Пътят към толерантността минава през любовта


„Нося хиджаб вече 10 години. Той не ме държи далеч от нещата, които обичам да правя, а плажният волейбол е едно от тях", казва Доаа Елгобаши от египетския отбор по плажен волейбол пред Асошиейтед прес след края на мача срещу Германия вчера. Олимпийската спортистка предизвика многобройни дискусии в мрежата с облеклото си, съобразено с религиозните ѝ възгледи. 

Фотографии: Lucy Nicholson & Ruben Sprich / Reuters

Снимката на Люси Никълсън от Ройтерс, на която младата дама се противопоставя на съперничката си Кира Валкенхорст обиколи мрежата за ден и стана повод за разностранни мнения. Тя е повод и да ви припомним един материал от страниците на „8“ за срещата и любовта между цивилизациите...

Житейското приключение на всеки от нас е като нишка, която се вие, преплита с други, завързва възли. Понякога бойко продължава напред или опърпана от тежки търкания с другите, се точи мъчно... А понякога две съвсем разноцветни нишки се заплитат в красив възел, във вътък, който украсява всичко наоколо. За да напомни, че в крайна сметка макар и разноцветни и тръгнали от различни краища на тъкачния стан, днешните ни житейски плетки са много по-шарени и в жизнерадостни цветове от срещата на разнолики, далечни, но и допълващи се нюанси. Така нишката на йога учителя Пракаш го довела в България, след като се заплела в красив възел в един далечен индуистки ашрам в Хималаите... 

С какво ми е трудно да свикна в България? Според мен с нищо. Пия по малко ракия, но ми стига една глътка и ме отцепва", усмихва се усмихнато Пракаш Чандра. Тавтология? Не, просто атмосферата, която създава с присъствието си нисичкият индиец, си заслужава два пъти да се подчертае. Той каканиже мелодичния си български, проследявайки нишката, довела го при нас. Която нагледно рисува онова, заради което решихме да ви представим неговата история – толерантността между расите и религиите е възможна, когато сърцето е голямо и широко отворено, когато взаимното уважение е естествена основа и базова необходимост.

Как ли този трийсет и няколко годишен индиец се е озовал с чашата си джинджифилов чай в ръка в уютното йога студио на централен софийски булевард, бъбрейки разпалено и използвайки често-често думата „готино"? Отговорът е универсален и космополитен – любов. 

Пракаш от малък бил свикнал да прекарва месеци в свещените ашрами – практика за много индийски семейства, спазващи местните духовни традиции. Хлапетата свикват да вършат работа, научават се на дисциплина и на по-широко мислене. В ашрама попадат хора с различни интереси, от различни религии, които се научават да си сътрудничат и да се приемат един другиго - нещо важно особено в огромна страна като Индия.

Пракаш, както всички младежи, бленувал за любовта. Сънувал мечтаната жена и се надявал да я срещне... което, както се досещате от казаното дотук, се е и случило. В края на тийнейджърските си години през 1998-а той отново попаднал в ашрама. Всеки ден между хората там се разпределят задачите и нашият индийски приятел се озовал в кухнята. Същото назначение получила и млада жена, дошла отдалеч, с която Пракаш се заприказвал. Нишките на живота им се докоснали, но не се заплели, още на следващия ден всеки от двамата имал нови задачи. Това обаче, което пропуснало да се случи в онзи момент, било писано да стане. Възелът се завързал, след като двамата случайно попаднали месеци по-късно в друг ашрам. От приказка на приказка жената разказала, че идва от далечна страна, че в Индия я привлякло учението на йога и мъдрата култура, Пракаш от малък се занимавал с йога и разговорът потръгнал. 

Било специален ден – есенният празник на Деветте майки, важна дата от ведическата култура. И не само за нея, а и за двамата младежи, които скоро разбрали, че са един за друг. Момичето се върнало в България и двамата започнали да си пишат. Диалогът вървял плавно като индийска песен, любовта разцъфтявала и отвела днешната г-жа Чандра в малкото хималайско градче на Пракаш. Срещнали се, решили, че няма какво повече да чакат и е време да се оженят.

Уви, тук историята на индийско-българските Ромео и Жулиета влязла в конфликтната си фаза. Защото както Монтеките и Капулетите в старата Верона, така и родителите на Пракаш съвсем не били очаровани от идеята за снаха от другия край на планетата, човек от съвсем различна култура. Особено в държава като Индия, където хората не просто рядко се женят за чужденци, а ако спазват традициите, би трябвало да свързват живота си само с партньори, принадлежащи към собствената им каста. 

