Пътеката над Калофер - чудо сред скали и кристална вода


През пролетта, когато светлата част на деня е достатъчно дълга, но пък сутрините и вечерите все още са хладни, търсим специално място за разходка. То трябва да бъде достатъчно близо до Пловдив, за да не ни отнеме много време в път, но да ни потопи дълбоко в природата. Искаме да забравим за няколко часа градския живот. Днес нашият фаворит е Калофер.

Спираме се на Калоферския мъжки манастир и тръгващата от него екопътека „Бяла река“. Накратко за преимуществата на маршрута: първо, Калофер е само на час път от Пловдив, което напълно покрива изискването да е близо. Второ, мястото комбинира по приятен начин чистия туризъм с възможността да се разгледат местните забележителности. И трето - екопътеката над града е уникална.

И така в 10 часа потегляме от Пловдив. Идеален час за пролетна разходка. Слънцето точно започва да топли. Като начало тръгваме по грейки, но за планината сме взели по-топли якета с дълъг ръкав. Предвиждаме си и по-плътни блузи и суичъри в раниците. 

Шофьорът не натиска много газта, така че малко след 11 часа паркираме пред Калоферския манастир. Минали сме града „транзит“, защото днес той не е наша цел. Обителта е на уникално място - едва на няколко километра над градчето, но вече в подножието на планината. Веднага замирисва на Балкан.

Манастирът си струва не само да бъде разгледан. Отделяме време и да постоим, за да поемем енергията на мястото. Тишината е уникална. Тя е надвиснала над двора, църквата и манастирските сгради, създавайки чувство за безвремие. Научаваме, че манастирът е основан през 1640 година, но е опожаряван неколкократно.

Днес той се върти от една оправна и много енергична жена на около 50 години, която тича между манастира и близките ливади, където зад огражденията се гледат най-различни животни. Така и не питаме за името , защото, когато уморена посяда при нас на пейката пред портите, веднага грабва вниманието ни с думите си: „Уф, много работа. Имам няколко монахини. Най-младата ми е на 78 години. Аз си ги гледам“. И захвана да ни разказва за манастирските работи с едно особено майчинско чувство.

Влизаме и в църквата. Красива е, с прекрасна атмосфера. В предверието е обособен магазин, който ни изненадва с прекрасни икони, истински произведения на изкуството. Повечето са поставени в богати дърворезбовани рамки.

Решаваме да похапнем преди да поемем нагоре по екопътеката. Вече е време и за кафе, така че вадим термосите. Преди символичния вход за екопътеката има широки равни поляни, идеални за пикник. През тях се вие Бяла река и атмосферата е чудна.

Идва време за по-екстремната част от разходката. От равното „преддверие“ тя неочаквано тръгва тясна и стръмна нагоре. Ще се изкачваме, но нали това е целта. Обликът на реката също се променя. Докато долу течението  е широко и разлято, в тази част тя е сякаш буен поток - тясна и скоклива. Толкова е красиво, че спираме през няколко крачки, за да се наслаждаваме на природата.

Самата пътека е интересно съчетание между естествената природа и човешка намеса. Маршрутът следва ждрелото на реката. Но бреговете са така скалисти и изключително стръмни, че само кози биха могли да вървят по тях. Затова някъде са вкопавани стъпала в земята, някъде стръмните участъци се „прескачат“ от дървени конструкции, на трети места има дървени стълби.

Пътеката се вие, избирайки най-удобните за преминаване места, а където е било невъзможно да се продължи, тя чевръсто прескача реката чрез малки дървени мостчета. Преброили са, че те са общо 8 на брой, но ние забравяме да броим. Толкова е красиво, че мислите просто изскачат от главата. А мостчетата едно с едно не си приличат. Има и по-широки, а някои са направо страшни - и с това, че са тесни, и по някоя разхлопана дъска по тях. Който има страх от високо, да му мисли.

А отдолу, в дъното, реката се плиска и хвърля пръски. За момент си представяме, че сме диви кози, които скачат от канара на канара, от бряг на бряг, устремени нагоре. Чувството за опасност е фалшиво, разбира се. Пътеката е обезопасена и има перила, които активно се ползват от по-възрастните в групата. Някои се позадъхват. Догоре изминаваме почти 2 км - разстоянието не е дълго, но пътят е стръмен. За нетренираните туристи представлява сериозно предизвикателство, а тренираните няма да се изпотят, но пък ще се насладят на невероятни красоти.

Мястото е чудесно за любителите на природата. Освен скалните феномени, красивите водопади и живописните мостчета, тук се крие и едно невидимо богатство - множество растителни и животински видове. И понеже няма как да ги познаваме - ние сме градски хора, четем табелите. Не ги подминавайте и вие - интересни са. На тях са описани животните, които обитават резервата, както и растенията, които и вие може да срещнете по пътя си.

Връх на изживяването е панорамната площадка горе, идеално място за групови снимки на фона на вълшебен пейзаж. Отново похапваме, за да се подкрепим за обратния път. Надолу не бързаме. Налага се да се внимава, защото слизането - както винаги, е по-трудно от изкачването.

След половин час сме при колите. Остава ни още час обратен път до Пловдив. В късния следобед ще стигнем у дома. Точно когато започне да захладнява. Идеално прекарани 5 часа на място, където напълно можеш да забравиш града и забързания начин на живот.


Какво четем:

🔴 10 от НАЙ-КРАСИВИТЕ автентични български СЕЛА

🔴 Девет абитуриенти от Павликени получиха подкрепа за бала от местния бизнес

🔴 Една вълшебна къща в София, където времето е спряло

Източник: Марица



Коментари



горе