CИЛВИЯ ВАЧКОВА


Тя не е вдовицата, а жената на големия актьор Григор Вачков. Държи да я знаят именно така. Защото любимите хора всъщност не умират. А легендите - никога


„Аз тебе много те обичам и ще се оженя за теб. Но трябва да знаеш, че ще умра млад."
Това казва незабравимият Григор Вачков на тогава 15-годишната Силвия. Седят в сладкарница срещу „Свети Седмочисленици", за пръв път в живота си момичето яде шоколад. „Истинско шоколадче, не някакво соево блокче! Никога няма да забравя този вкус."
Актьорът е с 9 години по-голям от родената през 1941-ва хубавица. Гледа я с любов. Колко писма вече й е пратил! Тя е полудете, полужена. Той - талантлив, магнетичен и много беден.
„Кажи ми нещо за теб, аз нищо не знам!" - настоява разумната Силвия. А Вачков обобщава живота си така:


„Роден съм в село Трънчовица, Плевенско. Майка ми е починала, когато съм бил на 13. Отгледали са ме сестрите ми. Баща ми, дядо Вачко, е много работлив и почтен човек... А аз имам болни бъбреци, имам нефрит - на тази болест не й дават повече от 20 години, а те вече доста минаха."
Не е най-романтичното предложение, но на Силвия друго не й трябва. Прибирайки се вкъщи, заявява: „Татко, Гриша ми каза, че ще се ожени за мен! Какво ще кажеш?" Тогава баща й - Васил Павлов, един от основателите на Софийската филхармония, отвръща: „Ами какво да кажа...

 

Има да гладувате!"

 

Васил знае какво значи глад. Роден е в етрополското село Равна, днес Бойковец. Родителите му са мелничари, Васил е едно от шестте деца. Едва 7-годишен става чираче в софийско кафене, спи върху въглищата. Когато се оплаква на татко си от мизерията, бащата успява да премести детето в кафенето на офицерите. И там съдбата се материализира в достолепната фигура на полковник Славчев, благодетеля на този род. „Когато се запознах с него, беше вече с бяла коса - спомня си с вълнение Силвия. - Много красив, страшно фин, с очила с черни рамки и винаги с елегантен костюм."


Полковникът забелязва колко старателно малкият Васил събира всички стотинки от бакшишите, а после си купува книжки с тях. Пита го: „Абе момче, ти не искаш ли да учиш?" „Оооо, искам, много искам!" - грейва чирачето.


Славчев урежда Васил да живее във Военната академия - да става всяка сутрин в 5 часа, да прави попара на курсантите, да оправя креватите, а след това - да тича на училище. Един ден същото това чираче ще стане славен фаготист, ще гастролира под палката на диригенти като Тосканини, ще преподава в Тунис и Египет. Какъв скок в рамките на един живот! „Невероятно е, нали? После полковник Славчев помогна и на двамата братя на баща ми: единият стана виолист във филхармонията, а другият - административен директор на Музикалния театър. Какъв шанс е било това за тези момчета, дето идват от място, където даже път нямало! Само една прашна пътека..."


Със Силвия разговаряме именно там, откъдето е тръгнало всичко - в Павловската махала на селото, което тя упорито нарича с името Равна. „Така и не можах да си обърна езика да кажа Бойковец! Ние сме равничари, от това равно място между баирите. И реката така се казва, Равна."
Днес старата воденица я няма. Изгоряла е. Говорим в новата къща, но спомените на Силвия още се реят из билките на баба й Цана, воденичарката и знахарката.
„Една такава дребничка, аз даже приличам на нея. Беше лечителка, 30 години след смъртта й старата къща още бе пълна с билки. А дядо Стоян беше много висок, с мустаци и ходеше винаги с шаячни дрехи с гайтани. И зиме, и лете. Участвал е в балканските войни -

 

отиде на война, върне се, направи дете, пак замине...

