За хората в Ивайловград


По-добри са, сърцата им са по-големи.

Тези дни бях в Ивайловград и се почувствах странно и специално.

Видях и усетих едни хора с малко по-големи сърца, с малко по-широки усмивки, малко по българи. И как се съхранява всичко това в тези времена - нямам представа. В тези времена, в които злобата и завистта са в застрашителни размери и са ни погълнали и оглозгали отвсякъде.

А там е точно обратното - светлина. Много светлина И си дадох сметка, че човек наистина трябва по-често да ходи, да пристъпва по такива места и някак да се пречиства. Да се връща към по-простите неща. Нещата, за които сме създадени. За които ни има.

Това градче и хората му ми дадоха глътка кислород, накараха ме да преосмисля определени неща, усмихнаха ме.

Говоря искрено и без никаква патетика. Чувствам, че не мога да не го изкажа, да не го споделя. Защото отново повярвах в “шаблони” като доброта, съпричастност, искреност.

Повярвах, че ние, българите, сме с красиви, прелесни души, че има красота вътре в нас. И си мисля, че всеки, който тръгва да се занимава с обществена дейност, с политика, трябва да мине оттам. Да види и усети и другите фибри на живота, другите му хоризонти.

На това уж отдалечено място, но вече толкова близко за мен, си дадох сметка, че там хората живеят, а не съществуват, че там се усмихват, а не се хилят, че там говорят, а не ти бърборят. Всъщност за простите неща на този свят и толкова сложни за много от нас. Направо невъзможни. И когото стъпиш там, наистина можеш

да изпаднеш в шок от коректност, уважение,

от изчистени жестове и форми.

Няма никакъв фалш. Няма никакво менте. Но няма и нито един фас, метнат на тротоара например. И вероятно точно на такива места човек разбира, че е временен, че е за малко, че е прашинка. Че философията на живота не е натъпкана с философия, а с малко по-прости и обикновени неща. Вероятно когато разбереш и осъзнаеш всичко това, ставаш по-възможен към света, към всичко сред теб, около теб. Обичаш малко повече.

А това малко ли е? Много е! Толкова много на фона на всичко това, което ни заобикаля. На всичко това, което ни мори и ни прави в много отношения напълно безсмислени. На цялата претенциозност и маниащина, в която сме се задавили. Нямам никаква представа как ще се измъкнем от там. И въобще възможно ли е.

Но ето в това, уж много отдалечено място виждаш, че очите могат да бъдат и по-сини, и бръчките по ръцете по-истински, и сърцата - със сантиметри по-големи.

Там наистина си даваш сметка кой си и защо си. И какво си правил досега. Имало ли те е изобщо на този свят. Ще те има ли. Колко е обемът на мечтите ти. Дали си бил или си щастлив. Все някакви прости неща, но толкова чужди за нас днес, на фона на партии, коалиции, обществени и необществени поръчки, на фона на тази безмерна суета, която изтича отвсякъде. Която прелива и ние всички

плуваме в нея не като делфини, а като жаби

За голямо съжаление, разбира се.

Ето такива мисли и чувства, такова усещане за света ме връхлетяха в Ивайловград. Не искам да говоря нито за историята му, която е изключителна, нито за читалището, където театърът е издигнат в абсолютен култ и хората там го обожават. И за още толкова други неща, за които трябва да се каже и не трябва да бъдат подминати.

Аз искам да кажа за хората му. За добротата, за по-големите сърца, за синьото в очите. За това как за часове се почувствах малък и нищожен. Но и някак много, много голям, че живея в тази страна и че в нея има такова място, уж на края на света, но вече толкова близо до мен!


Какво четем:

🔴 Фейсбук за Поли Генова: Ако не беше политиката, щяхме да сме първи

🔴 Евровизия 2016 и успехът на Поли Генова в снимки

🔴 Привличаме туристи с легенди за всеки град

Източник: 168chasa



Коментари



горе