Велик е нашият войник
Армията ни е побеждавала всички съседи, както и немци и руснаци. Няма наше знаме, отнето в бой
Българско бойно знаме не е попадало в плен. Няма случай в следосвобожденската ни история, когато български офицер или войник да е предавал знамето си на противника. Само този факт е достатъчен за илюстрация на храбростта, майсторството и духа на българската войска. Истина, признавана от всички. Както обаче и това, че, за жалост,
много победи на армията ни
са проигравани с
престъпна лекота от
български политици
За времето след Руско-турската освободителна война Българската армия е побеждавала всичките си съседи. Според историческата последователност: първо Сърбия през есента на 1885 г., след това превземането на Одринската крепост през март 1913 г., разбиването и обкръжаването на гръцката армия в Кресненското дефиле няколко месеца по-късно. И да завършим списъка от победи с тържествения марш на българските войски в румънската столица Букурещ на 6 декември 1916 г. Колцина знаят за това?!
Покрай тежките войни със съседите родните бойци са надвивали в битки и представителни части на уж непобедимите руски и немски армии.
Докараните чак от Сибир
руски полкове са бягали
панически от настъпващата
българска конница
при Кубадин в Северна Добруджа през късната есен на 1916 г., а елитната германска дивизия “Принц Ойген” е била буквално попиляна на 16 октомври 1944 г. в сражението при Прокупле в Южна Сърбия от частите на Втора българска армия.
В края на този славен списък без колебание поставям малко известната отбрана на кметството на иракския град Кербала от български командоси през април 2004 г. В продължение на седмица те отблъскват ордите на Муктада Садър заедно с отряд полски войници. В нощта преди решителната атака на противника, когато се очаквало да свършат всички муниции, група български доброволци излиза от кметството и без нито един изстрел ликвидира ядрото на Муктада. На сутринта атаката се проваля, врагът е отблъснат, а българите са приветствани от цялото местно население.
Но да караме подред.
През есента на 1885 г. сръбският крал Милан напада в гръб България с мотива, че след Съединението е нарушен балансът на силите на Балканите, установен от Берлинския конгрес. Той настоява за териториални компенсации и накрая решава сам да си ги вземе. Мечтата му е да вземе Трънско, Брезнишко, Цариброд до Сливница и Драгоман. На север иска голяма част от Видинския окръг заедно с Видин. На 2-и ноември армията му напада Княжество България, но е разгромен в двуседмичните боеве, водени в региона между Пирот и Сливница.
Големият проблем за армията ни тогава е предислокацията от турската граница, където са се намирали основните ни части, до София. Легенди се носят за преодоляването на 300-километровото разстояние, което става по вече построената жп линия, с каруци и коне и особено пеша, както разказва дядо Вазов в класическия си разказ “Иде ли?”.
Решителното сражение е на 7 ноември и то попилява сръбския устрем. Българите минават в контранастъпление, което се развива много бързо. След тежките сражения при Драгоман и Нешков връх, край днешния Цариброд, боевете се прехвърлят на сръбска територия.
Армията ни завзема Пирот
и се отправя към Ниш с
поглед към Белград
От военнотехническа гледна точка нищо не е можело да я спре.
Спира я австрийският посланик граф Рудолф фон Кевенхюлер-Меч, който се появява в палатката на княз Александър Батенберг с ултиматума, че ако продължи към Ниш, ще срещнем австрийски войски. Дали князът е имал друг изход, освен да отстъпи, може само да се гадае. Според военни историци австриецът е блъфирал. Австрийската армия по това време си е била далеч от Ниш и в плановете ѝ изобщо не влизало стълкновение с младата българска войска. Князът, който е много повече политик, отколкото военен лидер, отстъпил.
Още тук ми се ще да опровергая легендата за Сръбско-българската война като война на капитаните и за това, че победите се дължали изключително на невероятния боен дух на българските войници. Това е вярно, но непълно. Голямата истина е, че армията ни е разполагала с
отлично обучени и с висок
боен опит офицери,
част от които наистина са били капитани по простата причина, че от 5-6 г. просто не е имало време за повишаване в звание. Капитани, капитани, но с умения на полковници и генерали. И най-важното - в невероятно сложната обстановка те са водили бойните действия изключително грамотно, което е признато от високи за времето си военни авторитети. Само с “Напред! На нож!” не става.