 

В голям недоимък са живели. А баба и шестте си деца е раждала сама, че даже и седалищно. В мазата. Воденичарката е изродила цялото село! Нощно време току викнеше някой под прозореца: „Како Цаноооооооо!" И тя тича... Беше единственото медицинско лице тук, съвсем самоука. Татко е паднал едва 5-годишен в огнището, отгоре вряла вода за качамак. А той, както е на трикракото столче, климва и си заравя ръцете в жарта, отгоре се излива котлето с водата. Баба го грабва, хвърля го в реката и почва да го маже с олио. И го маже, и го маже... Никакъв белег нямаше! Точно тук (показва свивката на пръстите) било най-изгоряло, но баба Цана се справила блестящо. Как иначе татко после щеше да свири на фагот?"


Васил се хваща толкова отдадено с фагота, че го приемат в царския оркестър. Пътува до Италия, завършва консерваторията. През 1947-а царският оркестър става Българска народна филхармония, преименувана през 1949-а на Софийска държавна филхармония.
Васил Павлов е „страхотен бонвиван, всички жени бяха влюбени в него". А майката Вера е ретушор. В далечната ера преди експлозията на технологиите и много преди фотошопът да влезе във всеки дом, тя разкрасява портретите - с остър молив прави светлосенки, магически премахва бръчките... Петнайсет години работи в легендарното фотостудио „Луна" на ул. „Граф Игнатиев" при Пенчо Балкански. Когато закриват студиото, години наред пътува всеки ден на работа до Перник с влак. Докато не стане фотограф в прочутото детско фотостудио „Пионер" на бул. "Витоша".
Питам Силвия как е съществувало това семейство. „Ами как... Мама -работеща, измъчена. Татко - бохем."


Детството на Силвия минава във филхармонията. Едва четиригодишна - вече седи в ложата на композиторите. После, като ученичка, веднъж бяга от болница, за да слуша цигуларя Леонид Коган. И от вълнение получава кръвоизлив, откарват я с „Бърза помощ". На следващия ден пак бяга в ужасна поледица.
В дома на музиканта има атографи от Дмитрий Шостакович, Дмитрий Кабалевски... „Не просто подписи, а посвещения: „На отличния музикант!" Защото във всеки концерт има някъде и соло за фагот, а татко беше наистина добър. Изключително нежен звук успяваше да изтръгне от фагота. А аз свирех на пиано и смятах, че ще кандидатствам в консерваторията. Попречи ми моето чувство за отговорност... Вкъщи

 

ректорът играеше на карти с татко

 

известни диригенти, музиканти и преподаватели ме дундуркаха от малка на колене. Затова си казах: не мога да кандидатствам веднага просто така, трябва първо хубаво да се подготвя. Ще свиря сериозно една година и чак тогава ще ида на изпитите... Но взех, че забременях, и на друго пиано засвирих! Така пропадна това следване, а когато Мартина стана на 2 годинки, кандидатствах единственото нещо, за което не ми беше нужна специална подготовка. Руска филология. Бях отлична по руски и изкарах 5 на приемния изпит."


Силвия следва редовно. Тогава извършва и „големия си грях" спрямо щерката - на 2 годинки я дава на седмични ясли. Няма как - на лекции е до 7 вечерта, а Григор Вачков вече е на работа, на представление. „Беше много страшно, само събота и неделя да сме с детето. Мартина все гледаше тъжно. Все нещо въздишаше, трепереше. Да ти се скъса сърцето! Тя и сега ми казва, че няма как да ми го прости. Ходехме с Гриша и се криехме, гледахме от терасата как вътре децата танцуват. И нашата уж танцува, ама една тъжна, унила..."
Няма как да не бъде трудно. Силвия забременява едва на 17. След съдбовния разговор в сладкарницата се залюбва с актьора. А се запознават още по-рано, когато е на... 14.

 

„Затова в Сатиричния театър му викаха педофил"

 

Първата им среща е в Двореца на пионерите, Силвия играе там в кукления театър, но правят жива пиеса с участието на Вачков. В нея момичето е бедна продавачка на улицата, с плитки и панделки... Към актьора изпитва респект и възхищение. „Само като се покажеше, залата избухваше в ръкопляскания! А в същото време беше страхотен кавалер, невероятно мил. Ставаше да ми отстъпи място зад кулисите - на мен, пиклата. Подаваше ми ръка. Не знам какво се е случвало в душата му... После замина да играе във Враца, пишеше ми писма. И аз му пишех. Така година и половина. Когато Сърчаджиев извика обратно тук любимите си ученици и създаде Сатиричния театър, станахме гаджета. Но виж, аз никога не съм била влюбена в Гриша, просто много го обичах! Толкова добър беше, толкова благ. Безкрайно мил и много беден. На сватбената ни снимка е с чужд балтон, чужд панталон и чужд шал. А аз съм с черна рокля, която си ших за Нова година, и три проскубани хризантеми. Нямаше къде да живеем, прибра ни един от чичовците ми. Заживяхме в тяхната кухня, хората си готвеха в спалнята. Там родих. Без баня, без хладилник, без печка, без парно."


