ДириГЕНИЯТ
Знаете ли, че има българин, дирижирал едновременно почти всички най-значими оркестри в света на класическата музика. Спечелил най-реномирания конкурс за диригенти „Димитрис Митропулос“. Любим колега, превърнал се в дясна ръка на великия Ленард Бърнстейн. Родолюбец, който на върха на славата не отказва да поеме дирижирането и на Софийската филхармония. Уникален талант, който по думите на самия Бърнстейн си отива в трагичен инцидент точно когато всички врати в изкуството са отворени за него.
Никога не сте чували за Месру Мехмедов? Случайно или не, в продължение на почти половин век името му е забравено, скривано, така става непознато дори за музикалните специалисти. Време е тази забележителна личност да излезе от прашните страници на старите архиви, за да заеме полагащото му се място в пантеона на националната ни памет.
Една вечер ровех в интернет, за да разгледам новините, когато случайно попаднах на интересна публикация. Пишеше за Месру Мехмедов, спомените си разказваше негов приятел и така научих, че става дума за български диригент, развил огромна кариера“, разказва ни известната в обществото Татяна Дончева. А това е началото на любопитната история как познатата като политик и общественик юристка неусетно се превръща в разследващ журналист, решен да събере пъзела, изрисуващ живота на една непозната, но велика личност.
В интернет Дончева попада на информация, че Месру Мехмедов до момента е единственият българин, дирижирал най-големите американски симфонични оркестри, единственият ни победител в най-реномирания световен конкурс за диригенти. Диск с музика, дирижирана от Месру, излиза в базата данни на „Амазон“, тук-там в не особено популярни медии се мяркат спомените на негови приятели и... общо взето с това информацията приключва.
Провокирана от впечатляващите постижения на Месру и още повече – от липсата на достатъчно информация в мрежата, Татяна Дончева решава да научи колкото може повече за впечатлилия я музикант. Впуска се в мащабна изследователска дейност, заравя се в архивите на общини, музикални учреждения, дори на Държавна сигурност.
Месру (вляво) с Ленард Бърнстейн, един от най-значимите композитори и диригенти на ХХ век, носител на многобройни награди „Еми“ и „Грами“, номиниран и за „Оскар“. Автор на опери, симфонии и мюзикъли. В допитване на Би Би Си от ноември 2010 г. сред стоте най-големи диригенти от цял свят Бърнстейн заема второ място като най-велик диригент за всички времена.
Превръща събирането на информация за Месру Мехмедов в своя лична кауза, рисувайки историята на един възхваляван и потискан, признаван и поругаван, възвисяван и обезценяван българин. Един уникален талант, чийто живот прелита като драматичен филм от 60-те, с черно-бяла, тъжно-триумфална, изпълнена с възходи и падения, колкото вълнуваща, толкова и поучителна история...
Пионери в ООН
Всъщност тогава Татяна Дончева не за първи път стига до името на Месру Мехмедов – за него най-напред е слушала от майка си, която горе-долу по същото време като Месру е завършила гимназията в Дряново.
10 години Дончева свири на цигулка в детско-юношеската филхармония „Пионер“, с която обикаля света. През 1979 г. „пионерите“ поемат на дълго турне, което ги отвежда до Швейцария, Мексико, САЩ. В кръглата зала на ООН участват в мащабен концерт, воден от Питър Устинов. На генералната репетиция се появява и дирижира великият композитор Ленард Бърнстейн, авторът на „Уестсайдска история“. Музикалната изява е заснета, излъчват я 53 телевизии от цял свят, а преди концерта Бърнстейн си говори с диригента на „Пионер“ Влади Симеонов за своя любим починал колега, българина Месру Мехмедов.
Дряново и Токио
Всичко това допълнително я амбицира да се впусне в събирането на информация. И сякаш всички врати се отварят сами. „Веднага щом обявих инициативата по националната телевизия, ми се обадиха хора, които са се срещали с Месру, запознах се с музиканти, които е дирижирал. Издирването ме срещна с прелюбопитни хора, които няма как да срещнеш, освен ако не става дума за нещо свръх нас. Някаква сила по неведоми пътища организираше срещи, събираше толкова неочаквано хората“, разказва емоционално музикантката политик.
