Култово интервю с Христо Стоичков от 1989 г.


Кой е единственият български футболист в топ 100 на ФИФА за най-великите играчи на ХХ век? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, ставал голмайстор на световно първенство? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, печелил „Златната топка“? Христо Стоичков. Има ли друг подобен български футболист? Няма. В прашния скрин почиват под звуците на времето купища архивни материали за Камата. Сред тях е и едно забравено интервю на Ицо от края на 80-те години, направено малко след като става победител в анкетата на ИСС „Старт“ за Футболист на България. Публикувано е във вестник „Футбол“, бр. 51 от 18 декември 1989 г., с автор Георги Бойчев.Приятно четене!

– Сега е време за футбол –
казва футболистът на годината, капитанът на националния отбор и на ЦСКА Христо СТОИЧКОВ

…Отдавна не бях виждал български футболист, след когото да върви тълпа от хиляда души. И всеки иска да го поздрави, да го пипне. А Христо Стоичков се спира с всеки, който го заприказва, не оставя никого без автограф, особено децата. Едно момче вика на приятеля си: „Ела да му видим колата“. А Христо се обръща и го тупа приятелски по рамото: „Нямам кола, моето момче. Само ще се разкарваш напразно.“ Но момчето продължава да върви с тълпата – как да повярва, че неговият кумир може да няма кола…

Замислен върху тази случка, почти съм подминал дома на Христо, когато през една отворена балконска врата ме сепва гласът на югославския певец Мирослав Илич. Освен със сръбска музика капитанът на ЦСКА и националния тим ме посреща по екип на… „Барселона“, което ясно показва неговите пристрастия в задочния трансферен спор между гръцкия „Панатинайкос“ и именития испански клуб.

Засега Христо живее при тъща си в жилищен комплекс „Младост“. Има и свой апартамент и тепърва ще обзавежда новото жилище. Докато разговаряме с Ицо, а жена му Мариана приготвя нещо в кухнята, малката Михаела (на годинка и три месеца) ми носи една по една всичките си играчки, което според детските представи е висша проява на приятелство. Вземам я на коленете си и тя от удоволствие се… напишква. В следващия момент взема една съдийска свирка и започва да свири пронизително и да сочи с пръст напред – дузпа! Има ли по-добър изпълнител от татко ѝ?

- Май че има – казва таткото – Моят пръв учител на дузпи е кумът ми Атанас Узунов. Досега много пъти сме играли на по пет дузпи, а не съм го бил нито веднъж.
- А свободните удари?
– Тях ми е преподавал лично майстор Бонев, когато беше помощник-треньор на националния. Залагането на топката, подхода, замахването – всичко ми е обяснявал с най-големи подробности. Затова благодарността ми към него е голяма…
- Благодарност има и за други, нали?
– Задължен съм на много хора, но преди всичко на двама – Огнян Атанасов и Сава Савов. Първият ме откри за футбола, а вторият ме направи човек, докато играех при него в Харманли. Бате Сава е много строг треньор – никак не обича да се шегуват с него. А пък аз, напротив, дай ми само майтапи да правя. Помня на един мач той ми вика от пейката: „Подавай бе, стига си мамил! - На кого да я дам бе, тренер, като никой не се открива? – На мен, вика, я дай, дявол да те вземе!“ И аз веднага му подавам топката. После като ме подгони след мача…
- Има и хора, за които не искаш да си спомняш.
– Не съм злопаметен, но на двама души няма да простя никога. Единият е Ради Стефанов, който ме обяви за пълен некадърник и стана причина да ме изгонят от школата на „Марица“. Другият е Виден Апостолов. Нали съм пловдивчанин, мечтата ми беше да играя в „Ботев“ заедно с Петьо Зехтински. Апостолов обаче реши, че нямам качества за техния отбор. В края на краищата не съм загубил нищо, а всичко си остава за тяхна сметка. Истината е, че преживях много неволи, а и аз самият често съм грешил. Но всичко е вече минало, а аз съм човек оптимист. Гледам само напред и назад не се обръщам.