Питам я как е реагирал баща й, когато актьорът официално й предлага брак. „Баща ми познаваше Гриша и много го харесваше. Но когато дойде да ме иска, тате каза: „Хубаво, Гриша, но аз дъщеря нямам за женене... Искам тя да учи!" А Гриша отвърна: „Ама тя ще учи бе, аз ти обещавам! Ще учи!"
Женят се на 31 декември 1958-а.

 

Нямат пари за венчални халки

 

„Страшно хубаво живяхме! С много топлота и грижовност. Голяма сила и поддръжка получавах от Гриша. Дори като ходехме по улицата, той ме подхващаше еееей така и ме подбутваше да вървя напред - едва ли не искаше да ме носи, както вървим. Обичта ни ставаше все по-голяма, огромна! И с ръка не сърцето казвам, че никога не съм го ревнувала. До степен, че когато тръгваха някъде на снимки, слагах в джоба му презерватив.
„Абе жена, какво е това?"


„Е, сега, като ти влезе някоя в стаята, няма да я изпъдиш!"
Просто знаех какво става по снимки... Макар че Гриша никога не ми е дал повод да се съмнявам в него. Може би само веднъж се зачудих, защото той си умираше за русо, когато една руса монтажистка танцуваше бясно пред нас и зорко наблюдаваше аз как реагирам... Но не съм се дразнила. Просто знаех, че Гриша харесва руси жени с големи гърди. Аз никога не съм имала такива. Но знам ли как съм изглеждала в очите му? Например

 

той смяташе, че съм руса

 

а моите коси бяха карамелени. Но наистина бях много хубава и ако Гриша искаше, можеше да ме ревнува. Никога не го направи."
Най-хубаво им е двамата. Заедно учат ролите му, Силвия му подава репликите. Като разучават Радичковата пиеса „Лазарица", Силвия все нещо упорства: „Гриша, тук май не е така интонацията..." А той негодува с обич: „Бре, тоя режисьор!"


Животът им е изпъстрен с колоритни детайли. Като абсолютното циганско обожание, на което Вачков се радва. „Гриша изигра много цигански роли във филмите, беше и водач на циганите във „Всички и никой", който Коко Азарян направи по Радичков. Все повтаряше: „Колкото и голям артист да си, ти си нищо, ако до теб застане един циганин!" Много ги обичаше. Минавахме веднъж край село Осиковица, където снимаха, а на къщите написано с въглен „Сички и никой". Цялото село наобиколи колата! В циганската махала край Берковица пък зарязали една сватба и турили Гриша до булката... Голяма беше обичта им към него. Може би година след смъртта на Гриша бях на гроба, нещо го оправях. И както си седя там сама, гледам - срещу мен се задава една сюрия, трийсетина циганета и един младеж на около 20 години с бяла като за разстрел риза. Държи си обувките в ръцете, всички тичат през гробовете! Пръв стига баткото, вижда снимката на Гриша и крещи: „Ето гооооо! Тука ееее! Елате!" Наобикалят ме циганетата. И мълчат. После някой почва: „Ееех, Бомба, Бомба..." А този с бялата риза вика: „Како, извинявай, ама ти каква си му на него?" Казвам: жена съм му. А той:
„Ееех, како, какоооо...

 

Ама той беше циганин, нали, како!"

