Любовта между Венета и Христо Ботев


Двамата са връстници. Ботев се ражда в семейството на Ботьо Петков – учител, руски възпитаник, преводач. Венета произхожда от богатото семейство на търновския търговец чорбаджи Стоян Визирев. Майката на Христо е първа братовчедка на Евлоги Георгиев, най-богатия човек в Румъния. Чичото на Венета е владиката Панарет Рашев, който живее в Букурещ и е духовен пастир на българите отвъд Дунава.

На 15 години Христо е изпратен да учи в Одеса. Същата година Венета за пръв път – на сватбата на сестра си – се хваща на моминско хоро: в онези времена това се е смятало за нещо като представяне в обществото. Докато той, вместо да ходи на училище, пише първите си стихове и „занемарява училището”, тя се учи да шета, да посреща гости, да крои и шие на ръка с такъв ситен бод, като че тегелът е изминат на машина.

Вече 17-годишни:  Христо е изключен от гимназията като „скандалист”, а Венета е омъжена за сарафина Дончо Петров, „мъж, макар гръмлив и на години, но прибран и не се мае по кръчмите“.

Следващите пет години – до 1869-а – Христо Ботев пребивава на много места: учител в Задунаевка, учител за малко в Калофер, хъш в Браила, актьор в трупата на Добри Войников, побойник, временен курсист в Букурещкото медицинско училище, приятел на Левски, отново учител, но вече в Александрия…

През тези години Венета слугува на мъжа си, стои права „диван чапраз”,

докато той вечеря, та реши ли да посегне я за чаша, я за солница, тя да „се сурне и да му я подаде”. Всяка неделя вечер мие краката на сарафина, а когато свенливо му съобщава, че ще имат дете, той  – след миенето – я кара да потопи лицето си в мръсната вода, та бебето да прилича на него. 

1869. Венета иска от майка си прошка и малко пари, взема момченцето си Димитър и тайно от мъжа си заминава за Букурещ при вуйчо си, само и само да си спаси детето. В това време Ботев все още се мае ту като даскал в Измаил, ту като издател на „Дума на българските емигранти”.

До 1874 г. племенницата на владиката Панарет върти домакинството на вуйчо си, посреща гости и поднася кафе след всяка празнична служба в българската капела, ходи на пазар с файтон, носи свилени контоши и копринени рокли с „мрежичка около врата”, кипри се във високи парижки боти, употребява само „купешки сапун”, търпи досадното ухажване на някой си хаджи Аврам. И тъй, докато Ботев е назначен за учител в българското училище в Букурещ. Стаята, в която той живее на първия етаж, се намира точно под стаята на Венета. Но никой в онези години не е забелязал между двамата някакъв знак за близост.

Но идва Рождество Христово на същата онази 1974-та.

Освен рожденик Ботев е и именяк. След тържествената църковна служба отбрани българи са поканени в приемната на дядо владика и там по-първите дами поднасят на гостите кафе и сладкиши. И точно тогава става видно, че сребърната табла пред гърдите на г-жа Венета трепери и че вместо да сложи чашката с кафето на масичката пред даскал Христо, тя я подава в ръцете му и това докосване според мълвата ще да е било първото между двамата влюбени.

Женят се в началото на лятото. Една нощ Венета взема бохчата с дрехите, същите, които била донесла от Търново, зарязва свилените контоши, хваща Димитрето за ръка – тъй й бил рекъл той: „Вземи си детето и ела при мене!”, и напуска владишкия дом през задната порта, където в сянката на зида я чака любимият. Може би тогава или по-късно същия ден той й казва: „Мила ми Венко, ти, като ме вземаш за мъж, трябва да знаеш, че аз съм човек, дето всеки ден си търси белята и смъртта!”.

На сватбата си за пръв и последен път двамата застават един до друг: той – поет, красавец, пламенен, необясним и безсмъртен; тя – немлада, безлична, бедна, разведена с дете, неграмотна. Но… любима.

Ботев, вече безработен – напуснал бил училището, за да може по-пълно да се отдаде на бунтовните работи в Революционния комитет, – подслонява семейството си в кирпичена къща, „богато“ обзаведена с легло, маса и стол.

Младоженците живеят бедно. Хранят се, когато има с какво.

Венета вари постна чорба, пере и кърпи дрехите на хъшовете, в дома им гостува Стамболов и често пъти двамата поети спорят за бунтовните работи, четат стихотворни „експромти” или „го удрят на песни, изригнали от дъното на празния им стомах”.

