Филип Трифонов - 70 години култови реплики

Единствено от Министерството на културата се бяха сетили да изпратят кошница цветя на юбиляря. От Съюза на артистите - само поздравителен адрес. Беше прочетен и поздравителният адрес от Румен Радев, изпратен на 4 май, когато е рожденият ден на актьора. Президентът дори лично му се обадил по телефоналично му се обадил по телефона, за да го поздрави

Малко, твърде малко за човек, допринесъл толкова много за киното и театъра ни.

Филип Трифонов е

талантлив, но чешит

Чешит, но талантлив. Пред камерата е непредсказуем, често и за колегите си, и за режисьорите.

Хуморът му също е странен, на моменти граничи с абсурда. Веднъж го попитах каква музика обича да слуша. “Целодневно слушам на пиано мелодията от “Да убиеш Ленин” без да ми омръзне”, отговори той.

Кореняк софиянец. Преди да завърши ВИТИЗ, бил боксьор и скиор, сервитьор на морето и какво ли не.

През 1955 г. го водят на пробни снимки за филма “Точка първа” с режисьор Боян Дановски по сценарий на Валери Петров. След снимките една от асистентките на Дановски се провиква: "Момченцето да си отива, не става за кино. Липсват му вяра и наивност!”

Така Фипо не участва в първия цветен филм на българската кинематография, но пък какъв колорит внесе на всичките си филми по-късно.

Въпросната асистентка не разгада качествата на 8-годишното момче, но почти уцели името на втория му филм - “Момчето си отива”, в който талантът (вярата, наивността?) на студента във ВИТИЗ Филип избухва с пълна сила.

“Момчето си отива” е по сценарий на Георги Мишев. След прожекцията на филма на варненския кинофестивал през 1972 г. Мишев намира под вратата на хотелската си стая подпъхната бележка. На нея пише: “Момче, не си отивай от българското кино! Валери Петров”. Ето така кръгът се затваря. Вие кажете какво е: случайност, съдба или нещо друго.

Дебютът на Филип Трифонов е в новелата “Изпит” на Георги Дюлгеров, който също е дебютант. Актьорът е в ролята на младия бъчвар Лио, който се хвана на бас с ходжата. Ходжата загуби баса и Лио, въпреки молбата на цялото село, му отряза брадата. Отряза я, без да се замисли. Сигурен съм, че би направил същото и ако този бас се беше случил в реалния живот.

После идва

“Момчето си отива”

“Учех актьорско майсторство при Апостол Карамитев, когато прочетох сценария на Георги Мишев и много се смях. Карамитев също хареса текста”, разказа Филип Трифонов. Пробните снимки са в Киноцентъра. Десетина двойки студенти от ВИТИЗ разиграват сцени и диалози от бъдещия филм. При една от тях Филип Трифонов и Сашка Братанова истински разсмиват режисьора Людмил Кирков.

Фипо си тръгва с усещането, че е одобрен, за разлика от оная “Точка първа”. Тогава обаче той няма как да знае, че Кирков има двама претенденти и силно се колебае кого да остави за ролята на Ран. Освен Филип - и Ириней Константинов, също студент .

Георги Мишев разрешава дилемата на режисьора със следния аргумент: “Ириней е красавец, холивудски тип актьор. Понеже историята във филма е и моя лична, гледай мен и избирай...” Така Филип става Ран, а Сашка Братанова - Мариана.

В “Момчето си отива” младият актьор си партнира с голямата Невена Коканова, с вихрения Кирил Господинов, с утвърдените Евстати Стратев и Елена Райнова и амбициозната Сашка Братанова. За партньорството си с Филип тя ми каза следното:

“Филип има особен тип поведение, още повече се концентрира по време на снимките и въобще не те вижда ти какво играеш. След това съм играла с него и в театъра - той си ги прави сам нещата. Че ти си там и нещо правиш, многоне го интересува. И по време на снимките е такъв. Доста се дразнех от него тогава, но като гледах филмите, разбрах, че не съм била права. Неговата роля го изисква това...”