Ако сцената при балкона на Жулиета днес при нашите герои е придобила онлайн вид, то някои от нещата в сюжета се запазват. Роднините на Пракаш категорично отказали да участват в сватбата. Нещо повече – когато двамата отишли в общината, за да скрепят официално съюза си, ги изгонили, защото чиновниците били предупредени от рода на младоженеца всячески да попречат. Изгонили двамата от целия щат.

Видели се принудени да заминат за Делхи, където мечтаната женитба вече можело да бъде осъществена. В началото били в истински шок – изгонени от общността, далеч от близки и познати. Двамата дълго обмисляли къде да живеят и накрая решили да заминат за родината на младоженката. Така класическият ни сюжет, за щастие, получил не Шекспиров трагичен финал, а почти холивудски хепиенд.

Днес, 15 години след сватбата, Пракаш вече има многобройни приятели и почитатели като софийски учител по йога. Макар че в родината си е завършил химия и биотехнологии, предпочита да се занимава с източната система, тъй като не може да си представи попрището на кабинетен учен. Съпругата му е масажистка, двамата са щастливи в България. Дори семейството на индиеца е приело чуждоземната снаха. Как ли са успели да се променят неща, които в други случаи биха могли да продължат и цял живот? С търпение и типичната за Изтока мъдрост...

Българският му вече е чудесен, приятният, мек акцент като пикантно индийско къри подправя богатия му речник. В началото, когато се запознали, той и съпругата му говорели на английски, но премествайки се у нас, той бил решен да научи езика ни. Започнал да гледа новини по телевизията, като само слуша, без да знае и думичка. Днес в семейството също си говорят само на български.

5 години след като се преместват у нас, Пракаш се връща у дома си в подножието на Хималаите. Нещата са се променили, у дома той вече се чувства като „извънземен". „Когато човек влиза в някаква друга култура и абсолютно различен контекст, това разширява начина на мислене, разсъждаване, съществуване. Усетих го и пряко върху себе си, когато се върнах в Индия и почнах да виждам отстрани всички обичаи, нрави, привички. Много готино като гледна точка и разширяване на възприятието – не само че оценяваш нещата, а ги възприемаш, допускаш, че и различното може да съществува едновременно."

Това уважение към другите е основа на светогледа на Пракаш, който му е помогнал да се интегрира у нас. Според него всички сериозни проблеми идват от това, че сме сковани в собственото си мислене. „По някакъв начин сме свикнали да мислим: моето вярване е по-вярно от твоето и мога дори да те убия заради него. 

Но докато този манталитет стои вътре в нас, ще убиваме сами себе си. Науката и технологията се развиват с бясна скорост и ако нямаме малко разширена гледна точка към света и човечеството, към нашата планета и Вселената, сме загинали. Тук става въпрос за порастване. Гледната точка не бива да е, че другите трябва да се променят, а че аз трябва да се променям - как да го правя така, че да стана малко по-добър човек днес в сравнение с вчера. Само това може да ни движи като цивилизация в някаква посока", размишлява Пракаш и цитира Ганди: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света."

Промяната започва от всеки човек, вярва Пракаш и го доказва със своето интерконтинентално семейство. Според него толерантността не идва от етноса или културата, а от личността. „Много хора са идвали и са ми казвали: „Тъмна Индия!". Не се обиждам, няма от какво, защото този човек има само такава представа за света. За мен толерантността не означава, че  другият трябва да се отнася добре към теб, а че ти трябва да се отнасяш добре с другия. 

Тук според мен идва и човечността - докъде те ограничават твоите вярвания и как можеш да ги използваш за своята лична свобода. Във всяка култура, религия, общество има вярвания, които са ограничаващи, и такива, които са разширяващи, но в някакъв друг контекст могат да се обърнат. Човек трябва да бъде много наясно със себе си за посоката, в която иска да върви. 

Иначе виждаме какво става – заради някаква идея се убиваме един друг. Идеята си е идея, тя не може да бъде повече от човешкия живот, иначе  е фалирана", допълва йога учителят.

Пракаш вижда в личната си съдба олицетворение на своите възгледи. „Ако аз не правя нищо за разчупването на мисленето, не мога да го очаквам от другите. След като съм извървял своята стъпка, другите могат да поемат тяхната или не. Минаха 5 години, родителите ми видяха, че няма нищо неприятно, и приеха случилото се. Убедиха се, че тази жена не е толкова лоша, че спазва повече неща, отколкото те самите – не яде месо, както е в Индия, облича се с индийски дрехи, начинът є на живот е култивиран от нейния опит, защото съзнателно е направила усилия към по-добро здраве, мислене, взаимодействие с хората", размишлява индиецът.

