Това, което никога няма да видиш…


Времето неусетно лети и годините забързват своя ход… Нещата постепенно се променят и вчерашния ден бавно избледнява, губещ приликата си с днешния. И докато се усетим децата, които до преди миг са държали дланта на майка си, за да могат да правят първите си крачки или са въртели несигурно и плахо педалите на колелото, поглеждайки притеснено назад, за да са сигурни, че баща им придържа седалката с една ръка, са пораснали. Превърнали са се в млади мъже и жени, докато по лицата на родителите им са се врязали дълбоки гънки, а в косите им са се вплели все повече посребрени нишки.

Да, времето действително тече на бързи обороти, а в неговото развитие познатото все повече се отдалечава и губи контурите си.

Наблюдавам днешните деца, които човек лесно може да нарече „модерни гении“, родени с познанията за съвременния свят, който изобрети всичко за задоволяване на техните потребности. Може би точно затова те не изпитват интерес към нищо. Още от първите си години в училище разпознават марковите дрехи и са облечени в тях, притежават всяка високотехнологична “I” джаджа и умеят безпроблемно да работят с нея. В невръстна възраст правят разлика между “Iphone”, “Ipod” и “Ipad”, която очевидно не е просто в буквичките. С часове могат да спорят, че една отхапана ябълка, не е просто ябълка, а компания-лидер в света на иновациите и технологиите. Може и да не могат да ти рецитират всичките стихчета на „Аз съм българче“ или да не знаят кой го е написал, но безгрешно ще ти посочат разликите в параметрите на Iphone 5,6 и 7 и ще ти вземат акъла пояснявайки ти кой е Стив Джобс.
Тези деца нямат нищо общо с онези, които пазя в спомените си. И макар сега подрастващите действително да са горди притежатели на много, всъщност нямат най-важното – детство.
Навремето нямахме смертфони, таблети и компютри. Живеехме в „динозавърската“ ера, в която дори вече отдавна погребаното CD беше смела и дръзка фантазия. Прекарвахме дните си предимно навън – пред блока или на детската площадка, които сега са обезлюдени и пусти.

Часове наред играехме под откритото небе, докато слънцето залезе, а дори и след това.
Даваха ни обикновена топка и ние й намирахме приложение поне в седем-осем различни игри. Оставахме без въздух докато тичахме играейки на гоненица или на „Стражари и апаши“. Катерехме се по дърветата или се криехме под паркираните автомобили, затаявайки дъх и надявайки се да не ни открият по време на криеница. Едва балансирахме тичайки, нахлузили две различни обувки на приятели докато играехме на „Обущар“ и често ръцете ни бяха целите побелели, от чертаенето с тебешир по асфалта на квадратите за „Дама“, кръга на „Да би, да би“ или коридорите за „Вещица“.
Събирахме стъкла и камъни, за да си правим бижутерски магазини, използвани опаковки от солети, царевични пръчки и празни бутилки от безалкохолно за хранителни магазини, беряхме череши, ябълки и круши за плод и зеленчук или изкоренявахме градинките на съседите, които викаха по нас, за цветарски магазин. Купувахме ги с листа набрани от дървото, а когато не ни стигаха детето-банкер отговарящо за разпределението на „парите“ ни даваше заем и късаше още пари от близката липа.
Дни наред строяхме къщички по дърветата, върху или плътно до гаражите на колите, а понякога и в ремаркетата на автомобилите. Да се изумиш какво може да направи едно дете от няколко кашона, стари палети и парчета плат. 

 
Играехме на „Астронавт“ или „Ръбче“ като се люлеехме и скачахме от люлките така, че можехме да докараме инфаркт на майките си.
„Вземахме назаем“ храна от хладилниците вкъщи и тайно тръгвахме към най-близката гора или парк, където си правехме пикник с другите деца, без да се обадим, впрягайки всичките семейства да обикалят целия град търсейки ни, защото нямаше смартфони или мобифони с антени.
Ходехме на експедиции до забранени места, лутахме се по  незавършени строежи, гонейки и смеейки се из различните етажи.
В най-голямата жега, целите в пот, карахме колелета до края на града, а понякога въртяхме педалите и до близките села, горди, че сме стигнали далеч – там където някои другарчета не са били. После се връщахме пред блока и разказвахме фантастични истории за пътешествието си, като в крайна сметка тръгвахме наново с тези, които са пропуснали първото.
Хващахме хилките за феребал и започвахме да си подобряваме рекорда за подаване на „перцето“ без да падне на земята. И така час, два, три… Вратовете ни се схващаха да гледаме нагоре, за да проследим треакторията на летящото „перо“, но не ни омръзваше и продължавахме да тичаме насам-натам, замахвайки с хилките.
Гонихме светулки из топлите нощи или майски бръмбари през дните. Носихме на майките си откъснати от дърветата плодове, билки и диви цветя от близката ливада, а понякога дори плевели и тръни, които ни се струваха достатъчно красиви.

Тайно си разказвахме вицове, които бяхме дочули от възрастните, без да разбираме всички думи или споделяхме страшни истории събрани в мрака на мазетата. Играехме на „Асоциация“ или се правехме на маймуни обяснявайки без думи филми, които съотборниците ни трябваше да познаят.

