Къде изчезна българското кино, киносалоните и Киноцентъра?

Демокрацията помете изкуството на широките народни маси

Някога един чудат ентусиаст от Сливен, нищо и никакъв театрален стажант, решава да се образова, за да прави филми. Васил Гендов създава първата българска филмопроизводствена кооперация „Янтра филм“. По-късно става инициатор за създаването на първия Съюз на артистите в България (1919 – 1920 г.), на Съюза на кинодейците в България (1931 г.), както и на Музея на българската кинематография (1948 г.). Създател е на първия български игрален филм „Българан е галант“, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля. През 1917-а режисира „Любовта е лудост” – филм, който дава име на днешния ни кинофестивал във Варна. Гендов създава и продуцира „Бунтът на робите“, първият български звуков филм и първият наш филм за Васил Левски. Продукцията е снимана през 1932 г. в Карлово. С право можем да наречем този човек първопроходчик на всичко, което у нас се нарича кино. Гендов умира през 1970-а, когато българското филмово изкуство е в истински разцвет. Киноцентърът в полите на Витоша разполага с гардероб, на който би завидяло всяко световно филмово студио, конна база, каскадьори, натурщици, монтаж, контакти с много чуждестранни филмови къщи и разбира се – превъзходни актьори. Заедно с игралното ни кино процъфтяват документалното и научнопопулярното. Те произвеждат средно по 500 филма годишно за нуждите на образованието и общата култура на населението. Соцкиното ни бе индустрия в истинския смисъл на думата, защото произвеждаше много и повечето - качествени филми. Киното ни бе желано, харесвано и достъпно. Цените на билетчето в киносалоните бяха смешно ниски - стотинки. Прожекциите - по Кино „Г. Димитров“ – днес храм на чалгата няколко на ден, една след друга, като предлагаха разнообразие от световни образци на филмовото изкуство. Макар и да живеехме в соца, българинът гледаше най-доброто от световния филмов пазар. Филми се купуваха от най-големите кинофестивали в света. Гледахме световни кинопродукции като „Чочарка” с младата София Лорен, „Клеопатра”с Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън, „Апокалипсис сега”, „Кръстникът”, „Роко и неговите братя” – една от първите филмови роли на Ален Делон, смеехме се на Луи дьо Финес и нямаше филм с негово участие, който българите да не бяха видели скоро след французите и пр. и пр. Всяко дете, израсло по времето на социализма, можеше да разпознае „на картинка” София Лорен, Клаудия Кардинале, Бриджит Бардо, Ален Делон, а дори и голяма част от режисьорите, като се почне от тези от Чаплиново и Фелиново време, та се стигне до култовия Франсис Копола. У нас работеха на пълна пара десетки филмови студии, както и телевизионната „Екран”. Безценни кадри, заснети в онези дни, бележеха родната „Кинохроника” и днес всеки може да „бръкне” в тези автентични кадри и да се потопи в онова време. Ако ги намери, защото някога имахме Национална филмотека, която пазеше това богатство в Златен фонд, а днес не се знае съхранява ли се изобщо някъде този безценен архив. Интернет завладя света, но въпреки лесния достъп до постиженията на човечеството във всяка една област на живота, налице е масово опростачване на хората. Киното вече не е достъпно изкуство. За да заведеш семейството си – жената и децата на кино, трябва да си подготвиш стотачка – за билетите, плюс всичко останало, като пуканки, кока-кола и пр. Липсва онази интимна атмосфера на някогашните киносалони. Дейвид Варот Старите са закрити, новите са в молове. Помните ли старите кина? – Сега са супермаркети, бакалии за хранителни стоки и дори магазини за дрехи втора употреба. Алчни интереси подпалиха някогашното кино „Сердика” до паметника на Левски в София, а това кино беше навремето голямата ни гордост, че си имаме и ние киносалон с доуби стерео. Сега от години го гледаме като черна дупка, къде забулено, къде „отбулено” с платна и чат-пат някой билборд, неподходящ като онзи с голия задник на Азис, предизвикателно облещен срещу светинята в камък – паметникът на Левски. Както се казва, „О времена, о нрави!..” Девалвира се и кинообразованието в т.