Никола Анастасов пише автобиографията си "Я, колко мъка!..." преди 20 години


Носим в себе си невероятното проклятие да бъдем смешни и в болката си

Предлагаме ви откъси от книгата “Я, колко мъка?...”, автобиография на Никола Анастасов, обработена от Ирина Канушева, от поредицата “На върха” по идея на проф. Калина Стефанова, излязла през 1997 г. Книгата е публикувана в 1000 бройки тираж и не е преиздавана. Вече е библиографска рядкост.

Ние, артистите, качим ли се на сцената, блеснат ли прожекторите, грейнат ли очите на зрителите, се променяме, ставаме други. Божествено хубаво е, когато от точно изиграната дума избухва смях. Прекрасно е, когато искрено изплаканата сълза на героите, които играем, се превърне в стотици малки сълзички и ние заедно станем част от голямата болка и голямата радост на този театър, наречен Живот. 

Ние, смешните артисти, носим със себе си невероятното проклятие да бъдем смешни и в болката си, и в успехите си, и в онова обикновено човешко съществуване, в което тайничко крием човешките си неволи.

Животът на онова същество, наречено Никола Анастасов от публиката, Кольо - от приятелите, и господин Анастасов - от враговете, прилича на една безкрайно пъстра, забързана, луда импровизация главно на сцената на най-прекрасния театър, наречен Държавен сатиричен театър.

* * *

Майка и татко - твърде бедни и простички хора - татко с четвърто отделение, мама - с първо. Татко не пропускаше случай да дразни мама, че има по-висше образование от нея. И стана касапин, месар. Беше от бедните месари. Живеехме с книжка по бедност, в една стая цялото семейство. Аз съм третото дете в семейството - изтърсакът, разглезеният. (Никола Анастасов има по-големи сестра и брат, които умират много млади - б.р.)

Един ден във Френският колеж ни казаха: “Деца облечете се хубаво, официално.” Заведоха ни в кино “Култура”. Седнах на първия ред. Влиза царицата със Симеончо и Мария Луиза. Влизат и до мен сяда Симеончо. Преди да загасне осветлението (щяхме да гледаме куклен театър), Симеончо, на когото крачетата не стигаха земята, вика:

- Ти караш ли кънки?

- Карам, разбира се. На “Ариана” през зимата.

Той пак:

- Ами летни кънки?

Тогава не знаех, че има летни кънки. Той вика:

- Ами аз в двора на двореца по бетона карам летни кънки, на колелца.

Е, това ми беше разговорът с цар Симеон.

* * *

Във Френския колеж изпитвах голям срам, че трябва да призная какъв е баща ми. Беше най-голямата мъка в моя живот. Имал съм чувство за малоценност от фамилията си дори. Но това пък ми помогна и ме направи амбициозен, за да победя. Какво, като моят баща е бил... ами сирак човекът. Но тогава това няма как да го обясниш. Преподавателят пак пита. Изведнъж измислих: почнах с ръка да режа, за да покажа какво е и казах хирург. Връщам се вкъщи, ама с такава мъка и обида, и казвам: “Татко, предадох те, излъгах, че не си месар, а хирург. Иначе щяха да ми се смеят”. “Нищо, нищо - вика татко - един ден ще се радваш, че баща ти е бил месар.

* * *

Когато бях малък, много исках да играя някого, да се престорвам на нещо, да се правя на друг. Понеже нямаше пари, направиха ми костюм от вестници и облечен в него, с часове стоях пред вкъщи като войник на стража.

Бях нисичък,

дребен, кльощав

и с дълъг нос

и, разбира се, зле облечен, различен от съучениците ми във Френския колеж, деца на посланици. Все ме преследваше чувство за малоценност. Чак когато започнах да усещам, че правя роли, се сдобих с някакво самочувствие. Изненадах всичките си съученици. Никой не е предполагал, че ще стана актьор, и то комедиен, че ще взривявам залите, когато играя. Затова бях толкова щастлив, когато открих себе си.

* * *

Бях непринуден, истински. Може би това ги впечатли и ме приеха. Проф. Филип Филипов каза: “Мойто момче, аз те взимам в моя клас. Интересен си ми.” И то в клас, в който бяха приети Татяна Лолова, Гинка Станчева, Григор Вачков, Досьо Досев, Ицко Финци, Хиндо Касимов, Цако Дачев, Росица Данаилова - страхотен клас.

Първия час Филипов ме извика на дъската:

- Да ви запозная с това момче.

Иска да стане

артист.

Дали може да

стане?

Огледайте го добре

Раздели дъската на две.

- Нисичък е. Минус му пиша. Малко са му клепнали ушите... Това плюс, онова минус. Гласът му може би е добър - баритон - плюс, чак, не знам какво... Минусите повече от плюсовете. Какво значи това? Има роли, примерно един Квазимодо може да изиграе - грозен, страшен. Това е блестяща роля. И тогава тези минуси, които носи, ще се превърнат в плюсове. Ето това е актьорското майсторство и към това се стремим...

* * *

Та се смеехме много, такива закачки и шеги бяха необходимост за нас. Това ни правеше свежи, остроумни, неспокойни. Тези шеги прерастваха и на сцената.

Боян Дановски

беснееше от тези

наши изпълнения

Това бяха години, когато театърът ни беше във възход, когато ние наистина творяхме, животът в театъра не беше само работа. Ние идваме на представление - Константин Коцев хиляди етюди разиграва. Васил Попов дърпа чекмеджетата в гримьорната, сякаш е фурнаджия и вади топъл хляб, и се дърпат назад с Митьо Манчев, да не се опарят. Като свърши спектакълът, сме толкова възбудени, че слизаме долу в клуба, сядаме по масите, ще пийнем или хапнем по нещо. Всички бяхме млади. Сатиричният театър беше най-търсеният, ние - най-търсените актьори. Театърът пращеше от здраве.

* * *

Мандатът на таланта не е до живот. За него се воюва всеки ден. Народът е казал: “Всяка каца си има дъно”. От това дъно се страхувам.

1997 година сме. Държавният сатиричен театър празнува своя 40-годишен юбилей. И през всичките тези години той беше с мен и аз - с него. Смеем се, плачем и е толкова хубаво! И като че с нас са тези, с които започнахме - Георги Парцалев, Григор Вачков, Нейчо Попов, Енчо Багаров, Хиндо Касимов, Методи Андонов, Боян Дановски, Стефан Сърчаджиев и още...

Пред касата на театъра отново има опашка. В барчето на театъра отново сме всички.

Как ни се играе!

Боже, пази смеха на България!

(Със съкращения)

Бележка на редактора: По време на поклонението пред Никола Анастасов в петък, 12 август, в Сатиричния театър, мнозина разказаха ярки спомени и се роди идеята "Я, колко мъка!..." да бъда преиздадена, допълнена с впечатления на приятели на големия актьор.


Какво четем:

🔴 Взехме две победина бадминтон

🔴 По мед и масла

🔴 Пътят към толерантността минава през любовта

Източник: 24 часа



Коментари



горе