Така тя се запознава с добре познатия на читателите на Списание 8 днешен наш световен диригент Йордан Камджалов. Той признава, че не бил чувал за Месру, но месец по-рано на едно летище срещнал музикалния директор на токийския симфоничен оркестър. От дума на дума той го попитал за маестро Мехмедов: „Знам, че не чествате този човек, но аз го познавах, бях на майсторски клас при Бърнстейн, имам изключителни впечатления. Беше страхотен диригент, велик, искам да направя нещо за неговата 80-годишнина тази година.“
Почти сюрреалистична е и историята как Дончева успява да се запознае с втората съпруга на диригента. Събирането на информация я отвежда в Дряново, в местното читалище е оформена малка музейна експозиция, посветена на Месру. Дряновци като че ли единствени са отдали нужното внимание на големия музикант, който прекарва младостта си в красивото градче. Той посмъртно е обявен за почетен гражданин, от общината са се опитвали да ангажират държавните институции с паметта на този велик българин, уви - без успех.
Започвайки единствено с трите имена на музиканта, Дончева се озовава в архива на местната община. Оказва се, че документите за Месру заемат многобройни прашни кашони, но и са богати на информация. Особено ако човек има късмет: „В един от кашоните, почти на дъното, лежеше лист А4 с написани телефони – хаотично, неподредено, така както човек си води на бюрото ежедневни бележки. Забелязах на него някакъв телефон с пловдивски код - 032 и името „Соня“. Казаха ми, че това е сестрата на съпругата на диригента, с която доскоро от общината поддържали връзка, но координатите се изгубили. Взех телефона, започнах да звъня упорито по 2-3 пъти на седмица. Дълго време, като се сетя, звънях ей така, но никой не вдигаше. Докато веднъж... обажда се мъжки глас.
Татяна Дончева е амбицирана да помогне за създаването на филм за големия диригент
Питам за Соня, казва „момент“. Обажда се жена, пита какво искам, а аз се представям и обяснявам, че събирам информация за Месру Мехмедов и просто звъня напосоки. Тя веднага смени тона: „Чудесно, леля ми точно вчера пристигна от Америка, намира се при сестра ми, ето ви телефона.“ Така се свързах с Тамара, втората жена на Месру и майка на детето му, която сега е 70-годишна“, разказва Дончева. Тамара живее при сина си в Ню Йорк и едва преди броени дни носталгията я върнала в Пловдив. Дончева се срещнала с нея няколко пъти, двете се амбицирали да обединят усилията си и да направят по-познато името на Месру Мехмедов...
На раменете на гиганти
Ето че вече можем да изрисуваме прелюбопитната съдба на един забравен велик българин на базата на богатата информация, събрана от Татяна Дончева.
Месру е роден на 4 февруари 1935 г. във Велико Търново, в семейството на български турци. Баща му Мехмед преди 9 септември бил моден фризьор. Не, не си представяйте схлупена бръснарница, това бил впечатляващ за времето си салон, Мехмед пътувал два пъти до Западна Европа, за да види образци на занаята си. Когато след 1944 г. става ясно, че в бранша няма да има частници, семейството се мести в Дряново, при дядото на Месру по бащина линия. Бъдещият диригент и сестра му израстват в голяма, хубава къща с внушителен двор, от която, уви, днес са останали само спомени и малко снимки.
Месру Мехмедов сред свои състуденти в Ленинград
Месру завършва дряновското училище, където за първи път го завладява магията на музиката. Учи се да свири на акордеон, запленен от класическите музикални примери. По това време Дряново ражда забележителни личности. Освен Месру сред тях е няколко години по-големият Христо Недялков. По традиция местният училищен хор се дирижира от ученици и когато бъдещият академик и създател на детския радиохор напуска родното градче, за да следва, избира да го наследи като диригент смуглото, срамежливо, слабичко момче от турски произход.