Същото важи и за следващата колосална българска победа - този път над Турция при обсадата на Одрин.
Известна като един от най-здравите фортове в Югоизточна Европа, одринската крепост е била защитавана от 60 хиляди войници и офицери, 524 оръдия и 60 картечници. Нейните укрепления ограждали внушителна площ в размер на 250 кв. км. Според военните експерти тя можела да падне само след продължителна обсада в течение на няколко месеца, и то единствено от най-елитната и модерна армия по това време в Европа - пруската. Тогавашните специалисти залагали главите си срещу твърдението, че крепостта може да се превземе с щурм. Но тъкмо по този начин - с атака, я превземат българските войски.
Край Одрин се ражда легендата за бойния вик “Напред! На нож!”, който турците възприемали като “По пет на нож!” Няма нищо лошо във военния фолклор, на страха очите са големи и нищо чудно малограмотните турски войници да са чули именно това, което би оправдало паническото им бягство. Истината обаче изисква да признаем високото бойно майсторство на българското командване.
При Одрин армията ни
учудва света не само с
невероятна храброст,
но и с уникалното за това време авиационно разузнаване и използване на самолета като бойно средство, както и с въвеждането на нови методи от артилерията за поразяване на противника като “съсредоточен огън” и особено с огневия вал, който се изразява в пренасяне на огъня пред атакуващата пехота. Българите за първи път прилагат и т.нар. преграден огън, наречен по-късно “неподвижен заградителен огън”, с който се спира придвижването на турските резерви от дълбочина към първата линия на отбраната.
Фотогалерия от Одринската епопея виж тук.
И докато за гръмката победа при Одрин - впрочем също така леко пропиляна от имперските амбиции на цар Фердинанд, е писано много, почти нищо не се знае за това, че само 3 г. по-късно Българската армия победоносно марширува в Букурещ.
При това обаче нека припомним позорния факт от лятото на 1913 г., когато Румъния използва това, че цялата Българска армия се намира на юг, ангажирана в боеве срещу гърци, сърби и англичани, и изненадващо
нахлува в България.
Тайно, коварно, без
обявяване на война
Предните румънски части достигат на 12 км от София и са спрени - не е за вярване, от доброволци и кадети от военното училище.
3 години след това армията ни изтласква румънски и руски войски от линията Тутракан - Балчик, по която тогава е минавала границата. С победата в Кубадинското сражение Българската армия и сражаващите се в нейна подкрепа германски и турски войски изтласкват противника в северния край на Добруджа и преминават в отбрана.
През ноември същата година е сформирана нова армия - Дунавската, с участието на български, немски и турски части, командвана от германския фелдмаршал Август фон Макензен. На 23 ноември по негова заповед армията форсира Дунав при Свищов и сломява съпротивата на руско-румънските войски в битката за Букурещ. На 6 декември Букурещ капитулира и войските влизат в румънската столица без съпротива. Българският парад в румънсктата столица е на 9 декември, Георги Ст. Георгиев го описва така:
Ходом, юнаци! Никой няма да избързва! Това е Букурещ, ще минаваме по улици. Да не мисли някой, че пак има нещо да превземаме! И тръгна тая славна дружина, тая славна дивизия, желязната, първата! Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве. Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца. Виждате ли сега българския войник? Може да няма гащи. Но победи! Може да носи съдрани панталони. Но победи! Може да мъкне смачкан шинел. Но победи! Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят. Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда. И все пак вие ни сочите една хартия. Ние ви сочим сто победи! Ние, първа дивизия! Желязната! Славната! Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!
Почти забравена е и битката при Кресненския пролом от лятото на 1913 г. , когато само няколко дни делят Българската армия от пълно обкръжаване и разгром на гръцката войска, предвождана от върховния ѝ вожд крал Константин. Тази битка е интересна и с това, че според гръцката историография е било точно обратното - само няколко дни делели гърците от разгром на българската войска.
