Ни мой тъй


Баба ми се казваше Райна. При нея съм отраснала. Често си я спомням, често в съзнанието ми изплуват нейни думи, изрази, жестове.

Родена е в Сливен, в една омайна къща с огромен двор, с комшулук, с орехово дърво, под чиято сянка всички се събирали. Имала седем братя, а тя била единствената дъщеря, най-малкото дете, боготворели я – и братя, и родителите й.

Тя и така се държеше дори като 80 годишна старица – като боготворена – от братя и родители. По-късно от деца и внучка.

Баща й бил заможен, притежавал не точно фабрика, но части от онази фабрика за сукно, за която сме учили в учебниците и за която ме изпитваха по история.

Къщата имала зимници – за дини, за съхранение на грозде, което траело до Коледа, за плодове, които се сушели, за стафидите, които ухаели, под ореховата сянка в летните августовски жеги се събирали всички – родителите, братята, слугините, ратаите, братовчедите, лелите, чичовците, съседите, приятелите, а сигурно и неприятелите. Дините идвали направо от зимника – студени, сочни, медено сладки в горещината на август под ореховата сянка.

На Райна дали най-доброто образование – завършила девическа гимназия, а след това отишла с братята на пътешествие до Виена с кораб, знаела немски. Пътешествието било вълшебно – с кораба по Дунав, деветнайсетгодишна, с обожаващите братя. Като приказката за Дивите лебеди.

Умееше да плете дантелени покривки. Да пее на Коледа Stille Nacht, Heilige Nacht. Да сервира сладко от вишни в миниатюрни чинийки с ледено студена вода. Да прави орехови торти за рождени и именни дни. Да кани гости. Да приготвя обяди за много, много хора.

После се омъжила за Никола, който завършил инженерство във Франция, върнал се тук, оженил се за Райна, родили им се две деца, момче и момиче, купили апартамент, изплащали го години наред с неговата инженерска заплата, тя гледала децата, той работел, имали слугиня, изучили ги в немски училища.

После децата им пораснали и се оженили. После съм се появила аз.

И това, което най-ясно помня от баба ми и често си го припомням, е нейният израз – ни мой тъй. 

Говореше с меко сливенско наречие – е-то отиваше към и, но не винаги, само понякога. Понякога си оставаше е. В някои думи минаваше към и. Понякога стоеше по средата. И нямам буквите, с които да изпиша тази мекота, тази напевност, тази топлота на нейния език.

Ни мой тъй – беше нещо, което тя рядко казваше. Но с тази фраза контролираше цялото семейство, буйния си син, опърничавата си дъщеря, снаха си, зет си, братята си, техните жени, техните деца, многобройните си братовчедки, мен.

Ни мой тъй – беше като невидима вълна, която отблъскваше злото. Беше закон, който събираше, вместваше в себе си всички закони на държавата и на живота. Не подлежеше на обжалване. Нито на обсъждане.

За някоя детска моя щуротия, например когато поливах с вода от балкона минувачите по улицата – ни мой тъй.

За гнева на вуйчо ми, който изневиделица избухваше и после като на всеки добродушен човек внезапно му минаваше – ни мой тъй.

За капризите на майка ми, която недоволстваше от шивачката, че не е ушила полата й достатъчно къса или достатъчно дълга – ни мой тъй.

Или когато някой се разсърдваше на някого – ни мой тъй.

Или когато някой лъжеше някого – ни мой тъй.

Или когато някой ограбваше някого – ни мой тъй.

Или когато някой завиждаше на някого – ни мой тъй.

Или когато някой искаше да вземе имота на ближния, жената на ближния, или овцете му или дома му.

Или когато някой не се грижеше за родителите си.

И това беше достатъчно, за да възпре лудорията, каприза, гнева, прищявката, глупостта, алчността, завистта. Тази фраза беше достатъчна, за да ги отблъсне. Тази нейна фраза беше така естествена, както дишането, както да пиеш вода, когато си жаден, както да ядеш, когато си гладен. Както всички естествени и неотменни неща от живота. Тази фраза въвеждаше ред, стойности, йерархия, тази фраза нито обвиняваше, нито осъждаше, просто тя беше невидима граница, отвъд която не можеше да се живее, отвъд нея живот нямаше.

Ни мой тъй не може да се преведе еднозначно, значението му има нюанси между: не бива така, недей така, не може така. В различните случаи баба ми го изричаше с различна интонация, която променяше и смисъла – по-мек или по-строг. Не беше забрана, която ти се налага, а спирачка, която сам трябва да си сложиш, сам да се възпреш. Този израз не се повтаряше, тя го казваше само веднъж и това беше достатъчно.

Днес ние често говорим за ценности. Говорим, коментираме с тъга, с упрек, със съжаление, че ценностите са изгубени. Говорим често назидателно. Но нищо не се променя. Обществото, тоест всички ние живеем все по същия начин, животът тече все по същото русло. И все в същата посока.

Аз си спомням този израз на баба ми, но зная, че той няма да се върне, няма вече кой да го произнесе, няма кой да го чуе, няма кой да го разбере. Отминал е с цялата епоха, с цялата душевност на онази епоха, със смеха и веселието под ореховата сянка.

Днес аз понякога си казвам – ни мой тъй. На себе си. На ум. Не смея да го кажа на някого на глас. Това е израз от друга епоха, днес той вече няма сила. Днес вече може всичко, защото няма кой да казва – ни мой тъй. Днес вече всички закони не могат да заменят този въвеждащ ред израз. Днес всички закони нямат неговата възпираща сила.

Не зная, дали ако баба ми беше доживяла до днес, още би употребявала този израз. Или би усетила, че той вече е изгубил силата си. Днес потребността от този възпиращ израз е много по-голяма, но той вече е изгубил силата си. Също както евангелската сол, за която Иисус предупреждава, че ако обезсолее, няма с какво да бъде подправена.


Какво четем:

🔴 Статуя на Исус Христос ще се извисява на 12 метра височина

🔴 Вижте как изоставени брат и сестра се събраха отново в едно семейство

🔴 НЕ ИСКАМ ДА РАЖДАМ И НЕ СЪМ ЛОШ ЧОВЕК

Източник: kultura



Коментари



горе