Големият възход на Месру Мехмедов започва от републиканския фестивал, който събира най-добрите ученически хорове от цялата страна. Председател на журито е проф. Саша Попов, създателят на българското диригентско изкуство и царския оркестър, предшественик на Софийската филхармония. Именно проф. Попов е откривателят на Месру, по-късно той ще се превърне в негов ментор и застъпник в трудните моменти от историята. На републиканския конкурс проф. Попов е впечатлен от диригентския талант на почти самоукия ученик от дряновската гимназия. Оценява впечатляващите му умения, а съдбите на двамата се преплитат за годините напред.
През 50-те години на ХХ век възродителният процес е далеч в бъдещето, а държавата има различно отношение към българските турци – много от даровитите им деца са изпращани да следват в чужбина, да развиват уменията и талантите си. Проф. Саша Попов издейства това да се случи и с Месру. Първо младежът попада в Тбилиси, след година се прехвърля в Ленинград. Сякаш винаги, когато големият талант трябва да се превърне в гений, късметът и срещите с велики хора идват точно на мястото си, за да проправят пътя нагоре. Месру попада в класа на големия диригент проф. Иля Мусин, чиито ученици са много от най-значимите днешни имена в бранша.
Мента с вестници
Народопсихология, духът на времето и безкрайно уважение се преплитат в любопитната история за това как проф. Мусин приема в класа си срамежливото българче. На Татяна Дончева я разказва Николай Джагаров, дряновец, професор в Морското училище във Варна, който също е завършил в Ленинград. Тъй като били семейни приятели, когато дошло време Джагаров да поеме към следването си, бащата на Месру го помолил да проводи по него подарък за професора на сина му, който отдавна бил завършил и триумфално шествал по музикалните сцени.
Така Николай се озовал в Ленинградската консерватория пред кабинета на музикалното светило проф. Мусин с торбичка, пълна с бутилка мастика, мента и шише люта домашна ракия. Заедно с пакет американски вестници със суперлативи за големия музикален талант Месру Мехмедов.
Джагаров попаднал в кабинета на проф. Мусин по средата на изпит и с интересния си товар се наложило да изчака повече от час в залата. После плахо приближил, а когато професорът чул за какво става дума, веднага поканил младия гост в кабинета си. Заприказвали се, преподавателят заразказвал първите си спомени от Месру Мехмедов.
Течали приемните изпити, когато дошъл редът на смугло момче с акордеон. Това било доста учудващо – с този инструмент не било прието да се кандидатства дори в нашата консерватория, а какво остава за Ленинградската – може би най-реномираната в целия Източен блок. Разпитали го, оказало се, че е учил солфеж откъслечно, че дори не е завършил музикална гимназия. Но му дали шанс да засвири и останали впечатлени – колкото от музикалните способности, толкова и от харизмата му. До такава степен, че го приели в топ класа, воден от проф. Иля Мусин.
Професорът допълнил пред госта от България, че винаги е бил особено доволен от това решение. За 5 години в Консерваторията Месру се научил да свири на пиано дотолкова, че в репертоара му влизали цели концерти – нещо почти нечувано според музикантите. Завършил с чудесни оценки и оставяйки отлични впечатления. Другият първенец на випуска му бил Юрий Темирканов, който и днес е сред най-големите имена в света на класическата музика.
Абажурите падат
С дипломата си за висше образование Месру се озовава в Шумен, където е разпределен да дирижира турския ансамбъл. Само месец по-късно обаче с препоръките на неговата вярна опора проф. Саша Попов младият музикант се озовава в Пловдив. Назначен е за втори диригент на местния симфоничен оркестър, замества друго голямо музикално име по нашите ширини – Добрин Петков.
