Окото на верблюда


„В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд.

…Верблюдът може да бъде дърво, куче, надгробно слово, коридор, или пък човек, както и гущер; той можел да стои зад вратата ни, без да го виждаме, само понякога ще усетите дишането му;

или пък както си седите понякога, не сте ли забелязвали край вас въздухът да се раздвижва – виждали сте навярно: това е верблюд; или когато сте в къщи, с жената, изведнъж скачате настръхнали, готови сте да се разкъсате със зъби – знайте, че това е работа на верблюд, че той клечи в ъгъла и ви гледа с невидимото си око.“

Из разказа “ Верблюд” от Йордан Радичков

На това място цари странна тишина. Зеленината наоколо сякаш приспива. Но се чувства невидимо присъствие. Някъде от храстите те гледа окото на верблюда. Наоколо прошумоляват тенци…
Какво е това верблюд? А тенец? Тенец, с ударение на последната сричка, както подчертава Радичков… Тенецът е човек, който след смъртта си не отива никъде, а остава при нас, обяснява писателят.
Някогашното негово село Калиманица сега е пълно с тенци. Неговите хора и животни се разхождат тук, из ливадите и гората наоколо…

Черквата отвътре. Снимки: Иван Бакалов

„Поплашва се, неспокойна е. Само тук като дойдем е така“ – това обясни, сочейки кобилата си, местен селянин. Когато дойдох за пръв път тук преди 20 години да пиша репортаж, той беше единственият човек в ливадите и запустелите овощни градини наоколо. Селянинът идваше от близкото село Гаганица да води кобилата си на паша и да коси трева. Трева наоколо много – „онова зелено буйство на ливадите”, както казва Радичков. Но я нямаше вече „стоката” да я опасе. Стоката - така наричат добитъка в този край.
И верблюдът не ще да опасе тревата, макар че той с трева се храни според Радичков. Сякаш го е страх да опустоши мястото, защото тенците му пречат. Или е избрал тук да се крие, след като ошета из околните села.

Григор Вачков, един позабравен вече актьор, изигра ролята на чепат корав българин във филма на също позабравен режисьор – Христо Христов – в забравения

филм от времето на соца „Последно лято”

Сега изглежда ретро. По новела на Йордан Радичков, макар и неговите разкази да не се поддават на екранизация. …Радичков, все още незабравен писател… Един от последните мохикани на голямата българска литература. Може би и той ще бъде забравен един ден, знае ли човек… Преди години беше култов автор. Днес наричат култов едва ли не всеки втори актьор, режисьор или писател. Тогава за Радичков определението си тежеше на мястото. Както и да е.

В този филм се разказва за едно село, изселено, защото строят язовир, който ще го залее. Но коравият българин, изигран от Григор Вачков, на инат остава в къщата си, постепенно заобиколен от вода, на едно островче суша.

На дъба, който е бил в центъра на селото, е сложена табела, че е на 380 години. Снимки: Иван Бакалов

Всички почитатели на Радичков навремето научиха, че сюжетът се основава на истинската история на родното село на писателя - Калиманица. Което е изселено, защото се строи язовир Огоста.

Селото е недалеч от Монтана, град по-преди известен като Михайловград, още по-преди - Фердинанд, а още по-преди - Кутловица. Недалеч е и от Берковица, селото е на почти равно разстояние между двата града.

Калиманица –

селце, изпаднало от каруцата на Бога,

казва за него Йордан Радичков – е разрушено през 1969 г. Но не е на дъното на язовира, както твърдят тук и там почитатели на Радичков. Не. То е село тенец, дух, невидимо, покрито със зеленина, недалеч от водите на язовира.
Истинската му история е малко известна. С. Калиманица е изселено, къщите са разрушени, защото се строи огромен язовир и водите му прииждат да го потопят. Тогавашните власти позволили на селяните да си вземат от къщите строителните материали, дограма… После всичко е заравнено с булдозери.

Но водите на язовира никога не са стигнали до селото, плискат се на повече от километър от него. Дали това е било някаква грешка на изчисленията, дали инженерите просто са се застраховали, но селото е заличено на картата. Селяните са се преселили в Берковица и в тогавашния Михайловград. Но повечето се заселили в Берковица, защото е над язовира - ще идем от водата нагоре, не надолу, казвали те. След изселването започнали да си правят събор всяка година на 10 септември, на площада на някогашното село. Варили курбан. Като се събрали първата година, се разплакали от мъка по хубавото си село. Традицията продължила 15-ина години и постепенно се загубила. Днес никой не ходи в някогашната Калиманица. До там води път и свършва в едни ливади. Сега се нарича местност Калиманица.