Сякаш да докаже, че миналото вече отдавна не го вълнува, Христо вдига ръце, като че е вкарал гол, и запява с Мирослав Илич от касетофона: „Не мой ме виши люби ти…“ „Голяма работа е Мирко“ – казва. А жена му Мариана е на друго мнение: „Него си го слушай ти, а на мен ми донеси ламбада.“ „Готово бе, жена“ – махва великодушно с ръка Ицо и продължава: „Имам една видеокасета, в която песните на Мирослав се редуват с мои избрани голове. Гледам я само преди важни мачове – много добре ме настройва за победа.“

- Ти нямаш много нужда от специална настройка. Изглеждаш като човек, на когото „не му пука“ от нищо – и на терена, и в живота.
– Това ми помага да оцелея. Иначе след толкова критики, наказания и перипетии досега да съм свършил. Вярно е, че на терена нищо не може да ме стресне. Уверен съм в себе си и затова преди мач много често се ловя на басове. За реванша срещу „Спарта“ се басирах с половин София, че ще бием с три гола разлика. И макар повечето време резултатът да беше 1:0, до последната минута вярвах, че ще спечеля. Даже когато накрая трябваше да бия пряк свободен удар, се басирах на терена с Трифон Иванов, че няма начин да не го вкарам. Досега само веднъж предчувствието ме излъга – на мача с Гърция в Атина бях сигурен, че ще вкарам гол, пък то… Срам ме хваща, като си помисля за тази среща.

Разговаряме преди мача на ЦСКА с „Враца“ и затова питам Христо колко гола ще вкара в тази среща. Помисли малко и отсече: „Три!“ Колкото каза, толкова вкара. Но като всеки човек и той си има своето слабо място:
– Признавам, само едно нещо е в състояние да ме разстрои – да се обадя вкъщи и да не намеря никого. Много държа на семейството, за мен то е над всичко. Веднъж търся жена си по телефона от Палма де Майорка. Цял час звъня, а никой не се обажда. Направо се побърках. Два дни докато се свържа, вдигнах температура. Бре, викам си, какво ли е станало! А то телефонът бил повреден… Може да ми говорят, че съм най-добрият, да вкарвам голове и на Луната, но без Мариана – да ми е жива и здрава – не се виждам. А ако знаеш колко случайно стана всичко. Тя работеше в РУМ „Младост“. Един ден отидох да си купя печка, а се върнах с булка.

Тук следва малък спор между зетя и тъщата дали да гледаме по телевизията футболните репортажи, или сеанса на Кашпировски. Предварително знам как ще завърши този спор, но този път за неговото разрешаване помага и тази невероятна симпатяга Михаела. Тя вижда на екрана татко си по екип и с топка в краката и се провиква: „Айде, тати! Гол!“ И ето го татко ѝ как вкарва гол след гол във вратата на „Дунав“. И още веднъж преживява целия мач отначало, след като вече ми го е разказвал два пъти, а на другия ден ще го чуя още веднъж. Радва се на хубавото, сърди се на себе си, на грешките на съдиите, на колегите. Очите му светят някак особено, потопил се е в някакъв свой свят, в който никой не може да го докосне. Чувал съм много футболисти да казват: „Вкъщи за футбол не се говори!“ Тук е друго – в тази къща непрекъснато се говори за футбол. Обръщам се към Мариана – не ѝ ли омръзва?
– О, не, на мен също ми е интересно, аз обичам тази игра. Пък и Христо е все по лагери, по мачове. За малкото време, когато е вкъщи, бърза да ми разкаже всичко и на мен ми е приятно, защото в такива моменти чувствам, че съм му нужна.
- А какво му казваш, когато тръгва за мач?
– Казвам му: „Пази си краката и си затваряй устата!“
- А, ето значи откъде започва промяната в поведението му…
– Не е точно така. Той се промени изведнъж, откакто стана капитан на ЦСКА и на националния отбор. Христо е такъв човек – за себе си не мисли, последствията не го интересуват. Но знае ли, че отговаря за други, че много хора зависят от него, тогава е готов на всичко, дори да преодолее собствения си характер. Ти вече го познаваш добре – виждаш, че злоба в себе си не носи. А е откровен до безразсъдство.
- Какви ги приказваш бе, жена?