 

Григор Вачков си отива от този свят едва на 47. Сякаш смъртта му е предизвестена още с раждането. Докато всички тогава се тълпят да видят родилката, една леля забелязва, че от цедилката капе кръв... И какво се оказва - на Григор му се развързал пъпът! После се обаждат бъбреците. От тях прави вторично кръвно. Непрекъснато се лекува, кръвното ту скача, ту пада. Получава склероза на съдовете. В крайна сметка е покосен от инсулт. Макар че по време на снимките на „Мера според мера", където играе Постол войвода, е в страшна форма. И то след операция от дивертикул. „Човек се ражда с него, като джоб на стомаха е, който расте, расте... И затова от време на време притискаше сърцето на Гриша. Много тежка операция, едвам оживя."


В село Ковачевица обаче, където се снима „Мера според мера", всичко минава добре. Оттам е и последната снимка на Вачков заедно с дъщерята Мартина.
„Върна се тук, за един ден свърши страшно много неща... Вечерта бяхме в Дома на киното. После заедно с негови колеги от „Мъжки времена" дойдохме вкъщи. И той, който никога не пиеше, цяла нощ си сипваше бира в чаши, пълни с лед. Да е ледено, ледено, ледено! В полунощ се оплака, че го боли главата. После каза, че му минава. Не пи аналгин. Аз отидох да спя в стаята на Мартина, да не го безпокоя, да си почине добре... На другия ден тръгвах на работа, но се върнах от вратата. Влязох в стаята - пердетата пуснати, мрак. А той хърка. Гришата, който цял живот спеше като агънце, сега хъркаше с полуотворени очи. И тогава разбрах: ето, стана нещото, заради което живях в страх! Пъхнах му в устата един нитроглицерин, той ми прехапа пръста."


Григор Вачков така и не идва на себе си. Издъхва след осем дни.
Силвия се люшка между собствената си скръб и притеснението за 20-годишната Мартина. Дъщерята е изключително близка с татко си. „Мартина видя Гриша в отворения ковчег. Беше тъжно. Беше лошо. Неслучайно евреите имат закон:

 

нямаш право да видиш смъртта в очите

 

А тогава, в деня на погребението, най-много на Мартина помогнаха най-близките й приятели. Дойдоха и я взеха, поведоха я. Нагоре-надолу, напред-назад, сладоледаджийници, ресторанти. Никакви ги нямаше! Появиха се чак когато трябваше да тръгнем за погребението. Тогава Венчето (Невена Коканова - бел.ред.) ни хвана двете за ръце. Днес тя е през един гроб от Гриша... „Спокойно!" - това ни повтаряше и ни стискаше ръцете, аха да ги счупи. Стигнахме гробището. Беше чуден слънчев мартенски ден. И изведнъж пред нас - огромен дъб, а под него - гробът! Точно като в „Лазарица". Изключително попадение! Кой го беше открил? Толкова разпитвах, така и не разбрах. Но пред този дъб изведнъж засияхме!"
Така, озарени от дъба и от спомените, изпращат големия мъж и актьор. Животът е хубав дори когато е лош.


„Какво й е било, тя си знае! - мислите на Силвия отново се връщат към дъщерята Мартина. - Тя вече беше във ВИТИЗ, пълна с комплекси. Нали беше щерка на татко си, все говореха, че е там с връзки. Нищо че не я приеха първата година, нищо че татко й беше толкова против! „Сигурна ли си бе, защо бе, Мартинче?" Така й говореше Гриша... Много тежка е тази професия, никой артист не иска същото за детето си. Защото ако станеш инженер или адвокат примерно, дори да не си много добър, пак нещо ще работиш. Но да си артист и да не играеш е страшно! Мартина обаче си извоюва тази професия. Много мъжки се държа, просто е страшна! Дете на известен родител, всички я сравняват с него, шушукат, а тя не се отказа. Продължи. Спомням си как, преди да се яви за втори път на приемните изпити, баща й каза: „Хайде сега, покажи..." До този момент си бяха мълчали - нито той пита, нито тя казва. Е, Мартина си каза нещата, а после запя „Пъстървата" на Шуберт. Пее я като оперна певица, ама на кодош! С позите, с маниерите. И Гришата гледа, гледа... Накрая отсече: „Нищо повече не ти трябва. Ти си готова." Много й тежеше името на татко й, докато на мен ми помагаше - в работата и във всичко останало. Но пък светлината в душата не може да тежи! Гриша умря през март, а Мартина в началото на юни имаше изпит, за първи път щяха да играят на сцена. Тя беше

