Нашият живот на село в Горно поле - втора част

Вече съм доста по-близо до мечтата за сибирските тигри. Тази картина ни е подарък за сватбата от Гиргина, Петър Шурулинков и Петър Петров от Сливен, който е художникът. Ако искате да изненадате приятел с рисунка на барсове, мечка, син кит, гавиал, или просто природен пейзаж, той е човекът!

Тъй като сега живеем на село, горе-долу ежеседмичните ни еднодневни ходения до Хасково, Кърджали или друг околен по-голям град, са почти винаги изпълнени с приятни емоции. За деня вземаме само положителното от пътуването и града и си тръгваме, преди той да успее да ни натовари твърде много с трафика и шума. Две големи туби с вода от Долно Ботево или Силен са ни напълно достатъчни за седмицата. А тарторката на кокошките е Рада (третата отляво-надясно) - най-дребна и проскубана (нищо, че също като другите си сменя перата), с клюмнал настрани гребен, но непоклатима в лидерството.

До някое време имахме и кочина, направена от дебели дъбови дъски.

Но в единт момент вече я нямаше, а мястото изглеждаше така. Почвата отдолу беше много богата. Така образуваната тераса, кръстихме "Бъбрека".

Цяла зима кокошките не спряха да снасят дори и в седмиците със сняг.

Красива повдигната леха, която обаче не беше особено успешна. Още повече, че преди да насипем допълнителната почва, не обърнах тази отдолу.

Веднъж Деси ни донесе прекрасно хлебче с печени пиперки, плюс няколко компота.

Тук при една разходка към Маджарово, Цвети и Деси събират аметисти от пътя под Горно поле.

Почти винаги автостопът, който правим, е предимно за удоволствие. Толкова е хубаво да си на пътя. Ходили сме и до Германия на стоп. При стопа има няколко условия за истинско приятно преживяване: да не те е срам, да не те е страх, да не бързаш за никъде, да се наслаждаваш на общуването с всички хора и да си им благодарен. Висшето майсторство е да си щастлив във всяка секунда и да ти е абсолютно все едно дали някой ще ти спре - така се пътува най-бързо и приятно. Но има още тънкости, трябва и практика. Тук край прелеза на село Книжовник на връщане от Хасково, Никола също трупа пренатален опит в пътешественичеството.

Когато живееш на село и я караш по скромно и спокойно, има много моменти, в които на пръв поглед нищо особено не се случва. Много важно е да умееш да им се наслаждаваш. Графиците и крайните срокове за завършване на някакви неща създават само напрежение и преумора, а аз все още имам проблеми с опитите си да се отърва от тях.

Често преди да прави салата, Цвети отива в двора и нерядко я изтървам от поглед. Още докато бяхме в Маджари, бавно започнах да осъзнавам, че в салатите често присъстват и някакви неизвестни зеленолистни. Когато я питам какво освен марули и спанак има в тази салата, обикновено като отговор получавам "Х, Y, Z и още нещо", плюс загадъчна усмивка. Рядко любопитствам докрай :) Все пак, мисля, че най-честите диви добавки са коприва, тученица, куча лобода, щир, глухарче (на снимката), млади листа от слез... и още нещо :) А руколата също подивя вече - самозасажда се от семената си.

Без библиотека със стотици книги сме за никъде - жаждата за знания е задължително условие ако искаме еволюцията ни да не е много бавна и мъчителна. Таблото на визуализациите също е важно. Даже няколко.

Средата на март е подходяща за засаждане на ягоди. Те обаче имат нужда от повече грижи и ухажване. През първата година нашите десетина коренчета ягоди подхраниха кокошките - не ни останаха време и сили да ги оградим.

Огромно предимство на Горно поле е, че то почти винаги е над мъглата. А през зимата тук има доста мъгли, особено покрай реката. Пролетта на 2013 г. вече е дошла с пълна сила.

През юни съм докарал ремонта на бъдещата спалня до това ниво. Старият под беше покрит с половин тон пръст. Доста време прекарах в тази стая :)

По едно време чухме, че се продава тази стотина годишна къща, съседна до нашата. Хрумна ни да осъществим мечтата си за библиотека-чайна с една стая за гости. Оказа се обаче, че къщата има поне 30 собственици, което може би я прави почти непродаваема.

Очаквахме скорошната поява на Никола, а се опасявах, че Горо може да започне да развива нежелано агресивно поведение. Направих справка с интернет как може петел да се направи кротък и бях изумен, че има много информация по темата (естествено на английски). Петелчето трябва да се хваща често от малко (не е лесно, защото бяга много бързо) и да се храни от ръка. Така след няколко месеца Горо, даваше да го хващаме без въобще да бяга и наистина, никога нямахме проблеми с него.

