ГРИГОР ВАЧКОВ: „ИМАМ ЕДИН ИДЕАЛ, ЕДИН ПЪТ – НА НАРОДНОСТНОТО, ИСТИНСКОТО, ЗЕМНОТО”.
ОТИВАХ ДА УЧА
Малко след обeд звъннах на един от новите блокове в жилищния комплекс „Красно
село”. Отвори ми дядо Вачко, бащата на актьора. Сам той ме посрещна в кухнята,
където беше зает с домакинска работа. В една голяма чиния изсипваше последните
току-що изпечени пухкави бели пуканки.
Минахме в дневната. Вачков седна на леглото, постави пред мене обикновена маса
и в единия и край чинията с пуканки.
“Много ми ги препоръчват докторите. За бъбреците” - сякаш се извиняваше той.
Обикновена дневна - хол. С балкон на юг. Уредба - съвсем семпла. Такъв е изобщо
апартаментът, едностаен, без претенции, без телефон дори. Място за живеене.
- Във вашето родно село Трънчовица винаги има добър естрадно-сатиричен състав.
Как мислите - защо е така?
- Според мене обяснението се крие в това, че в миналото селото ни беше много
бедно и подложено постоянно на подигравки от съседните села, поради католическата
му вяра. В такъв случай един беден, подхвърлян човек с какво може „да избие”?
Със собствени сили, като се мобилизира да учи, да измисля, да търси. И открива
хумора като най-сполучливо средство за самозащита. „Маани ги тези трънчовичани!”
- казвали не веднъж от другите села. Щом е така - моите съселяни отговарят с най-силното
оръжие - смеха.
Вачков говори бавно, спокойно, с някаква особена вътрешна убеденост. Той сякаш
претендира за най-точния отговор, но когато го слушаш разбираш, че това е най-вярното
тълкуване. Дядо Вачко стои срещу нас и само кима с глава, одобрява.
Неусетно се връщаме към ученическите години на село.
- Никаква дарба нямаше у мене тогава - отговаря на следващия ми въпрос Вачков.
- Но все пак много добре помня, че у мене имаше една пъргавина, подвижност, палавост,
гяволък. Но в кое дете ги няма тези неща?
Дядо Вачко записва малкия Гриша в образцовата земеделска гимназия - Винарското
училище в Плевен. Там е завършил братовчедът Стефан Панов, сега агроном в Плевен.
Защо и той да не завърши. Та нашата земя плаче за такива хора. А и училището е
пансион, по-евтино ще струва. Пансионът съществува само една година…
- Излязохме на квартира. Живеех с Петко Атанасов от Бацова махала и Сашо от Пелишат
- в една стаичка на улица „Гевгели” № 9. Трябваше да ходим на училище - друго
не знаехме. А това бяха гладните години 1946-1947г. Ходихме непрекъснато по агенциите
и гарите да чакаме някое колетче от родителите. В шести и седми клас вече започнах
да се отпускам. Първо пред приятели - разказвах случки, смешки. Знаех целия Чудомир
наизуст. „Че ти - какво, можеш артист да станеш” - казваха приятелите ми. „Аз!
Артист! - недоумявах - едно никакво момче, селско”! А театърът в Плевен по това
време беше много добър Играеха артистите Иван Янев, Милко Кулев, Кирил Донев…
Започнах да ходя на театър.
Много спомени разказва Вачков и припомня за онзи случай, за който всички знаят,
как с малко хляб в събота вечер след представлението, момчетата остават в салона,
за да могат с един билет да гледат и сутрешното, и слеобедното неделно представление…
- Кога се роди мисълта да станете артист?
- На едно тържество в училище бяха поканили гости - артисти от театъра. Тогава
аз изпълних няколко хуморески. След тържеството актьорите Милко Кулев и Иван Янев
сами ме потърсиха.
Ти трябва да отидеш да учиш за артист в София. Искаш ли?
Искам, но де да знам… Ще отидеш. Ти си особено момче. Сигурно ще ти обърнат внимание.
От този момент бях заразен от театъра. Трябваше да мисля само как да се оправя
с родителите си. Как ще погледне на това татко? Аз вече исках да стана артист,
а не агроном - винар, както искаше земята ни…
Ядем пуканки. Дядо Вачко се усмихва. Гриша също. Не попречил. „Ако смяташ, щом
като са ти казали, отивай. Но пари нямам. Нямам от никъде нищо!”
Било през 1949-1950 година. Тогава Вачков завършил гимназия с отличен.Трудни
години. Момчето пропуска една година. Започва да работи в град Левски. Първо във
Винпром - тежка физическа работа, а после в Яйцекооп. До първи септември. За да
тръгне с други момичета и момчета от Левски за София. Напълва цял сандък с хляб
и заминава. „Нямах друго. Изпращат ме татко и сестра ми. Ще отидеш там, казват
ми, мъчи се, учи. Пък като видиш големия зор, ще се върнеш”.
Но още при първото кандидатстване във ВИТИЗ Вачков успява. Той прави силно впечатление
и с него се заема лично проф. Д. Б. Митов, ректор на института.
“Григорчо, - казва му той няколко седмици след започването на лекциите, - ти
да не мислиш, че сме те приели, че можеш нещо? Ние те видяхме такова интересно
момче, идваш направо от земята. Ако запазиш тая чистота и искреност и ги обогатиш
с опит, знания и литература, тогава може да се получи нещо от тебе. Иначе ще напуснеш…”.
- След като започнахме занятията - разказва Вачков - се оказа, че много от кандидатите
бяха подготвени предварително от специалисти, големци бяха ходатайствали за тях.
Непонятни и страшни неща за мене. Аз се уплаших. Не знаех, че по този начин можеше
и да не вляза в института. Ако знаех това, щях да се уплаша и нямаше да ме приемат.
Аз отивах да уча.
Така започва на артистичното поприще Григор Вачков. Завършва, работи по разпределение
във Врачанския театър през 1955 година. И от следващата година е в Сатиричния
театър в София. Трудно, много трудно се налага той в столицата. Спасява го само
упоритостта, търпението, надеждата - неразделните му спътници в живота. Защото
за пет години в Сатиричния театър му се събират толкова роли, колкото за една
във Враца. Но после му провървява.
- Потръгна ми с „Дванадесетте стола” на Илф и Петров, играех ролята на отец Фьодор.
Това все пак беше образ завършен, ярък. После в „Предложение, брак и юбилей” на
Чехов, в „Чичовци” на Вазов …
- Така се наложихте на сцената, а в киното?
- Киното ми помогна много. То пое риска преди да се изявя в театъра. Играех във
филмите „Дом на две улици”, „Бедната улица” през 1959 -1960 година, когато в театъра
хич ме нямаше.
- Сега къде обичате да играете повече - в киното или в театъра?
- Киното е много по-масово, по-популярно. Но на мене ми е по-добре и по-леко
в театъра. Там е истината - в трите измерения. Там имам възможност да погледна
всеки един, да обхвана с очи всичко, да се проверя чрез публиката. А в киното
се работи слепешком. Резултатът там се вижда много по-късно, когато вече няма
възможност за поправка.
—————————–
в. “Септемврийска победа”, брой 18, 14.02.1970 г.
Какво четем:
🔴 Героите от Йордановден в Дупница дариха парите на пострадало момче🔴 Болният Антонио дари първата си пенсия за транспортирането на тялото на Дани до Плевен
🔴 Първият съпруг на Людмила Живкова разказва
Източник: literaturensviat
Коментари
Последвайте ни във facebook!