„Много бързо Месру се превръща в явление за музикалния живот на Пловдив, а и в национален мащаб. Валдхорнистът проф. Владко Григоров, по онова време ученик в музикалното училище, казваше: „Ти разбираш ли, че от аплодисменти падаха абажурите на концертната зала!“, разказва Татяна Дончева. Месру има невероятна харизма, собствен вкус. Създава уникална връзка, „ток“ между себе си и оркестъра, това признават дори неговите откровени неприятели. По уникален начин успява да запомни всяка партитура, така не губи зрителен контакт с оркестъра. Сред неговите големи приятели са Асен Найденов и самият Панчо Владигеров.
След година и половина Добрин Петков заминава за столицата, застава начело на Софийската филхармония, а мястото му в Пловдив заема Месру Мехмедов. Уви, по същото време от столицата е изгонен по нелицеприятен начин проф. Саша Попов (който, впрочем, е дядо на днешната ни оперна прима Александрина Пендачанска). Той намира пристан в родния си град начело на Русенската филхармония. После пътят ще го отведе в египетския град Александрия, където ще помогне за създаването на местната филхармония, през Израел, за да се озове накрая в САЩ и там отново да се преплетат нишките на съдбите им с неговия приятел и ученик Месру Мехмедов.
Така Месру се озовава начело на музикалния живот в града. Новините идват и в личен план – докато живее в гарсониерата си на ул. „Комсомолска“ (с намигване от съдбата днес наричана „Младежка“), той разбира, че с жената, която е станала негова съпруга, нямат еднакви виждания за света и се разделят, но, както отбелязват приятелите му по-късно, съвсем културно и приятелски, а не „по балкански“. Харизматичният диригент винаги се е радвал на симпатиите и особения интерес на нежния пол. Нерядко почитателките му го причакват след работа, за да вървят след него, търсейки внимание. Сърцето му обаче печели цигуларката в оркестъра Тамара, която скоро става негова жена и майка на единствения му син Ерол – на турски името ще рече „герой, предводител“.
Музикални битки
Бързият успех му печели и безброй недоброжелатели. Изпратен е в казарма, въпреки фините си габарити попада в парашутен полк в Сливница, където прекарва три месеца. После се връща в Пловдив, освен филхармонията дирижира градския хор и филхармонията на Музикалното училище. Учениците ходят с истинско удоволствие на упражненията при Месру, приемат ги за страхотно музикално преживяване.
По онова време музикалният живот у нас е много активен, но и истинска арена, творците и администраторите са в постоянна битка на лобита, на приятелства и интриги. Застъпникът на Месру Панчо Владигеров е патриарх на българското музикално изкуство, но не и човек с особено желание да спори на бюрократичния фронт. Доминира кръгът около Любомир Пипков, който се отнася с недоверие към младия диригент. Уви, твърде често талантливите хора не са склонни да делят славата си с други, не по-малко талантливи, особено ако са и по-млади.
На свои разноски през 1965 г. Месру заминава за Копенхаген, участва в реномирания диригентски конкурс „Николай Малько“, печели втора награда. Това обаче допълнително засилва напрежението. Започва организиран натиск, серия от доноси са изпратени къде ли не с кое от кое по-скалъпени обвинения. Не дирижирал по препоръките на актуалния конгрес, налагал млади певци, освободил хористка, дъщеря на известен партизанин. И днес в архивите се пазят дебели папки с доноси за това, че трябва да бъде сринат култът към личността на Месру Мехмедов и той да бъде пратен при трудовите хора.
В крайна сметка пуническата война на лобита дава резултат - през март 1968 г. Месру е наказан с понижаване в категория за 3 месеца. Официално - защото при оперен спектакъл в Пазарджик използвал първия обой на филхармонията, а тя по същото време имала друг концерт, а според мълвата: понеже решил да дирижира операта „Кармен“, направил го с много голям успех, с което се намесил в пътищата на друг известен диригент. Вторият удар е по-тежък: договорът му като диригент изтича и няма да бъде подновен. С други думи талантливият музикант, обичан от ценителите на класиката, трябва да напусне Пловдив и да чака за работа...
„Той водеше музиката“
В живота обаче често се случва така: заедно с най-дълбокото падение идва и най-големият късмет, в сладко-горчива смес, от която не се знае кое ще изплува нагоре. Месру получава покана да участва в най-реномирания, най-големия световен конкурс за диригенти „Митропулос“ в Ню Йорк.
