Общата упойка вкарва в клинична смърт


- Доц. Петров, болници не могат да сключат достатъчно договори за хирургични интервенции, понеже нямат анестезиолози. Защо тези специалисти се оказаха дефицитни?

- Наистина липсват анестезиолози и поради това много болници не могат да покрият по-високо ниво. Проблемът е от поне 5 г. През 80-те години имаше една вълна, която тръгна, но бяха малко. После нещата у нас се стабилизираха и дори тези, които бяха в Северна Африка - Тунис, Мароко, Алжир и Либия, се върнаха. Доходите тук се изравниха с тези, които получаваха там. Например в Тунис вземаха 700-750 долара.

Но откакто сме в ЕС, тръгна втората емиграционна вълна при лекарите. Там има глад за анестезиолози и през последните няколко години те водят агресивна политика за набиране на кадри. Условията за работа са много добри.

Тези, които работят на Запад, са две групи. Ако държат на сигурността, отиват в държавни болници и получават 5-7 хил. евро. При добра работа след около 2-3 г. се издигат на едно по-високо ниво със заплата 7-10 хил. евро.

Други търсят по-динамична работа, отиват в частни болници, където работата е много повече и изключително напрегната. Там лекарят е един вид сам - не е в щата на болницата. Сам се осигурява и сам сключва застраховка. Попитах колега, който печелеше добре и в България, защо заминава, а той отговори: "Защото не ми стигаше въздух тук".

- Но няма ли нови лекари?

- Анестезиология и интензивно лечение е неблагодарна специалност. Анестезиологът е човекът, който носи най-големия риск и отговорност за живота на пациента. Общата упойка не е както много хора си мислят, една инжекция и готово. Нищо подобно, прави се натоварваща доза лекарства, която, освен че отнема съзнанието, спира и дишането.

Пациентът буквално се вкарва в състояние на клинична смърт. Сърцето работи, но кръвното играе. Времето от вкарването на медикаментите до включването на изкуственото дишане е само 1-2 минути. В рамките на това време си длъжен да успееш, иначе болният умира! Представяте ли си какъв стрес е това? Има пациенти, които дори не знаят, че са алергични към препаратите.

- Кой носи отговорност за живота на пациента при операция?

- Когато стане някакво неблагополучие, по делата най-често ходи анестезиологът, защото той носи отговорността. Иначе той е анонимният лекар, абсолютно неизвестен. Казват, че сме "хората зад пердето".

Отговаряме за интензивното лечение на всички заболявания, когато има застрашаващо живота състояние. Ако кръвното или съзнанието не е наред, лечението е интензивно. Отговорността е смазваща, защото зад теб няма никого - в диагностиката и лечението. За болния нещата приключват по два начина - или настъпва подобрение и го извеждаш от реанимация, или настъпва смърт. Всичко това го казвам, за да разберете защо никой не иска да учи тази специалност. Когато аз учех, за другите специалности кандидатстваха по 20-30 души за едно място, а за нашата - най-много двама. Когато пациентът бъде изписан и се отчете успех на лечението, се смята, че заслугата е на хирургията или кардиологията.

От другата страна на уравнението са доходите. За да се мотивират хората да специализират анестезиология, на Запад държавата дава бонуси. Аз съм предлагал тук поне да се освободят от плащане желаещите да специализират. Един анестезиолог се гради с години. В крайна сметка чувството за неудовлетвореност от доходи, условия и среда на работа е най-голямо при анестезиолозите. Сигурно има и други неблагодарни специалности като съдебна медицина, но ние сме първенци.

- Как се чувствате, когато говорите с близките?

- Ние водим най-трудните разговори. Много често се налага да съобщим най-лошата новина - че човекът е починал. Ние сме тези, които водим разговорите за мозъчна смърт и органно донорство. Представяте ли си колко е тежко това? Обясняваме на хората, че сме направили изследвания, които доказват, че мозъкът е мъртъв. Предлагаме им да дадат съгласие за донорство. Но те не дават,а те гледат с упрек. Мислят, че ги лъжеш или не си достатъчно добър като лекар.

- Защо отказват хората?

- На всички е ясно, че донорството е нещо добро. Това, което липсва, е доверието. Българите нямат доверие, защото много са лъгани - от институции, в живота. Когато човек с тази нагласа стои пред теб и ти му обясняваш, че няма шанс да бъде спасено детето му, той не вярва. Отказите най-често са заради това.

- Какво им казвате?