В края на юни спалнята беше почти завършена (само первазите липсват).

На 6-ти юли Никола се включи в играта със старт от София, близо до зоопарка. Оля, благодарим ти много от все сърце!!!

След няколко дни се върнахме на село почти в разгара на лятото.

Покрай раждането си накупихме доста книги от площад Славейков. "Дивият кон на степите" на Пржевалски беше една от тях - книга която е разпалвала въображението ми толкова много още от дете. Още тогава след като я прочетох, почувствах че планината Тян Шан е районът в Централна Азия, който най-много ме привлича - казахстанско-таджикистанската му част.

Това беше първото наблюдение на картали (черни лешояди) край Горно поле - бяха четири и отиваха към Каракая. На снимка един от тях с белоглав лешояд над него. Единственото място на Балканите, където картали все още гнездят, е резерватът Дадя в гръцката част на Източните Родопи - в последните десетилетия се крепят между 20 и 30 двойки, гнездящи в огромна стара борова гора, подобна на тази в резервата Кастракли, но по нископланинска.

Вековен дъб на северния склон на Таушан тепе. Така пътечката завършва, примамливо излизайки от гората - с вековно дърво, поляни и малко язовирче.

Чувствам, че мога да гледам Патронкая безкрайно. Толкова много зъбери, скален мост, диво, стръмно, отдалечено и недостъпно. И освен това идеалното място за завръщане на брадатия лешояд (костобер) в България :)

През лятото не бях единствения орнитолог, който си имаше главоболия с един голям проект за картиране на птиците в България. Доста пообикалях това лято между Маджарово и Студен кладенец.

Никола беше перфектно бебе в първите месеци - не плачеше и спеше доста и то където го оставиш. Но това в огромна степен благодарение на практиката на т. нар. "привързано родителство" или "родителство, основано на връзката"
.
По някое време, за да го огледат, се появи една тумба тясно специализирани биолози-орнитолози. От ляво на дясно: Ела (специалист намирането на отрови в природата с обучени кучета), Волен (комплексен специалист по хищните птици), Лаврентис (скални орли), Танос (природозащита-всичко), Добри (царски орли, белоглави лешояди), Влади (египетски лешояди) и Цвети - без коментар :)

За вегетарианците в умерените ширини, лятото е най-прекрасният и дълго чакан сезон.

През август и кухничката в коридора на втория етаж беше вече готова.

През това лято имахме и прекрасно преживяване в правене на лютеница с Иво Димчев и Деси, които освен, че перфектно знаеха всички подробности по приготвянето, свършиха и повечето работа. Е ние си имахме малко извинение за не безкрайно активното участие.

А вечерта и преди обед на следващия ден, Иво прочете "Нонкината любов" на Ивайло Петров. А Деси беше вече доста омагьосана от Никола :)

Първото лято в Горно поле беше извънредно сухо. Не беше валял дъжд за повече от два месеца и тревата пожълтя. Дори голямата стара смокиня почти не даде плод заради сушата.

На десети октомври обрахме последните домати. Зелените щяха да узреят вкъщи. Тази смешно ниска ограда от рабична мрежа, в крайна сметка се оказа достатъчно добра преграда за кокошките - може би просто защото имаха голяма ловна територия наоколо.

А тиквата беше подарък от леля Янка на бай Добри.

По това време, след доста месеци мъки с неща, които не знаех как точно да направя, банята все пак придоби адекватен вид, макар и необичаен.

Освен това, през лятото, сериозно се бях захванал да развалям гаража, плевнята и дама :) Защо да стоят след като няма да ги използваме за нищо, а на тяхно място може да се оформят прекрасни градинки и кътчета като в малък парк. А с отпадъчния дървен материал от покривите, някои стени и още малко стари дърва, се отопляваме вече трета зима.

А тази каменна маса със столчета, които просъществуваха около две години след като направих, кръстихме кръга на десетимата. Да, оказа се, че имам склонност да правя неща с камъни, които след известно време развалям и построявам нещо, което повече ми харесва. Може би твърде много съм си играл с конструктори между втори и шести клас. А може би има нещо общо с гените на прадядото каменоделец от Ябълково, за който научих наскоро.

През октомври Гюлджан и Гизем от Маджари, ни навестиха за малко.

А два дни по-късно отпразнувахме първата годишнина от сватбата с по-дълга разходка до крепостта Сивридикме тепе на изток по билото към Бориславци.

Следва продължение...

Първа част от живота ни в Горно поле.