Мариус Куркински: След 25 какво значение има на колко години си


Имал съм голяма любов точно когато му е било времето, от 27- до 30-годишна възраст, взаимна и осъществена. Сега любовта за мен е нещо далечно

- Мариус, на 15 октомври навършваш 47, обаче до вчера мислеше, че са 48. Хората обикновено се изкарват по-млади, защо при теб е обратното?

- Да, снощи наистина не знаех точно на колко години ставам, явно ме влече към старостта, към мрака и към приключването. Казвам го със смях, не дай си боже! Разбира се, че искам да живея колкото може повече, за да поправя грешките, които съм вършил, за да имам време да се науча на разкаяние, да се науча повече да общувам с хора, да помагам. Затова се моля да ми бъде даден още живот. И за работа. Да мога да излизам още на сцена и евентуално да се опитам да застъпя по-сериозно в киното. Шега е, че бъркам годините си, но наистина не бях много наясно, защото след 25 какво значение има на колко години си?
Когато станах на 40, също бях забравил точно на колко съм, но получих от Коко Азарян, Бог да го прости, съобщение, което помня досега и ме побиват тръпки: “Мариус, никога не съм вярвал, че си на 40 г., за мен ти винаги ще си останеш на 33.”

Актьорът в гримьорната на Народния театър преди моноспектакъла “Сънят на смешния човек” по Достоевски.

- Какви грехове имаш за поправка? Сигурно не са много?

- О, имам грехове. Не искам да ги споделям, защото са свързани с лични отношения към близки хора, с притеснения, които съм причинявал на родителите си, с лудост и безумие в младостта, с едно недотам умерено и възпитано себеизразяване. Не мога да навляза в по-голяма конкретика, греховете ми са по 10-те Божи заповеди, всичко е написано, по тях ги измервам.

- А любовта къде е?

- Коя любов? Плътската ли?

- Не знаеш ли на кое викаме “любов”?

- Любовта в човешки план? Между двама души? За мен в момента тя е нещо далечно, не мога и да помисля за нея. Имал съм голяма любов точно когато му е било времето, от 27- до 30-годишна възраст, взаимна и осъществена. Много пъти съм казвал, че не съм очаквал да бъда сполетян от човешка любов на земята. Тогава бях вече много отдаден на театъра, той ме носеше на крилете си и аз си мислех, че по-голяма любов от тази няма. Но ми се случи. След това свърши по технически причини. Пак ще цитирам Коко Азарян: “Какво ни казва Шекспир с “Ромео и Жулиета”? Че любовта умира, не може да съществува в нашия свят така, както е устроен.” Умира заради това, в което сме превърнали обществото си. Убеден съм, че има хора, които умеят да я запазят за по-дълго време, даже съм виждал такива, но при мен не се случи така.

- Съжаляваш ли, че любовта ти е мъртва?

- Не, когато всичко това свърши, по-добре да не преминава в агония, а да бъде като смърт и просто да изчезне. При нас двамата това беше възможно. Истината в крайна сметка е една, но всички се правят, че има много истини. А истината е в Бога, там е любовта. Сега търся само това, в него вярвам и се мъча най-вече в работата си да го прокарвам като идея – обръщане към вярата, преоткриване. Не се правя на проповедник, не съм такъв, но знам, че само натам е пътят. За божествената любов имам едно предчувствие, вярвам, че тя ще ме споходи, но страхът също е много важен, прегрешенията са огромни. Не става въпрос само за действия, в християнството за грях се считат неназовими събития, помисли...

- Ако се стремиш към перфектност навярно знаеш, че перфектни хора няма?

- Не се стремя, сигурен съм, че не мога да го постигна. Четейки житията на светците, за мъчениците, за това, което са преживявали заради вярата, ние, сегашните хора, къде ще се сравняваме? Ние не можем да бъдем подлагани на толкова тежки изпитания и Бог като че ли ни ги спестява. Просто борбата е ежедневна и ежесекундна, всяка стъпка към светлината води човека до възгордяване и веднага следват две стъпки назад. Смятам, че в тази посока трябват упоритост, търпение, молитва. Семейството е много важно, то трябва да помага, иначе просто душите на младите биват погубвани от цялата лъжа, която тече в информационния поток. Няма нищо вярно никъде, съжалявам, че го казвам, всичко е по някакъв начин манипулация, изместване от истината. Това мисля, като
нямам право да назидавам, защото съм несемеен.

Мариус Куркински

- Не ти ли се иска поне малко да станеш един ден и ти семеен?

- Преди категорично отговарях с не, но сега не знам, защото съм в много активен преходен момент на разума. След дълги години леност и мързел, като че ли най-сетне разумът започва да ми помага. По-разумно е да не давам категорични отговори, защото не знам накъде ще тръгне душата. Скоро не ми се е случвало да го казвам.

- Кога ще снимаш филм?