Да играеш влюбен в Невена Коканова, си е непомерно изпитание, особено когато прохождаш в киното. В “Момчето си отива” тя е на върха на славата си, божествено красива и физически, и вътрешно.

Целувката, с която Тинчето (Коканова) дарява осмелилия се да влезе в дома й Ран, е едно от най-красивите неща в българското кино. Тази целувка е полумайчинска, полулюбовна, полуприятелска. С нея красивата жена сякаш иска да предаде на младежа нещо от светлото и хубавото на своя вътрешен свят. Нещо от своята ученическа младост. Почти съвършени са и останалите безмълвни сцени, когато Ран (Филип Трифонов) непохватно гали собствената си ръка, а от грамофона звучи шлагерът на Лили Иванова “Ти сън ли си, или те има...”

Кирил Господинов е гейзер от актьорски хватки, импровизации и всякакви идеи. Преди снимките Людмил Кирков му говори, говори - актьорът не се разсмива, но кимва с глава, че е разбрал. Тогава режисьорът казва: “Хайде, Киро, пиши!”. И актьорът започва така да дописва сценария със свои думи и гегове, че всичко наоколо пада от смях.

Никой от екипа не разбира точно какво си говорят режисьорът и Невена Коканова, но героинята на звездата остана безмълвна през целия филм.

А как Людмил Кирков нахъсва Филип Трифонов?

“На мен Людмил нищо не ми говореше преди сцените с Коканова - обяснява Трифонов, защото знаеше, че заложеното в сценария ми е доста близко. Разбира се, ако беше избрал друга актриса, може би нямаше да ми е толкова “доста близко”. Но нали от режисьора се иска или да развали, или да надскочи сценария, започвайки с избора на артистите..."

Не знам какво е научил като актьорско (а и режисьорско) майсторство от този знаков българско кино филм, но по-нататък успешно използва и мълчанието като Коканова, и дописването като Господинов.

В “Оркестър без име”

той има само

4-5 реплики

Ще припомня, че когато пише сценария си, Станислав Стратиев има предвид точно тези четирима актьори ите със собствените им имена.

Филип сам съкращава “думичките” си и накрая произнася една-единствена реплика: “Ай сиктир! Десет дена ще й свиря под прозорците! Да не е Лайза Минели?!”.

Докато във филма “Мадам Бовари от Сливен” Филип постоянно иска от сценариста Илия Костов да му сменя репликите, понеже не можел да произнася точно тези думи. Костов категорично отказвал.

Филип започва да пише измислени от него реплики на листчета и да ги пъха под вратите на сценариста. Това не размеква Илия Костов. Той не приема импровизации в кадър с реплики, съчинени от актьорите. Защото можело да излезе, че е реплика от друг филм.

В архива си пазя писмото на Филип по повод “Мадам Бовари от Сливен”. В него в типичния си стил Трифонов “връща топката в полето” на Илия Костов: “Режисьорът Емил Цанев, широко скроен като човек и творец, позволяваше да поправям сценария, за да “придърпвам” ролята към себе си. Този приятен творчески климат се прехвърляше и върху свободното ни време и всичко около филма сякаш бе неповторимо...”

В “Адио, Рио” Филип Трифонов сменя в движение Тодор Колев. Идеята на филма е, че при всеки човек с гузна съвест се появява труп.

За финалния епизод с много труд гримьорката изпича латекс, който слага на дланта на трупа, и в този латекс има малка дупка, от която трябва да потече кръв. Андонов иска да акцентира върху тази течаща кръв, а арх. Стоев (Филип Трифонов) да изживее катарзис - щом съвестта е жива, значи има още надежда за човеците.

Екипът е предупреден, че направеното устройство за кръвотечение може да издържи само един дубъл, втори няма да има. Филип Трифонов отлепя лепенката на дупката, кръвта потича, но малко след това актьорът отново я поставя.