Каква е истината? След масовото клане, организирано от гръцката войска за малкия български гарнизон в Солун, в средата на юни 1913 г. гърците предприемат мащабно настъпление на север, като проникват в Кресненския пролом, а някои малки части навлизат и по долината на Места. Пак тайно, по византийски, пак без обявяване на война. В отговор на това Главното командване започва на 10 юли мащабно прегрупиране на войските по средното течение на Струма въпреки тежкия планински терен. На 15 юли българското настъпление започва с цел
да обкръжи и разгроми
напълно гръцките части
Само след два дни, на 17 юли, пътищата за отстъпление на гръцките военни части са отрязани, обкръжението на практика е вече действително. В капана са цели 6 гръцки дивизии - около 120 000 души. Развитие на военните действия обаче не следва, тъй като 18 юли в 13 ч влиза в сила подписаното на Букурещката конференция примирие.
Въпрос на време, дори на часове е било да се затвори чувалът и гръцката войска да бъде унищожена, а
кралят на Гърция
Константин - пленен
Слабо известен е фактът, че кралят със сигурност е щял да бъде пленен въпреки подписаното примирие. По време на войната на територията на Пиринска Македония в помощ на Българската армия са действали старите чети на Серския революционен окръг на ВМОРО. Войводата Яне Сандански разработва дързък план за пленяване на гръцкия крал Константин, който се намирал с щаба си в Левуново. Споделя го дори с помощник-главнокомандващия ген. Радко Димитриев, който обаче проявява нерешителност и мудност и в крайна сметка не дава одобрение.
Близки съратници на Сандански споделят, че той никога след това не можел да си прости, че потърсил одобрението на генерала. Ако кралят бе пленен, войната и днешната история със сигурност щяха да се развият по друг начин.
Малцина знаят и че новината за обградената при Кресна гръцка армия пристига доста късно в Букурещ. Късно за нас, но навреме за гърците, които изведнъж приемат всички условия на примирието. По сведения на гръцкия публицист Вентирис, публикувани във вестник “Елефтерон Вима”, крал Константин праща спешна телеграма до своя представител на преговорите в румънската столица. В нея се казва:
“Главнокомандващ. До г-н министър-председателя Венизелос, Букурещ,
Вследствие на необяснимото бездействие на сръбската войска с нашето настъпление привлякохме по-голямата част от българската войска срещу нас...
Нашата войска стигна до физическите и морални граници на издръжливостта.
При тези условия не мога да отказвам примирието. Постарайте се да намерите начин за спиране на военните действия.
Константин, цар.
Това е същият Константин, който побързал да се окичи с прозвището Българоубиец.
С тази телеграма Венизелос отива незабавно при румънския министър-председател и го уведомява, че августейшият му господар милостиво се е съгласил на примирието като израз на хуманност. Всъщност за господаря му е било по-скоро средство за оцеляване.
Бързото сключване на примирието става възможно и благодарение на неочаквания
съюзник, който гърците
намират в лицето на
българския делегат в
Букурещ ген. Иван Фичев Според члена на делегацията Симеон Радев - автора на “Строителите на съвременна България”, на 17-и сутринта един от секретарите настигнал Фичев с радостни възгласи “Добри новини от фронта!” и му връчил дешифрирана телеграма. Фичев обаче странно защо я набутал в джоба си, без изобщо да я чете, с думите: “Не може да има добри известия от една армия, командвана от Савова и Радкото.” Става дума за генералите Михаил Савов и Радко Димитриев. Така една лична неприязън слага черта на един безспорен успех на Българската армия при Кресна.
6 декември 1916 г.: Победен марш по улиците на Букурещ
Армията ни овладява цяла Добруджа, политиците не съумяват да върнат поне Южна
На 6 декември 1916 г. български войски минават в победен парад по улиците на Букурещ. Това не е грешка или шега, а исторически факт. А от румънската столица българското настъпление продължава – та чак до руската граница и Молдова. Малцина са чували за този чутовен парад. По тоталитарно време тези страници липсваха от учебниците по военна история – сакън да не разсърдим вожда Николае Чаушеску и да всеем раздор в социалистическото семейство. Тази война обаче е описана и документирана в една изключително честна книга, написана от ген.-майор Атанас Христов – военен теоретик и историк, по-известен с псевдонима си Молткето. Генералът е имал право да се гордее с този псевдоним, защото Хелмут фон Молтке е изтъкнат немски военачалник, който създава модерен за времето си метод за маневриране на бойното поле. По стечение на обстоятелствата изтъкнатият стратег е свързан и с България. Южно от Силистра и до днес са съхранени величествени останки от крепостта Меджиди табия, използвана по време на Кримската и Руско-турската война. Тя е построена по плановете на Хелмут фон Молтке.