Разбира се, при тогавашното устройство на държавата ни дилемата е чисто административна: кое лоби ще надделее, дали късметът ще се усмихне и Месру ще замине в меката на съвременната симфонична музика. Първоначално Комитетът за култура отказва да го пусне.
Панчо Владигеров и Веселин Стоянов пишат препоръки. Според много източници обаче надделява добрият късмет. А именно: че големият ни певец и приятел на Месру Николай Гяуров успява да убеди брат си Костадин, тогава първи секретар на БКП в Пловдив, да съдейства. Дали е така, данните не са съвсем еднозначни, но важното е, че през януари 1969 г. наскоро уволненият диригент на Пловдивския симфоничен оркестър изведнъж... заминава за конкурс в Ню Йорк.
На финала Месру дирижира „Франческа да Римини“ на Чайковски, изключително трудно произведение. Сред 21 участници българинът печели журито с диригентските си умения, а с това – и първото място в конкурса.
Емоционален поглед за финала дава в рецензия за конкурса американският критик Ървин Колодин: „Месру Мехмедов излезе последен на сцената сред шестимата кандидати за наградата. Не знам дали това е станало по решение на журито, или в резултат на жребий. Но беше много сполучливо. Ако изпълненията бяха поставени в друг ред, останалите петима участници щяха да изпаднат в неудобно положение. Защото Месру щеше да постави своите съперници в много тежка ситуация – конкурентите му ръководеха оркестъра, а Месру Мехмедов водеше самата музика...“
Уестсайдска история
След триумфа диригентът получава от посланика на Турция покана да дирижира Анкарската филхармония. Според журналиста Мюмюн Тахир неговият отговор е: „Ваше Превъзходителство, разберете ме добре. Аз съм роден и израсъл в България. Обичам родината си и в бъдеще ще разнасям славата на музикалното изкуство на моята страна, която ме създаде като човек и диригент.“
Месру получава обаче и друга, още по-значима покана, на която не отказва. Председателят на журито, самият Ленард Бърнстейн, го кани да му помага като втори диригент в Нюйоркската филхармония. Българинът решава да остане в САЩ, и до днес във филхармонията се пази билетът, който той е изтеглил на финала. Пази се и кореспонденцията между тримата диригенти, как административният директор съгласува графиците им.
Канят го и дирижира в Монте Карло и Уругвай. На следващата година участва в концерти и на вашингтонския, бостънския, филаделфийския оркестър. „Това са четирите най-големи симфонични оркестъра на ХХ век, там са били и Митропулос, Чилибидаке. Това е Еверест на музиката!“ – емоционално възкликва Татяна Дончева.
1970 г., Месру Мехмедов е на върха, името му познава всеки почитател на класическата музика по света... но не и у нас. Докато американските медии гърмят със суперлативи, съветските също се гордеят, че „нашият Месру спечели „Митропулос“, тук мълчанието е почти пълно. Достойно за вица, в който българският казан в ада няма нужда от дяволи, защото обичаме сами да се дърпаме един другиго. За щастие има и хора, които оценяват невероятния успех.
А следващата случка показва, че въпреки големите си умения и постиженията в чужбина, Месру Мехмедов си остава българин, обичащ своята страна. Че независимо от турския си произход, с живота си той ясно ще покаже, че няма защо да се делим, а си струва да се гордеем с невероятните хора, родени на нашите си 111 000 квадратни километра.
Проф. Богомил Стършенов подготвя „Софийските музикални седмици“ и търси подходящ диригент на Софийската филхармония, който да вдигне нивото є, да е познат по света. Първото име в списъка му е на Месру Мехмедов. Стършенов моли за съдействие отправящия се към САЩ Петър Данаилов, бивш първи секретар на БКП в Русе, по това време министър на енергетиката, голям меломан и един от създателите на „Русенските музикални дни“.