За пръв път дойдох тук през 1994 г., да разкажа истинската история на селото на Радичков. От някогашното село е

останала само черквата

Нея никой не смял да събори. Била съвсем нова, строена малко преди изселването. В нея през жегите вече се криеха малкото останали овце на селяни от съседното село.

Недалеч от черквата се е оформила малка горичка, оказа се, че това са някогашните гробища. Сред каменните кръстове поникнали храсти и дървета, килнали ги, бурените ги закрили.
На някогашния площад е останало непипнато каменно паметниче на двама калиманичани, загиналите във въстанието 1923 година, и двама загинали при боя на Драва през войната. Седи си така, нелепо в ливадата. На върха на паметничето навремето сложили малка петолъчка от цимент, пък циментът нетраен, напукал се, разпаднал се от слънцето и дъждовете, и отдолу се показва желязната арматура точно с формата на християнски кръст.

Паметничето на загиналите в 1923-а и в боевете при Драва посред ливадата. Някога е било в центъра на селото. Снимки: Иван Бакалов

Недалеч зад паметничето стърчи огромен дъб, поне на 300 години. Той е бил на площада на селото, накрай двора на училището. Под него слагали дълги маси за селските празненства.
Написах репортаж в “24 часа” и той стана повод да се срещна с Радичков. Съдбата ми даде тоя късмет да се докосна до писателя. Виждахме се по-нататък доста пъти. Историите, които ми разказваше, после си ги записвах, някои съм разказал (виж тук).

Като дойдох втори път в Калиманица беше зима, януари 2004-а - писах репортаж по повод смъртта на Радичков същия месец, малко преди това. В заснеженото поле се появи човек с едно куче, пазач на машини, които вадят чакъл от реката наблизо. Каза, че гората отсреща в студа пука. Истина беше. Радичков е описал как Керкезката гора пука от студ, а човекът потвърди…
От петолъчката на паметничето нямаше и следа, и досега на върха му стърчи само едно разкривено желязно кръстче, като на кубето на черква.

Случи се така, че след още 10 години пак дойдох в Калиманица, сега, през есента. Ливадите наоколо зелени, някой беше посадил нови овощни градини. Църквата е полуразрушена, със зейнал покрив, но се крепи. Асфалтираният път до селото още си седи, хлътнал, с дупки, свършва сред ливадите недалеч от грамадния дъб.

Стопанинът на овощните градини турил една бариера на края на пътя, направил голям навес за щайги и трактори, сложил и един фургон за пазач, по който се накатерили две котки, а наоколо играят кучка и малките й. Тихо, няма ни пазач, ни друга жива душа, освен кучетата и котките. Дъбът стърчи самотен, някой му закачил бележка, покрита с найлон, че това е вековен дъб на 380 години. А до него растат новите овощни градини. Тенците и верблюда сигурно се чудят, обикалят из редовете.

Черквата на някогашното село Калиманиця седи самотно сред полето. Снимки: Иван Бакалов

На една улица в Берковица се събрали къщите на повечето преселници калиманичани - съселяните на Радичков. Преди години ходих при тях да ги разпитвам. Баба Здравка, роднина на Радичков, 80-годишна, разказа тогава в каква бедност е живял: “Баща му почина на 35 години, много мизерно живяха. Мизерия, не знаеш какво е мизерия”, каза баба Здравка. И смяташе, че затова Радичков вече не идвал да види някогашното си село и съселяни - “Он като дойде и му е мъчно.”
Но през 60-те години обаче идвал в селото с Емилиян Станев. А после веднъж дошъл да ги посети в Берковица с актьора Григор Вачков, за радост на децата, които видели на живо героя Митко Бомбата от сериала “На всеки километър”.

В разказите на Радичков често се споменава село Черказки. В действителност има такова село, само че се пише Черкаски, със С. И то е недалеч от Калиманица, приблизително на равни разстояния от Берковица, Враца и Монтана. Кръстено е на княз Черкаски, пръв влязъл в селото с войската си по време на Руско-турската война, а после за кратко ръководил гражданското управление на България след Освобождението.