- С продуцента Иван Тонев и сценариста Емил Бонев спечелихме субсидия за филм по разказа на Николай Хайтов “Засукан свят”, който беше част от предишния ми моноспектакъл “Сътресение”. Много пъти съм бил късан на комисии във филмовия център, кандидатствахме не без надежда, но си знаехме, че винаги е имало някакво такова отношение. Не знам, но сега, може би заради високото творческо майсторство на Хайтов или заради успешното ми представление, спечелихме.
Филмът ще се снима през следващата година, тепърва започва подготвителната дейност.

- Кастингът на актьорите мина ли?

- Не е направен още. Аз ще го правя, ще бъда режисьор.

- Колко са ролите?

- Доста, голямо платно е, нищо, че филмът е в категория “Нискобюджетни”.

- Защо реши да правиш филм по разказ на Хайтов, който си изиграл вече стотици пъти?
- Играл съм моноспектакъла над 120 пъти и, говорейки го, се научих публиката на кое място как диша, на кое събитие как реагира, къде един смях е радостен, къде е завистлив. Изучих го отвътре, душата на разказа ми се откри чрез много труд и работа, чрез много представления. Когато записвах телевизионния вариант, слушах много пъти гласа си и буквално започнах да го виждам в картини. Във филма искам да направя обратното, да бъде с няколко изречения, както е в самия разказ, а всичко останало да е само действие. Това е много трудно упражнение.

- Филмът ще бъде мълчалив като “Козият рог” ли?

- Да, точно така, най-любимият български филм. За мен този проект е много радостно събитие, още не смея да говоря за него, само се моля за живот и здраве, и разум, за да се опитам да го направя.
Голяма мечта ми е. Ще изпълнявам основната роля, но с много други актьори, които ще имат равнопоставени роли. И няма да има нищо общо със заснемането на един спектакъл, ще бъде игрален филм.

Афишът на новия моноспектакъл на Куркински. Премиерата е на 15 ноември в Пловдив.

- Би ли повикал артисти от сапунените сериали?

- Не съм мислил, но бих ангажирал всеки актьор. Много не съм и запознат със сериалите, но аз също съм актьор и искам да има колкото се може по-малко предразсъдъци във всичко. Не ме интересува от сапунен сериал ли е, от какво е. Преди този филм трябва да направя един моноспектакъл и след като получих известието за субсидията, реших, че моноспектакълът ще бъде също по Хайтов, за да имам цялостна програма. Искам да се завърна към Хайтов, през 2009 г. спрях “Сътресение” без време.

- Как се казва новият ти моноспектакъл?

- “Черното пиле” по разкази на Хайтов, три са общо. Премиерата ще бъде на 15 ноември в Пловдив. Много искам да се върна пак на това репетиционно, изучаващо място, където привикваш гласовете на Хайтов, душата на българина. В неговите разкази тя е много чиста и неопетнена, там хората не са нагазили в никакви отношения с комерсиалното, в същото време страдат от живота, но не се жалват, а го преборват. Но нека за това да говоря, когато излезе, в момента го репетирам усилено и искам да си планирам времето така, че всичко да бъде насочено към конкретна цел. Всяко пътуване например да работи както за спектакъла, така и за филма, който ми предстои.
- Преди години често се връщаше към Шекспир, а сега се връщаш към Хайтов. Защо?
- Аз и в момента играя в пиеса на Шекспир, ролята на Клавдий в “Хамлет” в Народния театър. Вече за 77-и или 78-и път го изпълняваме. На актьора поне една роля на Шекспир трябва да му е в главата непрекъснато. Световни холивудски звезди, които нямат нужда от допълнителни хонорари, играят в негови пиеси и за тях това е въпрос на чест. Хора като Джъд Лоу са на сцената, въпреки че спокойно биха могли да си почиват.
Драматургията на Шекпир е едно от постиженията на човечеството, като конструкция, като една сграда на познанието, катедрала на изкуството. Трябва да влизаш там, за да се зареждаш и да откриваш всяка вечер какво ново ще ти бъде прошепнато.

- Какъв е жанрът на живота ни днес? Не прилича на пиеса по Шекспир, нито по Хайтов.

- Шекспир и Хайтов са колкото далечни, толкова и близки. Титанични и огромни. Хайтов е за едната чиста душа и целия свят. А Шекспир има пиеси за абсолютно всички глобални въпроси. Те са полюсни, но за мен са еднакво големи. Съвременния жанр не мога да го определя, той е ежесекундно нарастващ хаос.

Мариус зад сцената на моноспектакъла “Юбилей” по Чехов.

- Интересуваш ли се от хаоса, или го игнорираш?

- Няма как да не се интересувам, не мога да избягам, длъжен съм да го познавам, за да знам пред кого играя. Затова следя всички глупости, които се случват.

- Ще участваш ли в президентските избори?