В книгата си “Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България”, издадена през 1925 г., ген. Христов прави изключително професионален анализ на операцията на българските войски, които са действали заедно с германски, срещу Румъния и завладяването на Букурещ. Преди това българи, германци и турци изтласкват румънски и турски части от линията Тутракан-Балчик, където по онова време е минавала границата с Румъния. Така те освобождават чисто български градове и села, наскоро озовали се в пределите на влашката държава заради интереси на Великите сили.
Настъплението през Дунава към Букурещ става възможно, след като немските и австрийските войски пробиват румънската отбрана при Карпатите. Те трябвало да нанесат първия удар по столицата от север. От юг се формира Дунавска армия, съставена от български и немски части, които преминават реката при Свищов на 23 ноември. Командването поема немският фелдмаршал Август фон Маккензен, който преди това ръководи операцията срещу румънски и руски войски в Южна Добруджа. Съвсем пресни били отзивите в световната преса за победата на българите и особено за атаката на Кубадинската позиция на 19 октомври. Единствено руснаците оказват сериозна съпротива. Нашата 4-а пехотна дивизия се бие на нож с руснаците цели 6 часа. Накрая
руската дивизия е
унищожена, а
бойното ѝ знаме
е пленено
И днес то може да се види в НВИМ заедно с флаговете на други 2 дивизии.
С това самочувствие и боен опит, макар и доста изтощени, българските войски форсират Дунав. За техен късмет немските им колеги били подготвили преминаването в инженерно отношение. Артилерията пък осигурила такава огнева подготовка, че няколкото румънски дружини панически се разбягали. Без да губи време, Първа пехотна дивизия тръгва към Букурещ, като прегазва всички опити на неприятелски ариергарди да забавят темпа на настъпленето. Само за седмица войските ни достигат р. Арджеш, която тече непосредствено преди Букурещ, и се укрепват на югозападния бряг. На левия фланг действала конната дивизия, до нея 217-а пехотна дивизия, на главното направление - 12-а пехотна дивизия. На 30 ноември румънската армия, получила подкрепление от Молдова и от руски части, предприема настъпление с цел да блокира устрема на българите и немците и да ги накара да преминат към позиционна война.
В първите дни на декември нашите позиции са обсипани с огън. Румънци и руси отчаяно контраатакуват, за да спасят столицата. 1-а, 12-а и 217-а дивизия са блокирани, но пък конната дивизия получава възможност да напредне на левия фланг. Срещу една от пехотните дивизии е хвърлена 40-а руска дивизия, чиито войници достигат на 800 крачки от българските позиции. На 5 декември части на 12-а пехотна дивизия достигат реката, разпръсват отбраняващия се противник и въпреки разрушените мостове - по бродове и газейки до туша, преминават на другия бряг. Под прикритието на мощен артилерийски огън инженерните части построяват понтони и осигуряват преминаването на основните сили.
По този повод ген. Христов пише: “На 6 декемврий противникът, изгубил всяка надежда, че ще може да организира сериозна съпротива пред Букурещ, реши да изпразни столицата и да отстъпи в источна Влахия. Същия ден разездите на 7-а конна дивизия влязоха в града.”
Подвигът на българските войници не свършва в румънската столица. Още на другия ден по заповед на главното командване на Дунавската армия дивизиите продължават настъплението на североизток. За малко повече от 3 седмици те изтласкват румънските и руските войски и
достигат до Браила Противникът се изтегля зад пограничната река Серет в очакване на подкрепления от Русия. В началото на янеари окончателно завършва операцията в Северна Добруджа.
За жалост тези крупни победи не помогнаха на България да си върне поне завзетите вече части от Южна Добруджа. Куриозен е фактът, че страната победзител, завладяла Северна Добруджа е принудена да отстъпи южната изконно българска част. Чак през 1940 г. след намесата на Хитлер румънската кралица изоставя двореца си в Балчик, а България най-сетне си връща Южна Добруджа.