нар. НАТФИЗ /преди ВИТИЗ/ „Кр. Сарафов”. Да ги пита човек тия деца защо учат кино и театър? – С какво ще си вадят хляба у нас?! Да не говорим за качеството на обучение в някои новоизлюпили се факултети по кино и театър, в още по-измислени университети. Анкета показа, че там има студенти по режисура, които не разпознават Невена Коканова - актрисата, която първа стъпи по червения килим на фестивала в Кан, заедно с режисьора на „Тютюн” Никола Корабов. Филмът ни ”Козият рог” на Методи Андонов пък дори бе номиниран на този престижен фестивал. Днес ситуацията е толкова плачевна, че човек се чуди откъде да подхване темата. Националният филмов център се превърна в институция с девалвирал имидж и вече е някак в реда на нещата държавните субсидии да се печелят от „предизвестени” имена. И понеже шуробаджанашкият похват да се раздават парите на свои, не променя един тънък психологически момент – че след като дълго е чакал да направи филм, режисьорът иска да каже в него „всичко”, накрая се получава едно... нищо. И тук не обсъждаме дали киното е комерсиално – нямаме нищо против то да се прави с и за пари, стига накрая филмът да става за гледане. В противен случай, за „кино” могат да претендират и клиповете на чалга певиците - правени за по няколко хиляди от момчета, чиито познания по киноизкуство опират до това да щракнат с камерата и да навържат кадри с голи дупета и гърди.
Откраднаха ни Киноцентъра. Както обикновено, чрез приватизация. Е, взе го евреин. Предаде го на други евреи и сега се съдят. За времето от управлението на Дейвид Варод поне видяхме на живо Жан-Клод Ван Дам, Стивън Сигал, Силвестър Ню имидж Бояна – Киноцентърът Сталоун, Долф Лундгрен и др. Лошото бе, че нашенските актьори им служеха за шерпи, каскадьори и статисти. Навремето американците поамериканчиха във „версия” най-мащабната ни филмова лента „Хан Аспарух”, а сега въобще ни поамериканчиха. И докато всичко известно време вървеше все пак лъскаво и привидно по мед и масло, изведнъж американските работодатели на Дейвид Варод го уволниха от поста управител на някогашния Киноцентър, прекръстен в „Ню Бояна” и той проговори. Призна ни в прав текст, че ни е взел за жълти стотинки Киноцентъра, но не е направил нищо повече от това, което „държавата ни му е позволила”?! – Е, как да го съдиш човека, като бизнесмен той си е гледал интереса!.. – Не е луд, който изяжда баницата, а... По-голямо престъпление е, че ако някога сме допуснали грешка поради неопитност в приватизацията и по тоя начин си дадохме не само Киноцентъра, но и много други работещи предприятия, то в момента, когато вече сме наясно, пак няма кой да провери нещата, като върне „лентата”. Нито един от чиновниците в Министерство на културата не го еня, че по договор буквално преди дни изтече концесията за земята под Киноцентъра и може да осъмнем с багери и фадроми в някогашната родна Кино „Капитол“ филмова Мека, ако сегашните ѝ собственици решат, че няма да се занимават с кино, ами искат върху нея да построят мол, да речем?!? Кой командва филмовото студио в Бояна днес? Двама евреи – баща и син – Ави и Ярив Лернер. Старият Ави Лернер оставил сина си Ярив да се разпорежда в Бояна както намери за добре – имал си достатъчно ядове извън България. Според откритото в нета срещу Ави се водят куп съдебни дела. Ищец срещу него са и продуценти, свързани с Никълъс Кейдж – за филма му "Bad Lieutenant". Делото е заведено в Щатите и е за измама. Ави Лернер бил подсъдим и по дело за неправомерно уволнение на счетоводителка от „Ню имидж”- САЩ, по време на което жената го уличава в укриване на данъци. Дамата обвинява Ави още в пране на пари чрез България и остров Аруба и фалшифициране на банкови гаранции, фиктивни заеми и други данъчни престъпления. Според слуховете Ави Лернер бил замесен и в източването на пенсионни фондове в Германия. В същото време той твърди, че бил "инвестирал" 50 милиона долара в България, без да уточнява откъде са му парите. В годишните отчети на фирмите му се регистрират загуби./?