Първият му спомен от България е как вали сняг. „Беше вече април, по Великден, изкефих се много, като излязох на улицата. Понеже съм от Хималаите, контактът ми с природата е много близък и този спомен остана много ярък." Прави му впечатление и облеклото на хората,  различно от това по родните му места. За щастие, родителите на жена му го приемат съвсем нормално, след като се убеждават, че има добро отношение към нея.

Днес Пракаш е толкова потопен в българските условия, освен по глътка ракия обича и домашно вино, когато е в компания. Българската храна според индийските критерии е блудкава, но българският зет я харесва, защото винаги държи, пътувайки, да опитва местните блюда. Голям почитател е на баницата с праз.

Ако се търсят сходства между България и Индия, на първо място той посочва гостоприемството – и тук, и там, щом влезеш в нечий дом, ще се погрижат за теб, ще те нагостят. И в двете страни е срещал много традиционалисти и консервативно настроени хора.

Друга прилика са семейните взаимоотношения. У нас и в Индия фамилиите са много по-единни в сравнение със Запада – човек запазва връзката с родителите си и след като навлезе в зряла възраст.  

Що се отнася до семейния живот на хора от различни култури, йога учителят се съгласява, че за да е щастлив, са нужни компромиси от двете страни. Но това е нормално при всяка връзка между двама души – „не е въпросът да стане моето или нейното, а да става общото благо – което е добре за нея, е добре и за мен и обратното", казва йога учителят.

На уроците му по различни форми на индийската система идват все повече българи, които се справят доста добре. Той обича работата си и я смята и за хоби. Но признава, че това, което се практикува в целия западен свят, съвсем не е типична йога, а вариант, адаптиран за сегашното време и местните условия. „Първото нещо в йога е да стигнеш до самади състояние. Това значи да стоиш 3 часа и 45 минути статично в една позиция, без да те боли и без да мърдаш. Не познавам такъв човек, и аз не мога, по целия свят сигурно не повече от 10-има са способни на това. Днес хората 10-15 секунди трудно държат фокуса си върху дишането, без да има мисъл в съзнанието им. За 3 часа са минали милиарди неща през толкова хаотичния ни днешен ум", обяснява Пракаш. По-скоро смята, че уроците му дават някаква обща физическа култура, например за хората, които са по цял ден на компютъра и имат проблеми в гърба, нуждаят се от почивка или малко спокойствие в забързаното ежедневие.

С условието, че при нас то съвсем не е толкова забързано и пренаситено от хора и контакти, колкото може би си мислим. Така вижда живота човекът, дошъл от доста по-гъсто населена част от света. Преди да срещне съпругата си, българският индиец попаднал на статия, която представяла кратки факти за нашата страна – население, природа, забележителности. „Казах си: странна работа, ами че тази страна е като един квартал на Делхи, толкова малко хора. София била пренаселен град? Ами! От нашата гледна точка си е направо село", сравнява мащабите Пракаш. Това обаче е сериозно предимство в неговите очи, защото тук човек има лично пространство – в Индия чакаш дълго, независимо дали отиваш до магазина, на летището или в банката. Ако имаш час при фризьор или зъболекар, нужно е общо взето да отделиш целия си ден. 

Един страничен наблюдател винаги може да даде интересен поглед към неща, които сме свикнали да приемаме само от вътрешната ни ежедневна позиция. И да допълни палитрата от нишки, най-красивия мотив в човешкия живот. Остава ни да завършим с мъдрите думи на Пракаш: „Проблемите според мен идват от убедеността, че моята гледна точка е най-правилна. А не е така и когато го знаеш, нещата стават много лесно. Ако аз не се чувствам добре, ти няма как задълго да се чувстваш добре. Нещата са свързани взаимно, не могат да бъдат едностранно добри или зли. Трябва да е печалба-печалба за двама или повече човека, за да стане печалба и за голямото, за общото..." 

* Стиховете са на Пракаш, написани на български.


Какво четем:

🔴 90 на сто от австрийците не искат Турция в ЕС

🔴 Как живеят българските емигранти в Англия

🔴 Как живеят българските емигранти в Англия

Източник: spisanie8



Коментари



горе