Преди 101 г. Асен Йорданов създава първия наш самолет
Полк. проф. ДИМИТЪР НЕДЯЛКОВ
С него полита легендарният пилот кап. Радул Милков
Преди 101 г. едва 19-годишният Асен Йорданов конструира първия самолет родно производство. Младежът започва работа по машината година по-рано в с. Княжево при съдействието на механика на Аеропланното отделение Иван Платников и пилота Гавраил Стоянов. Макар и все още ученик в 7-и клас, Асен Йорданов е с богата авиационна практика. Интересът му към летенето тръгва от сполучливия опит на Луи Блерио да прелети Ламанш през 1909 г. Той не угасва и когато френският пилот се разбива при опита си да се издигне в небето на Цариград. Като ученик от долните класове на гимназията в София Йорданов построява и изпитва успешно няколко Харграфови хвърчила, а след това и първия голям модел на аероплан. Конструкцията му използва широко здравината на бамбуковите стъбла, а двигателят е с мощност от 25 к.с. Резултатите обаче са неудовлетворителни и през 1911 г. Асен, финансиран от заможния си баща, заминава за Франция, за да се запознае с последните конструкции.
Завърнал се с богати впечатления, Йорданов започва да строи първия си планер. Първите опити за планерно летене извършва в района на 1-а пионерна дружина в София. При някои от тях достига 10-ина метра височина.
Окрилен от успеха, юношата прави опит да замине отново за Франция и да се бреветира като пилот в школата на Луи Блерио заедно с пребиваващите вече там български офицери. Идващата война и непълнолетието му осуетяват тези планове. Връща се и постъпва като доброволец в Аеропланното отделение, където по време на Балканските войни трупа богат опит и знания за конструкциите на аеропланите. Те му дават и куража през втората половина на 1914 г. да започне работата по собствен самолет. До началото на март машината е напълно завършена. Финансира го баща му, който напълно откликва на идеята на своя син. Половината от разходите споделя и държавата. Двигателят “Аргус” от 100 к.с., витлото, елементи от колесника и системата за управление са взети от пленен турски самолет от типа “Харлан” при превземането на Лозенградската крепост.
Отначало е решено модерната за времето конструкция с дължина от 8,5 м
и разпереност на
крилата от 14 м
да изчака по-добри метеорологични условия за полети, като бъде изложена за любопитното гражданство в закрития манеж на военното училище. Машината е модерна не само заради външния си вид, но и заради някои оригинални за своето време конструкторски решения. Най-важното е да се реши проблемът с устойчивите полети на малки скорости. За целта е монтирана допълнителна стабилизираща плоскост над крилната рамка. Сдвоеният колесник пък намалява значително налягането на грунта и позволява устойчив разбег при навлажнено летателно поле.
С изпитанията се заема командирът на отделението капитан Радул Милков. След доработки по негови указания през юли той полита с машината, достигайки височина от 300-400 м. След кацането отново е недоволен от устойчивостта и управляемостта.
Допълнително се натягат въжетата и на 5 август полетът преминава благополучно, като на 800 м височина е достигната скорост от 85 км/ч. Дни по-късно самолетът е приет от комисия на Министерството на войната и е зачислен в учебния щат на Аеропланното отделение под името “Йорданов-1”, като е откупен от конструктора за сумата от 16 000 лв. Специална комисия заключава: “Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки.” Признава се за изобретение, а Асен Йорданов – за изобретател.
21 август 1915 г. се счита за началото на българското самолетостроене. Във вестник “София” от тази дата четем: “От няколко дни в манежа на цар Фердинанд е изложен за гледане от публика в естествената му величина готов за летене един аероплан, комбиниран и изобретен от седмокласния гимназист Асен Йорданов, син на Христо Йорданов, бивш управител на Централна земеделска банка. Този български аероплан е една сполучлива комбинация от съществуващите видове аероплани от типа “Биплан”. Непълнолетният българин, който в гимназията е отличен математик, е внесъл едно ново и важно подобрение, което липсва при съществуващите аероплани - устройство, предпазващо апарата от падане.„
След като завършва гимназията, Йорданов заминава доброволец на фронта, става пилот с чин поручик и е награден с орден “За храброст”.
Ньойският мирен договор,
който забранява на
България да развива
собствена авиация,
изпраща Йорданов в Европа, а после в САЩ. Там той си извоюва име на бележит конструктор.
Какво четем:
🔴 Нова пощенска марка за столетния юбилей на "Велик е нашият войник"🔴 Училищни директори крият продажба на дрога
🔴 Гришо пребори 16-я в света за 1/4-финал в Пекин
Източник: 24 часа
Коментари
Последвайте ни във facebook!