 

мустакатата дъщеря на баба Яга

 

по Василий Шукшин, която, мераклийка луда, ухажва Иванушка Дурачок. Той - един дребничък неин колега, а Мартина - грамадна. Аз, като я зърнах, едвам не се заврях под пейката! Първо видях Гриша... Облякла на баща си анцуга, сложила неговите мустаци от роли, вързала косата, подсилила веждите. И почва да налита към Иванушка, да го харесва. Мърда си веждите точно като Гришата, всички в залата викат! Накрая грабна Иванушка и го отнесе. Гордеех се. И до ден-днешен, може да се караме, може да не се понасяме, но за работа много ме слуша. Понякога не й е много приятно. И с Гриша беше така, аз съм много критична. Докато всички припадаха колко е добър в „На всеки километър", аз бях просто бясна. Но за „Мъжки времена" или за „Мера според мера" нищо не мога да кажа!"


Силвия е едва на 37 години, когато остава вдовица. Но бърза да направи важното уточнение, че не е вдовицата на Григор Вачков. Тя е неговата жена. Интересувам се (признавам, уединението на къщата сред баирите подтиква към откровения) как се развиват отношенията й с мъжете след смъртта на съпруга й. „Много трудно. Защото кой е тоя мъж, който ще има самочувствието да бъде с жената на Григор Вачков? Да, имаше един човек, с който бяхме заедно почти 30 години, на периоди. Но живеехме отделно, а аз не смеех никъде да отида с него - нито на кафе, нито на ресторант... Притеснявах се. А това мачкаше самочувствието на този човек. Така и не се получи нищо."


Григор Вачков не е само мъжът на Силвия. Той остава нейна съдба.
„Много е трудно, когато си била с такъв човек. И Мартина мери всички мъже по баща си. И тя е сама. Много време вече. Мерникът е вдигнат високо."
Мерникът и в кариерата е вдигнат. И докато развитието на Мартина Вачкова протича пред очите ни, то Силвия цял живот е била

 

човекът зад кадър.

 

Десетилетия наред работи с чужди телевизии, които правят филми за България. В началото лентите са рекламни - за красотите на страната. После фокусът се насочва към проблемни и политически теми. Докато работи за София Прес например, Силвия става пряк свидетел на събитията около възродителния процес. Отива в Момчилград, в най-тежките райони, интервюира край танковете „елегантния Лютви Местан". Разбира какво може.
От 1990-а е стрингер за немската телевизия ARD. Тя е човекът, който организира снимачния процес от замисъла до грубия монтаж. „Някои му казват jungle guide (водач в джунглата - бел.ред.) - разсмива се Силвия. - Стрингерът е човекът на място, който осъществява контактите. Но при мен го има и творческият момент. Хем предлагам темите, хем последните 20 години ги реализирам. Снимам аз, с български екип."


Говори в сегашно време, макар че преди 3 дни се е пенсионирала. Твърди, че има натрупана умора от професията. Трудно ми е да го повярвам - и днес се пали, връщайки се към подпалването на Партийния дом, към щурмуването на Народното събрание през 1997-а...
Със сигурност обаче няма да й бъде скучно. Заобиколена е от колоритни персонажи, които не спират да звънят по време на интервюто в идиличния й селски дом. А и изненадите не липсват - преди време внучката Рада внезапно заявява, че ще стане художник. Днес вече има международни награди.


Тръгваме си от село Равна, което Силвия никога няма да нарича Бойковец. Воденичарската внучка ни маха за довиждане. Каква ли щеше да е нейната съдба, ако полковник Славчев не бе попитал онова чираче: „Абе, момче, ти не искаш ли да учиш?"


Какво четем:

🔴 ГРИГОР ВАЧКОВ: „ИМАМ ЕДИН ИДЕАЛ, ЕДИН ПЪТ – НА НАРОДНОСТНОТО, ИСТИНСКОТО, ЗЕМНОТО”.

🔴 Героите от Йордановден в Дупница дариха парите на пострадало момче

🔴 Болният Антонио дари първата си пенсия за транспортирането на тялото на Дани до Плевен

Източник:



Коментари



горе