- Защо бе, Фипо, защо бе, мойто момче - крещи Андонов. - Нали трябваше да има пауза, акцент?

- Ами реших, че не бива да му изтича кръвта. Нали го обичам - с цялата невинност на света отговаря Трифонов.

Нали ви казах, че е талантлив, но чешит...

Филипобиография

почти по Нушич

Аз съм известен като произносител (това е моя дума, сам си я измислих) на култови реплики най-вече в българското кино.

Родителите ми бяха активни борци против... тютюнопушенето и във всички филми на пожарогасителна тема аз получавах роли без конкурс. Като започнеш от “Барутен буквар”, “Гори, гори огънче”, “Живей опасно”, “Живот до поискване”, “Защитете дребните животни от пожар”. Това беше първото заглавие, после цензурата го намали и филмът спечели в Прага награда за комедия, а беше предвиден за драма.

Намерих остатъци от едно изгоряло писмо. В него един американски кинорежисьор, казва се Уейн Уол, ми се извинява в прав текст, че е предпочел Харви Кайтел за главната роля във филма “Дим”, или “Пушек”. Обеща ми в следващия си филм “Пожар в Ню Йорк” да вземе мен вместо Арнолд Шварценегер.

Аз съм роден на 4 май, а това е Международният ден на пожарникарите и поради тази причина съм получавал тия роли. И Арни също е роден на 4 май, обаче отказал ролята в “Пожар в Ню Йорк”, защото главният герой трябвало да изгори без остатък.

Роден съм на две преки от Народното събрание и съм израсъл на улицата, свързваща бившата зоологическа градина с Народния театър. А поради близостта на зоологическата градина с Народното събрание всички роли на народни представители в българското кино бяха давани на мен. За което искам да се извиня на много от колегите.

Една от ролите е в “Ешелоните”, където

играх ролята

на младия

Тодор Живков

С голямо желание се хванах за тази роля, защото по сценарий той се разхождаше из кулоарите на Народното събрание и поучаваше другите народни представители. Но цензурата не одобри този епизод и го отряза. И така филмът загуби много от качествата си, а мен ме преозвучиха, за да запазя гласа си за други култови роли.

Никога не съм чакал да получа “Оскар”, за да благодаря на майка ми и баща ми, че са ме родили в точния момент и на точното място. Но истината е, че за кариерата ми в киното и в театъра е виновно едно питие със съдържание на малко алкохол, което се преследваше навремето от Закона за пътищата. Става дума за бозата.

Поради близостта на ул. “Славянска” до зоологическата градина и театралния институт, вместо на сцената на Народния театър намерих място във филиала на зоологическата - Младежкия театър. Там в детския трилър “Зайко всезнайко”, пресъздавах образа на зайче, което яде супа. И никой не разбра, че в купичката вместо супа имаше боза.Това ми помогна 13 години по-късно по неповторим начин да пресъздам култовата реплика на 70-те години в “Момчето си отива” -

“Една боза

от 6 стотинки”

А за култовата реплика на 80-те години във филма “Оркестър без име” - “Ай сиктир! Десет дена ще й свиря под прозорците! Да не е Лайза Минели” бях обвинен, че съм я изрекъл в нетрезво състояние. А истината беше, че употребих боза с по-висок алкохолен градус.

Други капацитети твърдят, че култовата реплика на последното десетилетие на миналия век съм произнесъл на немски език, и то с преводач. Но преводачът полудял по време на превода и тази реплика доби популярност единствено като заглавие на филма “Изгубени в превода”.

През 1990-1992 г. аз действително специализирах в Германия театрално преместване на мебели. В свободното си време не произнасях култови реплики, а четях лекции пред въображаеми студенти на тема: “Сила на характера и морално-волеви качества, необходими на актьора за работата му с режисьора по време на репетиционния процес в киното и театъра”.