- Елате да видите колко е трудна комуникацията с близките. Разбива психиката. Хората искат надежда, но понякога не можеш да им я дадеш. Искат логични обяснения, а такива понякога няма. Всяка година имаме поне 2-3 случая на починали, за които не можем да изясним причината, въпреки че сме направили всички възможни изследвания. Пациент получава гърчове след операция на 11-ия ден - нямаме обяснение.

Някои тежко болни живеят тук с месеци. Имаме клошар от 46 дни. Ако го изпишем, няма къде да отиде, ще умре. За други пациенти пък близките им не искат да ги приберат. Имал съм случай, когато роднините зарязаха болния пред болницата в количка. Прибрахме го.

- Много се говори за лекарските грешки. Къде е рискът при вас?

- При нас, анестезиолозите, е малко пресилено да говорим за грешки, всичко е въпрос на квалификация. Няма лекар, който тръгва с презумпцията да навреди. Решаващи са квалификацията и възможностите. Връщаш пациент и той след няколко часа получава инсулт и умира. Да, но в момента на прегледа в кабинета клиничната картина е била различна. Нямало е неврологични симптоми, мерил си му кръвното, дал си му лекарства и го пускаш.

За да бъдеш 100% сигурен, че нищо не го заплашва, трябва да се направят всички изследвания - скенер и други, които струват много скъпо. Да, ще хванеш един, но ще похарчиш средства като за 100 души. Тогава този лекар ще бъде санкциониран, защото разточителства.

- Нормално ли е пациентът да даде информираното съгласие, когато става дума за много тежки операции?

- Нормално е. Самата дума съгласие обаче не е коректна. Излиза така, че лекарят моли пациента да се съгласи да го лекува. Никой лекар не го прави. Болният е този, който има нужда от това лечение. Аз задавам въпроса: Къде е моето съгласие като лекар? Говоря за неща, с които постоянно се сблъсквам в практиката. Представете си, че има много тежък случай, при който трябва да се оперира. Рискът човекът да умре на масата е голям. Аз като лекар може да не искам да работя този случай. Къде са тогава моите права?

Имал съм случаи, когато близките идват и ми казват: "Вие сте длъжен да влезете и да оперирате." Защо да съм длъжен? Защото те са се съгласили...

- Хората очакват, че лекарите трябва да са всеотдайни и винаги да помагат.

- Имат погрешна представа, защото живеят с нагласата, че лекарят им е длъжен. Тук при мен в кабинета влиза всеки, но ако аз нахълтам в нечий офис, ще ме изгонят. Лекарят е работник като всички останали и трябва да си върши работата съвестно като всички останали.

Често хората биват заблуждавани, че имат безкрайни права в здравеопазването, че всичко е безплатно, след като имаш осигуровка. А когато е в болницата, муобясняват, че трябва сам да си купи ставата. Пациентът тълкува това като натиск за вземане на пари. Едва в последната година се заговори публично, че има консумативи, които не се покриват от касата. Години преди това само се повтаряше, че лечението е безплатно.

- Трудни ли са взаимоотношенията лекар - пациент?

- Звънят ми по всяко време на денонощието просто защото съм лекар. Ако човек отиде на консултация при юрист, си плаща. Но ако пита за съвет лекаря, смята, че това е нищо. Брои го за преглед само ако му е направена манипулация по тялото и ако е написана рецепта. Затова много колеги дават рецепти дори на здрави хора.

Имал съм случаи, когато казвам на хората, че не са болни, а те си тръгват неудовлетворени.

Може би ако им дам някое скъпо лекарство, ще ме уважават повече.

Все пак лекарската професия е единствената, която не допусна пробив - изучава се само в старите добри училища. Юрист вече се става във всеки университет. Журналистика също се учи на много места.

- Има ли желаещи за специализация?

- Не. Двама души досега са минали да специализират спешна медицина, която не знам къде другаде могат да я работят освен в спешната помощ. Няма лекар, който отива да работи там с надеждата да остане до пенсия. Отиват там, за да останат в големия град и с надеждата да си намерят работа другаде. Това е истината. Спешната помощ е още по-неблагодарна от анестезиологията. Хубаво е медиите да поглеждат нещата и от другата страна.


Какво четем:

🔴 Образованието в САЩ

🔴 До 30 юни догодина всеки собственик на жилище трябва да обяви колко души живеят в него

🔴 Майката на самоубилия се Дани публикува предсмъртното му писмо

Източник: 24 часа



Коментари



горе