На 12 април 1876  се ражда Иванка. Само ден по-късно Ботев решава да оглави четата. Не казва на Венета. Когато идва денят, той три пъти тръгва уж за Галац, но от прага се връща, навежда се над люлката, взира се в лицето на спящото дете… Дори не подава ръка на жена си. „Какво има да се толкоз прощаваме? Нали след три дни съм си тук.” Така и не се сбогуват.

И тези три дни траят четири десетилетия.

Научава за смъртта му от д-р Странски. „Убит е, Венето.” Не плаче. Но кърмата й спира. Храни детето с каша от хляб, силно разредена с вода. После продава всичко, за което се намерил купувач. Пише на вуйчо си с молба за помощ и прошка. След второто писмо той „смекчава сърцето си”, праща й малко пари по един монах и заповядва тя да се прибере в Търново.

Годината е 1878.  Градът я посреща с омраза. Дори сестра й по настояване на мъжа си не може да я приеме в дома си за повече от три дни. Венета взема детето и се връща в порутената от годините бащина къща. Отначало руските власти й отпускат 30 лева пенсия, но после я спират. Ботевата вдовица тръгва да шета по домовете на богатите.

Ходела също и да къпе мъртви по къщите.

Законът за подпомагане на поборниците също й определя 30 лева месечна пенсия. По лев на ден. Венета моли Прошетарната комисия за увеличение на финансовата помощ от страна на държавата, но молбата й остава без последствия. Веднъж среща в Търново файтона на Стамболов. Министър-председателят я вижда, но бърза да обърне глава.

И често пъти обядът, вечерята и закуската на Иванка и Венета Ботеви се състои от три-четири лъжици оцет, разреден с вода. И сух къшей хляб, натопен в оцета.

Но настават и добри дни. След смъртта на владиката Панарет, а по-късно и след отваряне на завещанието племенницата му получава прилична сума и ценни книжа. Купува къщата на Велчо Джамджията, надстроява я, дюкяните на първия етаж дава под наем. Търновци вече забравят миналото и не плюят, когато минават край портата й.

В онези години из България се пуска слух, че Ботев е жив, видял го бил някой си затворник, избягал от крепостта Акра.

И Венета стяга куфар и тръгва да търси своя Христю…

Така го наричала – Христю. Не знае къде да иде, но не вярва, че той е мъртъв. Но никога – никога! – не пита за лобното му място и не пожелава да го намери.

През есента на 1906 г. Ботевото чедо Иванка се разболява от антракс. Умира в София. Останала сама, Венета Ботева се отдава на добротворство: влага в търновския клон на Българската народна банка сумата 6000 златни лева, с които да се образува фонд „Иванка Хр. Ботева” при Министерството на народното просвещение, като с лихвите от тази сума се подпомагат ежегодно с дрехи, обувки и учебни помагала най-бедните, но добри ученици от училището „Свети Константин” в Търново. Впоследствие прави дарения на същата църква два пъти по 1000 лева, на девическия манастир „Свети Пантелеймон” в Присово и на девическия манастир „Света Троица” в Търново подарява филони и други свещени одежди. Дарения прави и на манастирите „Света Богородица” и „Свети Никола” в Арбанаси. Подкрепя финансово и железничарската стачка,

взема в дома си сираче от Килифарево, настанява го в стаята на Иванка

и се грижи за него като за свое дете. През тези четири години, докато в дома й живее гимназистката, Венета Ботева тайно от всички и с всекидневната помощ на момичето се научава да чете. Първо прочита томчето на Ботев, излязло малко след смъртта на Иванка, а после – през дългите и тежки военни години – прочита… Библията. Това за нея се равнява на висше образование, получено в Европа. 

По-късно, когато усеща, че животът й отива към края си, тя заклева и сина си: „Да не вземете да биете тъпан, че съм умряла! Стига ми, дето цял живот са ме дъвкали. Нека барем смъртта ми да си е само моя. И никакви камъни и паметници да не туряте над главата ми. Искам да си остана тъй безкръстна, както и моят Христю”. Издъхва на 27 февруари 1919 г. Семейството уважава желанието й. Погребват я само внучката, синът и сестра й Мариола.

И днес човек би се запитал: защо Христо Ботев – бунтовникът, войводата, геният – е избрал за съпруга тъкмо тази жена? Отговора донякъде е прозряла само дъщеря им Иванка. „Всички други са искали живот с баща ми. Само мама го е приела заедно със смъртта му.”  Старите търновци още помнят преданието за думите на „баба Венета”, изречени на училищно тържество в гимназията: „Запомнете, деца, аз не съм вдовицата на Христа Ботйова! Аз съм неговата жена!“


Какво четем:

🔴 Култово интервю с Христо Стоичков от 1989 г.

🔴 Дългата разходка

🔴 За дядо Тефик адът е да си стар, болен и сам в България

Източник: Животът днес



Коментари



горе