/ Личната драма на Варод е, че той преживявал тежко не само уволнението си, но главно предателството на приятеля си Ави, заради когото обра негативите и омразата на родните кинаджии. Сега Варод и Лернерови вече не са си близки, ами се съдят. Покрай разрива и делото имаше шанс нашенските мързеливци в МК да се поразмърдат и да препрочетат въпросния приватизационен договор, с който ни бе отнет Киноцентърът. Самият Варод недвусмислено им го подсказва, но те или не знаят откъде да я захванат, или не искат да си затрудняват живота, като уплътнят работното си време „на ползу роду”. Припомняме, че стойността на сделката, когато нейно лице в покупко-продажбата бе Варод, бе 6,25 милиона евро цена и 15,6 милиона евро инвестиции, тоест - общо 21,85 милиона евро. Покрай договора най-голям шум се вдигна за земята под Киноцентъра. На чужденците бяха дадени 302 декара. Към 180 от тях имаше реституционни претенции, които и до ден-днешен се точат в съда. Под обществения напор, от АП още тогава се стреснаха и предложиха нови условия по сделката - 10-годишният срок за ипотека върху земята в полза на държавата да се удължи на 20 лета, като за същия период се запази предметът на дейност на Киноцентъра. След множество перипетии сделката най-накрая е финализирана на 10 ноември 2006 г. 5-те млн. евро, които реално плати "Ню имидж", бе цена, Кино „Култура“ занижена в пъти. Самият Варод бе в конфликт на интереси, тъй като бе прокурист на “Бояна филм”, когато подписа двустранно договорите между своето дружество и това, което е приватизирал!?! Дейвид Варод трябваше да плати чисто 5, а подаде иск за 3 млн. евро към българската държава за претърпени вреди, произтичащи от факта, че предоставеният му имот не бил УПИ; че имало реституционни претенции към земята; че трябвало да инвестира в електрическа, противопожарна и ВИК инсталация; че трябва да му се изплатят и дадените на работещите премии и прочее претенции. Варод поиска и 352 000 евро заради дарените 1000 филмови костюма на три наши музея - НИМ, Етнографския и Военноисторическия. Така евреите напълно си върнаха парите от покупката и отдавна можеха да продадат Киноцентъра на някоя офшорка, ако не им носеше печалба. Както вече писахме, в договора ограниченията за това са направо смешни, тъй като има забрана за такава продажба, но само спрямо „офшорка, която е създадена с цел да притежава и управлява участие в търговски дружества". Никъде обаче не е казано, че забраната важи за офшорка с предмет на дейност „производство на филми”! Сегашният управител Ярив Лернер твърди, че били направили големи инвестиции там, но какви реално – нямаме сведения. В България се говори, че щатската кинофамилия е обявила за продажба “Ню имидж”- САЩ и “Милениум филмс”. И двете дружества са председателствани от стария Ави Лернер. Кино „Уфа“ Той е и главен техен акционер. Запознати ни открехват, че още при прехвърлянето на акциите от “Ню имидж” ЕООД към АД-то със същото име е бил направен тънък финт. А подписите на Дейвид Варод в тези документи не били действителни/!?/, твърди самият той. Тогава реална ли е сделката? Според юристи, наблюдаващи казуса, имало доказателства за фиктивни сделки, несъществуващи заеми и подвеждащо осчетоводени документи, които са представяли текущи разходи на продукция като "инвестиция". Говори се, че „Ню имидж” и тук, и в САЩ отдавна били на минус и богати само на хартия, с пари от заеми. Най-важното за момента е ще се размърда ли някой поне да разбере има ли сред всички тези „фиктивности” реална възможност да си върнем Киноцентъра? – Макар че на този етап не е ясно, дори да си го върнем, какво ще правим в него? - Киното е колективно творчество, а филмът – продукт от идеите, ентусиазма и професионализма на творците. Сегашното българско кино, като повечето неща в живота ни, е в задънена улица и напълно е затрило амбициите си да се докаже. Няма ги онези, някогашните нашенски кинаджии! Няма го духът на Васил Гендов!