Как българските художници се опитаха да настигнат Европа

„Иван Мърквичка и новата българска живопис“ – това ще е най-мащабната изложба това лято (17 май – 4 септември), която ще можем да гледаме в Националната галерия, филиал Двореца. Посветена е на 160-годишнината от рождението на един художник чех, чиято съдба е свързана с първите стъпки в изграждането на следосвобожденската българска култура. Но според организаторите й тя разказва и показва нещо доста по-голямо – как в рамките на не повече от 3 десетилетия българските художници успяват да наваксат вековното изоставане от европейското развитие. А Иван Мърквичка е сред главните катализатори на този процес и сам играе важна роля в него.

Иван Мърквичка и жена му

Иван Мърквичка, „Художникът и неговата жена“

Когато пристига в Пловдив по покана на правителството на Източна Румелия през 1881-а, той е 25-годишен, току-що завършил Пражката художествена академия. Започва работа като учител, свързва се с най-видните културни личности в града, а през 1886-а организира и първата си самостоятелна изложба. Най-силен е в битовите композиции, които скоро стават своеобразна емблема на времето, както и в портретите – които представят новата свободна личност. Поставя и основите на историческата живопис. Но Мърквичка е сред най-ярките фигури в зараждащия се художествен живот не само с картините си. Той е сред основателите на първото ни художническо дружество, сред организаторите на първите изложби, сред инициаторите на първото специализирано списание за изкуство. А от 1896 г. е първи директор и професор по живопис (до 1921) на Националната художествена академия, тогава – Държавно рисувално училище.

Мърквичка, „Задушница“

Мърквичка, „Птицепродавец“

Мърквичка, „Птицепродавец“

Мърквичка, „Гяури“

Мърквичка, „Гяури“

През 1889-а и 1890-а в Пловдив Мърквичка и Антон Митов организират две изложби. За едната от тях е известно, че в нея са участвали 90 картини, но нямаме представа къде са отишли и какво е станало с тях. Знаем само, че Митов пише писмо до Министерството на културата да направят откупки, а от министерството му отговорят по министерски:

„Натоварете изложбата и я докарайте в София, за да я видим и евентуално да изберем нещо.“

Mitov

Антон Митов, „Пазар на грозде“

Mitov2

Антон Митов, „Турци изселници на пристанището във Варна“

Затова пък от първа обща художествена изложба, за каквато се счита общото художествено изложение в Пловдив през 1892 г., вече са направени откупки – една от тях е „Шопско хоро“ на Мърквичка. От там е откупен един чудесен портрет на шоп, който досега не е бил показван през публика. Непоказвани са и „Пловдивски пазар“, втори вариант на „Задушница“ (първият е в Квадрат 500) и още няколко картини на Мърквичка.

Мърквичка, „Задушница“

Мърквичка, „Задушница“

Последната по-мащабна изложба на чеха у нас е през 80-те години на 19 век. Днес за първи път изкуствоведът Бистра Рангелова в екип с Елица Терзиева и Боряна Вълчанова поставят творчеството му в контекста на първите следосвобожденски стъпки на художествения живот в България в края на ХІХ и началото на ХХ век. Това е уникално време в историята на българското изкуство – когато то в рамките на едно поколение изминава пътя от възрожденските икони през академичния реализъм до съвременната пластична култура. А мнозина от учениците му демонстрират и нови модерни художествени възгледи. На изложбата те са представени в салонните портрети на Георги Евстатиев и Никола Михайлов, в пейзажите и градските сцени на Никола Петров и още доста произведения, на които публиката ще може да се наслади за първи път.

petrov

Никола Петров, „Автопортрет“

petrov2

Никола Петров, „Голо тяло“

petrov5

Никола Петров, „Край града“

Petrov6

Никола Петров, „Банският площад в София“

Никола Петров, „Крави на водопой“

Никола Петров, „Крави на водопой“

„Националната галерия още няма пълен каталог и затова през последната година се стараем да показваме, колко може повече произведения от своите фондове – хората поне да могат да ги видят на живо“, разказва Бистра Рангелова.

Това е една от причините почти всички над 100 картини в изложбата да са собственост на галерията. Деветнадесет от тях са на Мърквичка, а останалите 50 – на други автори от периода. Около половината от произведения в изложбата са непознати или много слабо познати за публиката.

Мърквичка, „Хайдути“

Мърквичка, „Хайдути“

Мърквичка, „Нежелано посещение“

Мърквичка, „Портрет“

Мърквичка, „Портрет“

Мърквичка, „Жена с ветрило“

Мърквичка, „Жена с ветрило“

Мърквичка, „Пловдивски пазар“

Мърквичка

Мърквичка, „Циганска веселба“

Мърквичка, „Циганска веселба“

Сред непоказваните творби са и две картини – пейзаж от Велико Търново от 1890 г. и ловджийски натюрморт от 1907 г. – на Ото Хорейши, чешки художник, който също като Мърквичка пристига у нас в началото на 80-те години и работи като учител по рисуване. Картината от Търново (където Хорейши е бил учител по рисуване и краснопис) е била представена при избора на произведения за албума за руския император Николай II по повод неговата коронация, разказва Бистра Рангелова. За първи път се изваждат и някои от картини на Иван Димитров – учил при Александър Кабанел в Париж и излагал в Парижкия салон на изкуствата.

Horeishi

Ото Хорейши, „Пейзаж – Велико Търново“

Хорейши, Натюрморт

Ото Хорейши, „Натюрморт“

В изложбата може да се види и първия панорамен пейзаж у нас – „Сливница“ на Иван Ангелов от 1888 г., както и първият морски пейзаж в съвременното българско изкуство. Нарича се „Чайки“ и е от 1892 г. Негов автор е Антон Митов, приятел и колега учител на Мърквичка още от пристигането МВР Пловдив – и също много значима фигура с всестранен принос в изобразителното изкуство като художник, преподавател, изкуствовед, популяризатор.

Иван Ангелов, „Сливница“

Иван Ангелов, „Сливница“

„В тези години българските художници извършват един огромен скок. Не случайно се твърди, че ХХ век започва с кубизма. Защото от Ренесанса до тогава художникът е концентриран върху обекта и той е в центъра на творчеството му. Именно кубизма поставя начело субекта. Не можем да очакваме, че от Станислав Доспевски до 1907-8 година ние ще прескочим цялото това нещо. Нашият художник по ренесансов начин открива обекта – за него това са пазарите и жътварките… Това е един сложен и изключително наситен процес. В края на XIX век един от критиците от кръга „Мисъл“ пише: „У нас животът върви така бързо, че днес не можем да не отричаме онова, които вчера сме утвърждавали със сигурност“. И е напълно прав – у нас смяната на поколенията се извършва на 5-6 години“, посочва Рангелова.

Удивително е, че много от включените картини са на автори, за които не знаем почти нищо. Един тях е Георги Канела, за който не се знае със сигурност дори какъв е по народност – просто се е появил у нас, участвал е края на XIX век с няколко картини в изложбите на Дружеството за поддържане на изкуството в България (предшественикът на СБХ) и изчезва. Такива има и други. В началото на кратката, но бурна история на съвременното българско изкуство все още има големи бели петна, които тепърва изкуствоведите трябва да изследват.

Георги Канела, „Кръчмарница“