Футболният блок на телевизията е свършил и Христо отново се е върнал в реалния свят. Отпива от чашата бяло вино, пали цигара (всъщност прави го само след мач и в началото на седмицата) и се обръща към мен:
– Ей, какви са тия съдии, бе? Не знам какво да правя! Има някои, дето направо не мога да ги понасям. Това е Христо Тончев, Веско Богданов и единия от двете Любета – само дето ги хвалят. Виж, Димитър Димитров и Борис Александров са друго нещо – тях ги признавам. Бих посочил и Атанас Узунов, но нали ми е кум, ще излезе, че го цитирам по роднинска линия. Какво си бъбрехте с жена ми?
- Тъкмо я питах какво правиш, когато не играеш футбол.
– Нали виждаш – гледам футбол, чета за футбол, говоря за футбол.
- А аз мислех да направим този разговор без нито една дума за футбола…
– Тогава трябваше и двамата цяла вечер да мълчим като дръвчета.
- Все пак хайде да опитаме една бърза анкета. Кой ти е любимият артист?
– Георги Парцалев и Жан-Пол Белмондо.
- Любимият писател?
– Николай Хайтов, най-вече заради „Диви разкази“. Харесвам и Станислав Стратиев. Наскоро гледах „Балкански синдром“ и знаеш ли какво стана? По едно време се изправи един от публиката и започна нещо да апострофира артистите от сцената. Ядосах се и се изправих и аз: „Я сядай долу, бе – викам му, – не съм дошъл цяла вечер само теб да слушам!“ После разбрах, че той също бил част от спектакъла. Голям смях падна…
- Не караш кола, но сигурно имаш някакви предпочитания?
– Нали знаеш, че колите се делят на две – „Мерцедес“ и останалите.
- Любимо цвете?
– Розата.
- Предпочитан парфюм?
– „Адидас“.
- Любимо ястие?
– Нямам. Или по-точно обичам всичко.
- Каква заплата получаваш?
– 260 лева, но вземам 120. С останалите погасявам младоженски заем. Премиите, разбира се, са отделно.
- Какво досега ти е направило най-голямо впечатление в живота?
– Раждането, продължаването на живота – това е най-великото нещо в природата. Скоро бяхме на гости у бай Михал Душев, нали го знаеш, беше добър играч на „Марица“. Той гледа прасета и едно от тях същата вечер щеше да ражда. Отидох и цяла нощ стоях при бъдещата майка. Помогнах ѝ да роди първото си прасенце, а то се случи мъжко и го кръстихме Ицо. Страхотно преживяване беше!
- Видя ли как изкарахме пет минути без футбол?
– Да, но сега трябва да ме питаш кой е кумирът ми във футбола, а и да не ме питаш, аз сам ще си кажа – в света се прекланям пред Платини, а у нас пред Петьо Зехтински от „Ботев“.
- Да завършим с любимия ти видеоклип?
– Имам един, който ми направи наскоро Атанас Узунов. На него са записани четирите ми гола срещу „Левски-Спартак“ на фона на популярната мелодия „Оле!“.

После вади от библиотеката няколко гръцки вестника. „Готов съм на всичко, за да купя Стоичков – провиква се от тях президентът на „Панатинайкос“ Вардиноянис. Испанците от „Барса“ също не се шегуват – вече направиха пазарлъка за 4 млн. долара. Както се вижда, в скоро време Христо ще радва погледите на други.
– Няма как, иска ми се да поиграя в чужбина, да опитам силите си в друга обстановка. Искам в следващите 3-4 години да играят голям футбол, а после, кой знае, може и да се откажа. Но последния си мач искам да изиграя с екипа на „Марица“ – клуба, откъдето тръгнах. Мисля си дали би бил възможен един прощален мач между „Марица“ и „Барселона“?
…Защо не? Ако е живот и здраве, Христо, сигурен съм, че ще успееш. Където и да си и срещу когото и да играеш. Знаеш ли кога повярвах в това? Спомняш ли си онази вечер в дома на твоите родители в Пловдив? Не беше си идвал отдавна и всички в къщата се радваха. Майка ти приготвяше вечерята, но ти не изчака да я сложи, а стана с думите: „Трябва да вървя, утре заминавам на лагер…“ Баща ти като истински мъж не каза нищо, майка ти обърна глава настрани и също преглътна мъката. Но баба ти не издържа, разплака се: „Не можем да те видим, бе синко. Ще умра, без да мога да ти се порадвам…“ И на теб ти стана мъчно, прегърна старата жена и каза: „Няма как, бабо. Сега е време за футбол. Нямам право да спирам и да се поддавам на чувствата си!“ После добави на смях: „Нали ме гледаш по телевизията, значи всичко е наред.“
Тогава разбрах, че нищо не може да те отклони от пътя ти.


Какво четем:

🔴 Дългата разходка

🔴 За дядо Тефик адът е да си стар, болен и сам в България

🔴 Антон Дончев: Армагедонът настъпва в момента

Източник: socbg



Коментари



горе