- Това си е моя лична работа, а не бих казал, че ми се говори за политика, защото нещата се изясниха отдавна. Отдавна хората се наскърбиха, натъжиха и разбраха, че трябва да се справят сами, че спасението е в малки общества, в семейства, в приятелства, че целият свят е разпределен на парчета. Че не може да отидеш някъде и след два часа някой да не дойде да ти иска обяснение защо си тук, няма такова място. Хората са наясно, че няма закрила в човешки план. Но в хаоса няма как да не участвам, защото вероятно и аз допринасям за него. В мен той също съществува.

- “За” или “против” технологиите си?

- Малко ме притеснява скоростното им развитие, те са нещо чудесно в медицината, образованието и т.н., но много помагат за уголемяване на злото. Чрез тях научаваме за неговите прояви.

- Разбра ли, че до няколко години НАСА ще изпрати първите хора на Марс? Би ли станал един от заселниците, там може би също ще имат нужда от театър?

- Съмнявам се, че след полета и успешното кацане на когото и да е на Марс, първата му работа ще бъде да хукне да си купува билет за театър. Освен “местните”, мисля, че те ще проявят по-голям интерес. Но ако ми бъде гарантиран безболезнен и нетурбулентен полет, с удоволствие.

- Ти вярваш, че на Марс има живот?

- Като гледам, че всеки човек държи в ръцете си по един компютър и какви неща може да извършва с него, съм убеден, че непоказаните технологии са толкова напред от нас, че са ни непонятни. Сигурно не хора, ами на Марс вече може и да е свършило всичко много отдавна, краят на света да е дошъл. Аз съм много мнителен, смятам, че огромно количество информация е скрита от нас и може би е за добро. Живеем с мисълта за Вселената, но още не можем да си обясним безкрайността, смятам, че не сме подготвени да научим повече. Имаме много несвършена лична между нас си работа, между близките си хора, между държавите, между двама души, за да мисля за Марс.

- Какво най-силно те задържа на Земята?

- Онова, което дава смисъл, устойчивите неща. Благодаря на актьорите, с които спектаклите ни още са живи. Искам да ги изредя: “С любовта шега не бива”, който се играе вече 11-а година в Народния, “Рибарят и неговата душа”, което е на 10 години в Театър 199, “Балкански синдром” ще има скоро 150-о представление в “Зад Канала”, “Отворена брачна двойка” също има към 150, “Ревизор” е към 68, но то пък е с около 25 човека. Казвам цифрите, защото те са знак за свършената работа на тези хора. Не е само за това да си изиграеш ролята два пъти, да си вземеш хонорара и да си тръгнеш, а за отговорността то да остане устойчиво във времето.

В държавните театри се прави малко за обгрижването на представленията,
за рекламиране да не говорим, и те някак сами се преборват и успяват да си извоюват общество от зрители, на които също благодаря.

- Как си обясняваш, че точно най-дълголетните ти представления са били и най-силно критикувани? “Ревизор” направо беше размазан.

- Да, но аз се вслушвам в критиката, тя помага понякога. “Хамлет” също е устойчиво, Явор Гърдев е режисьорът. Представленията, които изреждам, са театрална школа, те пътуват с публиката, актьорите са в активна позиция всеки път, търсейки следваща стъпка. Само по този начин в нашето мимолетно изкуство може да се постигнат такива бройки изигравания. Това е много полезно като опит, като труд. Гледах 201-ото на “Рибаря” и откривам, че актьорите са успели да пренесат представлението от единия бряг на другия. Вече го няма усилието, няма го ужаса, овладели са напълно словото, но не си спестяват вълнението. Последната ми работа “Синята птица” в момента се играе в Народния театър и също за кратко време направи много представления. Там за последно имах изключителен любовен процес с цялата трупа, отдавна не беше ми се случвало да се върна в толкова отдадени репетиции. Каня хората да го видят така, както каня в дома си.

- Не се ли изкушаваш да преподаваш театър?

- Да, бих искал да го направя след време. Още трябва малко да се понатрупа, но мисля и за това, защото е хубаво децата, когато стъпват на прага на живота, да попаднат на хора, които са се трудили много в своето поприще. Поне това! А не на такива, които са завършили НАТФИЗ и са станали преподаватели, без да имат една или две роли.

- С деца ли си представяш бъдещата си преподавателска работа, или със зрели хора?

- С деца не мога да си представя, защото те са нещо много крехко, отговорността за тях е в ръцете на родителите. Те по-късно би трябвало да започват да се занимават с изкуство, освен тези, които искат да се отдадат на танцуване или на музика. В театъра и в актьорството се навлиза малко по-късно. Предпочитам да работя със същества на прага на младостта, които вече вземат решения и пресичат улицата без придружител.

 


Какво четем:

🔴 Окото на верблюда

🔴 История, достойна за филмов сценарий. Влюбени от гимназията се откриха чрез фейсбук и се събраха след 30 години

🔴 Фал на седмицата: Можете ли да откриете правописната грешка в медалът от 34-ото издание на Софийския маратон

Източник: 24 часа



Коментари



горе