През 70-те години бившият директор на училището в Черкаски писал обидено писмо до Съюза на българските писатели защо Радичков пише за тяхното село, след като не е живял в него, а дори не е и ходил в него. Впрочем, по въпроса има големи спорове. Може и да е ходил, дори имал изгора в селото, твърдят местни.

Отидох и аз в Черкаски да разпитвам. За пръв път

през 2004 г., през януари,

попаднах в местната кръчма и все едно влязох в пиесата “Януари” от Радичков. Един по един започнаха да пристигат черкасци, всеки с дерта си. Един се оплаква, че кравата му рипа, ще го пребие. А друг казва, че успокоявал магарето си, като му дава  бонбони лукчета… Всеки влиза с реплика съвсем като в пиеса…

Вековният дъб, който някога е бил в центъра на селото. Снимки: Иван Бакалов

Гледах и не вярвах на ушите си, както гласеше една реклама на “Биг Брадър”, шоу с далеч по-глупави персонажи от посетителите на кръчмата в Черкаски. Кръчмарят Найден Тинтарелата, бивш вратар на футболния отбор „Ком“ - Берковица, Бай Начо, Джими Журналиста и още 5-6 местни потънаха в шеги един към друг, а после в спор идвал ли е Радичков в селото им или не. Един се кълнеше, че не е стъпвал, друг викаше, че идвал поне 2-3 пъти по комсомолска линия и като кореспондент на „Народна младеж“ и т. н.

„Не е стъпвал тук, но е научил няколко наши думи, които само ние си знаем - джурулек, лугачка, катараци…“, горещи се друг.
„Чакайте сега, а Карамфила, какво?“ обади се един от участниците в спектакъла и всички замлъкнаха. Това било името на предполагаемата изгора на Радичков. Тя е родом от Черкаски, била певица, гласовита. Започнаха да валят предположения, че Радичков се залюбил с нея във Враца, в Берковица и тя му разказвала за селото. Въпросът остава неизяснен и до днес…

„Ние сме виновни пред паметта на Радичков - провикна се по едно време Тинтарелата - Защото той беше казал: „Правите, струвате, духовата музика да не затривате.“ А ние затрихме духовата музика. Сега най-близката е в Берковица. В читалището тъй ни седят инструментите. Ама вече няма кой…“

Минах отново през Черкаски сега. Още по-тъжно. Персонажите от кръчмата отпреди 10 години са измрели почти всичките. Училището и тогава беше затворено, но сега е с наковани дъски по прозорците. Купил го някакъв италианец, женен за българка и го запечатал, сигурно за по-добри времена, които не се знае дали ще дойдат някога. Кръчмата на Тинтарелата съборена, той се преместил в нещо като павилион от другата страна на улицата, пак малко кръчме, като кафене-магазинче. Но няма хора.

Пътят до някогашното село свършва сред полето. Собственикът на овощните градини си е сложил бариера. Снимки: Иван Бакалов

В Черкаски къщите са близо 600, но обитаващите ги са под 300 души по избирателен списък. На последните избори обаче гласували 160 души. 30-годишният Найден и жена му са едни от последните по-млади хора. Двамата са безработни и се грижат за двегодишната си дъщеричка. „За последните 20 години в село са родени само 4 деца”, казва с известна гордост Найден – едното е неговата дъщеричка. Найден преживява от дърводобив и дребни услуги срещу заплащане – да нацепи дърва на местните старци, да помогне при някой ремонт. Със съпругата му смятат да се преместят в някой град, когато наближи времето дъщеря им да тръгне на училище.
В селото се виждат изоставени къщи, почти всяка втора, обезлюдени улици.
Верблюдът е шетал здраво тук.

…

„Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато, и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди.
След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото.”

…

„Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.“

…

„Старите черказци, когато изпращат старата година, казвали: “Отиде си и тоя верблюд!”

…
Из “ Верблюд” от Йордан Радичков

От сп. “Биограф”


Какво четем:

🔴 История, достойна за филмов сценарий. Влюбени от гимназията се откриха чрез фейсбук и се събраха след 30 години

🔴 Фал на седмицата: Можете ли да откриете правописната грешка в медалът от 34-ото издание на Софийския маратон

🔴 Утре 18 октомври почитаме българска светица, закрилница на българите в чужбина - 12 златни имена празнуват имен ден

Източник: e-vestnik



Коментари



горе