Съпругата на диригента Тамара Ванчикова
Стършенов и Данаилов не таят големи надежди получилият световна слава диригент да се върне, но търсят съдействието на проф. Саша Попов, който вече работи в Калифорния. Скоро в Ню Йорк се събират тримата – проф. Попов, Петър Данаилов и Месру, за да обсъждат бъдещето на Софийската филхармония. За изненада на събеседниците си младият диригент не се нуждае от увещаване. Казва, че за него е въпрос на чест да се върне у нас и ще го направи с удоволствие.
Месеци по-късно Месру вече е в София и започва репетиции. Диригентът се среща с приятели, които се учудват от това, че постигналият световна слава музикант е решил да се върне при дребните дрязги и злободневните страсти. Той обаче отвръща: „Идвам, за да си върна честта. Да си върна уважението на хората.“
Неочакван реквием
Месру е дошъл със супермодерния си „Форд“, изкушава се да се повърти с него из централните пловдивски улици, за да се покаже пред противниците си. А и да направи 2-3 незабравими за ценителите концерта със Софийската филхармония.
Връща се в САЩ, а малко след Нова година идва време отново да е у нас за поредния цикъл концерти. На 18 януари 1971 г. се качва на самолета на БГА „Балкан“ за Цюрих, откъдето ще следва прекачване към София. Вече на седалката забелязва, че за първи път е забравил своя любим талисман във всички големи музикални успехи - синьо шалче с три бели ивици. Въпреки че аксесоарът е наистина специален за него и вярва, че му носи късмет, решава, че ще помоли да му го пратят в София, тъй като няма за кога да се връща у дома.
Снимка от сватбата на Месру и Тамара
При кацането в Цюрих самолетът Ил-18 излиза от пистата и се възпламенява, само трима пътници оцеляват. Годината за българското изкуство е тежка – през 71-а в друга катастрофа загиват редица личности на културата, сред които най-известна е Паша Христова. И някак в сянката на историята остава съдбата на Месру Мехмедов. Диригентът е погребан в София почти тихомълком. Съболезнования изпраща Тодор Живков, но, както разказва Тамара: „След като загина, беше пълно мълчание. Никъде не беше споменато, нищо не се говореше, дори никой не знаеше за погребението му – казаха само на мен...“.
Научил за трагичното събитие, Бърнстейн възкликва: „Аз съм много печален, аз съм в траур заради загубата на несравнимия диригент Месру Мехмедов. Загубихме един много талантлив човек на изкуството, който беше бижу, в момент, когато всички врати на цялото световно изкуство бяха отворени от край до край за него.“
Уви, у нас името му бързо потъва в забравата. Публикациите за него се броят на пръсти, годишниците на оркестрите, които е дирижирал, го споменават като лауреат на международни конкурси, а това, че е спечелил най-реномираната световна надпревара и е бил дясна ръка на самия Бърнстейн, остава премълчано. Синът му Ерол, разочарован след възродителния процес и нуждата да зачеркне от документите името на баща си, заминава за САЩ, където е и до днес.
И все пак: живи са много музиканти, свирили с Мехмедов, много от приятелите му. Пазят се в прашасали архиви записи от неговите концерти, а ценителите на класическата музика заслужават да ги чуят... Време е да отдадем дължимото на този забележителен човек, убедена е Татяна Дончева и е решена да работи за това. Филмът ще стане факт, парченцата от пъзела на неговата невероятна история се попълват. Ако и вие сте познавали този дребничък, смугъл и невероятно обаятелен човек, пишете ни. Почти 5 десетилетия след смъртта му дошло е време да отдадем заслужената почит на маестрото.
--------------------------
Съпругата Тамара Ванчикова:
Беше човек от друго измерение
- Г-жо Ванчикова, що за човек беше Месру Мехмедов? Как бихте го описали на хората, които не са имали късмета да го познават?
- Той беше изключително работлив човек, при проф. Мусин беше научил много, беше влязъл в контакт с квалифицирани и даровити хора.
