург, бях и лектор по български език в университетите в Гьотинген и Пасау.   Две години бях истински Пантелей пътник - циркулирах между университетите в Залцбург, Линц, Пасау и Гьотинген. Избрах  Австрия за свой дом заради коректността  и многото допирни точки с Балканите -  манталитет, храна, общи думи от славянските езици в австрийския немски.

За адаптацията ми помогна както генът на дедите бежанци, така и закалката в Московския институт по балканистика и славистика към Руската академия на науките. По време на специализацията си там съдбата ми подари невероятния шанс да срещна академик  Дмитрий Лихачов, учен със световна слава, недолюбван в СССР. Присъствах  лично, когато от БНТ правеха прочутото интервю, в което академик Лихачов даде изключително висока оценка на България и разказва как съветският режим го е интернирал в Соловки. Мой научен ръководител беше проф. Раля Цейтлин, световноизвестен  палеославист,  изследовател с невероятна ерудиция. Споменът за тези хора,  оцелели в тоталитаризма, ми даваше сили да се преборя в трудните моменти в Залцбург.

- Влизали сте в много трудни битки. Коя е най-тежката?           

- Да, имал съм много предизвикателства, но най-сериозното е защитата на кирилицата през 2001 г.  В Института по славистика бяхме в съседни кабинети с учения Ото Кронщайнер, който поде акцията срещу нашата азбука. Работехме съвместно, но пътищата ни се разделиха. От партньори станахме върли врагове, когато Кронщайнер издигна тезата кирилицата да бъде сменена с латиница заради по-бързото ни приобщаване към Европа и обяви специалността българска филология за безперспективна.

Тогава България беше разграден двор. Изписаха се невероятни неща - да махаме кирилицата час по-скоро -  защо ни била, след като се приобщаваме към Европа. А това не е просто азбука, става въпрос за идентичност, за културно наследство!

Бях първият, който реагира остро срещу премахването на кирилицата. Анализирах детайлно  трудовете на Кронщайнер, събрах важни контрааргументи месеци преди да се вдигне шум в България. Не исках да повярвам, че може така да атакува тази специалност човек, който дължи на нея израстването си. Научният сблъсък ескалира дотолкова, че ми скалъпиха дори съдебен процес заради защитата на азбуката ни. Слава богу, размина се. Най-тежкият удар в случая обаче беше това, че получих нож в гърба от своите. Още не мога да преодолея възмущението си от срещата с тогавашния ни посланик във Виена, който ми каза в прав текст: Ако нещата ескалират, не намесвайте българската държава! Нямаше да се обърна за помощ към България, но нима не е азбучно правило държавата да защити бранителите на национална кауза?! Най-тежкия удар съм понесъл именно от българските еничари - така наричам всички,  поставили се в услуга на  акция, насочена срещу българската култура.

 Цяла година продължи сагата. Най-възмутителни бяха не писанията в Австрия, а  пораженческата позиция на някои българи.  Непоносимо болезнено е да видиш раздвоението на българското общество по основен за нашата култура и етнос проблем - азбуката, културното ни наследство. Няма да забравя с каква злъч, ирония и сарказъм се пишеше за най-големия принос на България в световната култура. Това е най-тежкото!

- Има ли промяна? По-защитена ли е днес българската кауза?   

- Слава богу, нещата се промениха към добро с помощта на Агенцията за българите в чужбина и Министерството на образованието. Години наред за културните ни аташета престоят в чужбина беше създаване на лично лоби. Като отидох в Австрия, хората там масово смятаха, че столицата на България е Букурещ. И дори в университетските среди - толкова беше популярността на България. Къде отиваха хвърляните огромни средства за популяризиране на страната ни - остава загадка.  

С ръцете си съм вадил от библиотеката в Залцбург изхвърлени уникални книги на български - Манасиеви хроники и други ценни издания, които в Австрия никой не чете, докато за тези книги  в България се редяхме на опашки. Същите печатни съкровища съм вадил, опаковани в кашони, от контейнерите за стара хартия в Залцбург и ги връщах в България. На Смолянската библиотека съм подарил поне 30 кашона такива книги. Това беше в продължение на години „популяризирането” на българската култура!

- Сблъскахте ли се и с други куриози?   

- Доста са. Абсурден момент в кариерата ми в Залцбург например е срещата с наше момиче в час по български за австрийци.  След като завършила икономика във Варна, девойката записала да учи българската азбука във Виена! Пълен абсурд, не можех да повярвам, че е истина! С диплома за висше да сричаш родния си език само за да кажеш, че учиш нещо във Виена!
И друго безумие - по онова време в Австрия образованието беше безплатно. Не и за българчетата обаче, тъй като, явно залисани в лични сметки, родните политици бяха забравили да подпишат договорите с Австрия за безплатно обучение в университета.

- Откъде черпехте кураж, за да преглътнете изпитанията?  

- На първо място от студентите българчета. Имаше трийсетина пловдивчани,
много куражлии момчета, справяха се без протекции и готови пари. Работеха на черно, тогава имаше забрана за работа за студенти. Бачкаха по строежите - често ги виждах на път за университета, махаха ми за поздрав, увиснали високо на скелето. Когато закъсаха прекалено, дори  продаваха кръв, за да оцелеят. Имаше млади музиканти - те пък свиреха по заведения. Дипломираха се със стискане на зъби. При такава младежка дързост и упорство около теб - как да не се заредиш със сили!

- Днес със сигурност България е далеч по-популярна в Австрия?

-  Разбира се. Множат се учениците в училище „Орфей”, което създадох. Не крия, че то е голямата ми гордост.  При нас учат езика ни българчета  от смесени семейства от 1. до 12. клас. Една от най-добрите ученички в училището е и първата му абитуриентка Йоана Пампулова, племенница на известните тенисисти с пловдивски корен Божидар и Матей Пампулови. 

Но и в училищната инспекция в Линц, където ми пускат заповед за назначение, не мина без гаф - след като говорихме два часа за обучение  по български, чиновникът написал във формуляра: Назначавам Димитър Дунков за учител по румънски! Абсурдите не свършват! 

- Пропагандирането на България на Запад се оказва май доста трудна мисия?

- Много трудна. Дори днес за мнозина в Австрия страната ни остава терра инкогнита. След като преподавател теолог в Залцбург ме попита дали София не е квартал на Истанбул, кипнах и се амбицирах да покажа на австрийците какво е България, поне отчасти. Така започнах радиопредаването "Студио България" - на български и немски, в радиото в Залцбург. От 2009 г. децата, на които преподавам български в Линц, участват в излъчването на детско и ученическо радиоутро. Това е част от мисията ми.  

Чудесно е да говорим за популярността на България на Запад. Това обаче е кауза, за която трябва да се работи постоянно, неуморно. Няма да скрия, че връщайки се в Пловдив, преживявам обратен негативен културен шок - мръсно, шумно, колите се движат безумно. Така че само реклама не стига за успешен имидж и туризъм. Крайно време е да се справим и с абсурдите на прехода, един от които е безкултурната среда у нас.

Източник: Марица



Коментари



горе