Спасявахме бездомни животни, които криехме в мазето или по таванските помещения, като отново тайно посягахме на продуктите, които майките ни подготвяха за вечеря. Първия ден котето или кучето се хранеше и гледаше един, на втория от друг… Докато накрая някой възрастен не го намереше и прогонеше, а ние часове наред обикаляхме из квартала викайки името, което му бяхме дали едва преди ден-два, търсейки го, на ръба на сериозен плач. Изследвахме всякакви бръмбари и буболечки без страх или погнуса, а понякога се случваше да си ги хапнем.
С часове се забавлявахме като търкаляхме по улиците захвърлена от някого автомобилна гума, а от време на време я подпалвахме… Всъщност обичахме да палим всякакви неща и после се опитвахме да си печем цели картофи в жарта, ако изобщо успеехме да си накладем такава.
Събирахме есенните листа на купчина и скачахме върху тях, после пак събирахме.

Постоянно се катерехме някъде… Катерушките на площадката ни бяха скучни, затова без страх се качвахме по дървета, гаражи, покриви на детски градини, ясли, паркирани камиони и всичко достатъчно високо, което със сигурност щеше да доведе до поредното „конско“ от мама или татко.
Неизменно бяхме наказани заради поредната глупост, която сме свършили. Ако не я правехме пред очите на родителите си, то съседите ни бяха достатъчно любезни да ги осведомят, но наказанието така или иначе не траеше дълго. След като си се молил поне 500 пъти то да отпадне, обещал си около 1000 пъти да не повтаряш действията си, разплакал си се приблизително 2000 пъти и си се тръшнал на земята само 2-3 пъти, защото това занятие си е болезнено, майка ти (на ръба на нервна криза) все пак те пуска да излезеш, само и само да си осигури миг тишина и спокойствие, а ти търчиш гордо навън при приятелите си и, естествено, вършиш същото заради което са те наказали.
Пускахме хвърчила, правехме хартиени ракети или просто се качвахме на покрива на блока да хвърляме каквото ни попадне.
Зимата не спирахме да се замеряме със снежни топки, да строим снежни крепости или да се спускаме с шейни по най-стръмния баир. Пързаляхме се върху леда на замръзналото езеро, докато той не се пропукаше и не се озовяхме в ледената вода. Бутахме се в преспите, заравяхме се един друг или просто се опитвахме да напълним пазвата на другарчето с повече пухкав сняг, докато не се разплаче от безсилие и студ.

Не обичахме да бъдем затворени в къщите и апартаментите си, които оприличавахме на затвор. Стояхме на прозорците и очаквахме само един от нас да излезе, а направеше ли го, останалите се втурвахме навън и след две минути пак замисляхме някоя пакост. Никога не повтаряхме белите си, винаги измисляхме нови, просто се конкурирахме с Пипи дългото чорапче, Том Сойер или пък Денис Белята.
Бяхме толкова погълнати от игрите и лудориите, че забравяхме да ядем. Майките и бабите ни гонеха по улицата, с филия хляб намазана с лютеница или масло, опитвайки се да ни я натъпчат на две в устата, за да не умрем от глад и преумора.

Скачахме в реката, газихме в локвите, мокрехме се, каляхме се, въргаляхме се в тревата или пясъчника, падахме, ставахме, целите бяхме покрити с мръсотия… Вечно имахме рани и драскотини – от глава до пети, тъкмо някоя заздравяваше и към колекцията се прибавяше нова, която кървеше обилно. Но макар течащата кръв бяхме щастливи, защото живеехме.
Имахме истинско детство, което не можеш да купиш от магазина или да изтеглиш от интернет. Детство наситено с болка, но и с щастие. Детство изкарващо въздуха от дробовете ти, изцеждащо силата и енергията ти, оставящо белези по кожата, изморяващо мускулите ти, правещо те по-силен, по-социален и по-отговорен. Детство пълно с грешки, наситено с прекрасни мигове и изградило незабравими спомени, които те връхлитат вървейки по улиците на родния ти град.
Детство, което е безвъзвратно изгубено днес.

Сега децата не са онова, което някога бяха. Опасявам се, че някой ден и моите деца няма да познават истинското значение на тези най-красиви години, никога няма да ги видят и усетят по същия начин като мен… просто защото няма да има с кой. Евентуално ще четат тези мои думи и ще се чудят какво му е забавното на всичко, което съм описал, а после ще хванат ултрамодерния си телефон и ще стартират поредната виртуална игра на екрана, без да му мислят много.
Жалко… Защото детството е вълшебно и магическо, но е кратко. Човек цял живот ще бъде възрастен, но едва няколко години ще е дете. Ако не го обясним на нашите малчугани те ще пропуснат най-сладката част на земния си престой.

Стелиян Стоименов
в. „България СЕГА“ 


Какво четем:

🔴 Лондонски бастун

🔴 Сървайвър на 2 часа от Пловдив /Снимки/

🔴 Родолюбец от Копривщица припомня вкуса на "Забравената храна" на България

Източник: България сега



Коментари



горе