Понякога го упрекваха, че като диригент малко говореше, не обясняваше. Но това според мен беше голямото предимство на неговия метод на работата, защото, както и неговият професор Иля Мусин казваше, диригентът трябва да бъде максимално експресивен с жестовете си, но и в същото време точен, което е малко противоречиво, защото двете неща са коренно различни. Но това пък е изкуството на дирижирането: с минимален брой думи и с точни жестове да предадеш концепцията за произведението.
Публиката много го харесваше, може би защото експресивният му език беше много красив, а и той самият беше очарователен. На сцената беше като че ли е дошъл от друг, по-красив свят. Хората много го харесваха, публиката го аплодираше. Беше открит, при него нямаше интриги, не злословеше и не говореше зад гърба, а напротив: всичко, което мислеше, казваше в очите на хората. Именно заради тази прямота може би не беше много обичан.
Беше добър човек, имаше голямо желание да има дете и беше много щастлив, когато се роди синът ни. Същия ден имаше концерт. Разбира се, не съм била там, но казват, че просто е летял от щастие, целият салон е знаел. Беше голям талант, истински гений, човек от друго измерение.
- А как ви спечели, за да станете негова съпруга?
- Когато дирижираше оркестъра на Музикалното училище, аз бях ученичка последна година. Всички ученички го харесваха, той беше много очарователен, за мен обаче беше просто диригента и нищо повече. Малко по-късно една моя приятелка каза, че той много ме харесва, че иска да се видим. Аз се съгласих, видяхме се един път и оттам нататък всичко потръгна. Но той беше много очарователен, всички жени в Пловдив бяха влюбени в него.
- Как си обяснявате това, че след смъртта му името му потъва в общественото пространство, не се говори за него и за големите му успехи?
- Според мен първата причина е, че той не позволяваше да му се месят в творческата работа партийни и административни фактори, имаше съвсем друго виждане за изкуството. Мисля, че не го обичат и защото беше турчин. Въпреки че не се казваше гласно, се усещаше, че някои си мислят: „Как така един турчин ще бъде нещо повече от нас, защо той ще казва как да се провежда политиката на оркестъра.“
Много хора му завиждаха и защото беше талантлив и имаше големи успехи. Третата причина за това тотално мълчание според мен беше заради жените – всички те го харесваха и това пораждаше много ревност.
Мен ме държаха настрани, много неща научих по-късно. Когато той спечели конкурса в Америка и реши да се върне в България, искаше да бъде реабилитиран и смятам, че го направи просто за да покаже, че те не бяха прави.
Мисля, че и заради това беше тоталното затъмнение, но смятам и че си даваха сметка какво бяха направили и за това, което той показа на света.
- Докъде можеше да стигне, ако не беше починал толкова рано?
- Той беше много млад, на 33 г., когато замина за САЩ, почина на 35, но мисля, че тези две години му бяха дали зрялост. Щеше може би да бъде малко по-дипломатичен. С годините и с грешките човек придобива повече житейска мъдрост и мисля, че щеше да стигне много високо.
- Как се разви вашият живот след смъртта му?
- Бях доста дълго време в оркестъра след това, продължих да работя. По-късно получихме покана с мъжа, с когото живеех тогава, за Колумбия. Заминахме и 15 години преподавах цигулка в един частен колеж в Меделин, свърших много ползотворна работа, после се преместих в Америка, където живее синът ми.
Маестрото дирижира Нюйоркската филхармония
снимки архив: Георги Караманев
Линк към изпълнения на Месру Мехмедов с Пловдивската филхармония в Spotify:
Концерт в памет на Месру Мехмедов. Сенсан: концерт за пиано и оркестър. N 2 op. 22;
Николай Маринов - пиано, Мартин Пантелеев -диригент, Пловдивска филхармония
Материалът е публикуван в Списание 8. Благодарим на колегите, че ни го предоставиха!
Какво четем:
🔴 Братовчед на Тодор Каблешков превръща с. Бойково в курорт🔴 Месечният хороскоп за декември
🔴 Митът за Орфей и Евридика
Източник: glasove
Коментари
Последвайте ни във facebook!
