Вера Мутафчиева, Йордан Радичков: В Рая е голяма скука!


Из новата книга на Румен Стоичков

 Предисловие към една медийна некоректност. На 10.12.2002  г. във фоайето на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ се състоя премиера на новите издания на ИК „Анубис“ – „Избрани съчинения на Вера Мутафчиева „Том 1. Последните Шишмановци“. И „Избрани съчинения на Йордан Радичков Том 2. Разкази“. Събитието беше насрочено за 18 ч., събраха се стотина души, между които представители на две телевизии, както и аз, от страна на програма „Хоризонт“ на БНР. Други журналисти нямаше. Знаехме, че Йордан Радичков се беше възстановил донякъде след прекарания инсулт. Седна той на масичката, до него от дясната му страна Вера Мутафчиева и срещата с читателите започна. Аз поставих пред тях моя диктофон, включих го на запис и когато измина половин час, се приближих отново, за да обърна касетата, т.е. записах целия разговор, воден предимно между тях двамата.

Двете телевизии снимаха началото и си тръгнаха към 15-ата минута, вероятно за да успеят за вечерните новини. От гилдията останах само аз. Още там знаех, че ще ми бъде много трудно да сглобя репортаж за Радиото, тъй като Радичков видимо се измъчваше, извърташе се, трудно му идваха думите, паузите бяха големи и на моменти нищо не се разбираше. От затрудненията го изваждаше Вера Мутафчиева, която го апострофираше, провокираше, подсказваше му, допълваше го с думи, насърчаваше го всякак. И в един момент той наистина са разпали и започна да общува по-добре с нея, особено в края. Както и да е. Срещата привърши, а аз няколко дни след това прослушвах записа, дешифрирах го дума по дума и се мъчих в студио да сглобя възможните качествени реплики, за да прозвучи един смислен диалог между тях. Най-накрая се получи, подредих го – както се досещате, не във вида, по който хронологично протече техният разговор. Само аз си зная колко труд ми струваше това. Но си заслужаваше, все пак ставаше дума за двама живи колоси в нашата литература. Записах в началото на репортажа и няколко мои изречения, за да доразкажа за тази интересна среща. И така той прозвуча в обедното предаване „12 плюс 3“.

След десетина дни прелиствах вестници в редакцията и погледът ми попадна на публикация във вестник „24 часа“, в която разпознах на секундата моя материал. Бяха извадили отнякъде и снимки на двамата писатели, липсваше единствено авторският ми текст в началото на репортажа. Нататък всичко си беше едно към едно. С една-едничка разлика. Липсваше автор. Липсваше позоваване, че е на програма „Хоризонт“ или на БНР! Журналистическата етика изисква подобно поведение, особено пък от утвърден вестник като този, за който става дума. Нямаше такава в случая, но пък реших да възстановя и да поставя в книгата публикацията. Не само защото е моя, а защото истината го повелява.

 

Вера Мутафчиева: Много се радвам, че се намирам редом с Йордан Радичков и че мога да му изкажа своите най-добри пожелания. Мен ме не бива за анализи и синтези литературоведски, затова не бих се осмелила да изкажа някакви мнения и оценки. Госпожа Боряна Христова [директор на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и домакин на вечерта] го каза толкова хубаво и толкова сърдечно, че човек не може да го направи по-до- бре, но просто искам Йордан да живее още много време и да се радвам на това, което е свършил.

Йордан Радичков: Благодаря.

В.М.: Благодаря ще кажа накрая на Боряна. За това, че ни приюти още веднъж в Народната библиотека. Второ, да благодаря на публиката, която в тая поледица и студ все пак си направи труда да дойде да ни види като двете самарски знамена тук (кратък смях от залата). Не вярвам, че ви прави голямо удоволствие да ни гледате, по-хубаво е да ни четете, нали?

Й.Р.: Мисля, че да. Аз ли да говоря сега? Аз благодаря на всички, които присъстват тук тази вечер. Благодаря на Бога, че ме събра отново с Вера. С нея се знаем отдавна, още от времето на Шишмановото управление (смях). Да... знаем се от дълги години и се обичаме много. Сега не мога да кажа в твое присъствие, Вера.

В.М.: Може, може...

Й.Р.: Да си жива и здрава още дълго време!

В.М.: Само да не е дълго, че много стана (смее се).

Й.Р.: Това не е твоя работа. Това представяне на книги стана една мода в България (пауза). В.М.: Искам да ти напомня нещо, Йордане...

Й.Р.: Да, напомни...

В.М.: Ще напомня, че ние двамата сме се родили в една и съща година и че това момче е по-младо от мен цели 6 месеца.

Й.Р.: Айде бе! (Смее се.) Не знаех...

В.М.: Сега вече съм ти казала. Това звучи почти така, като за времето на Шишмановци. Но все едно е всъщност. Разстоянията във времето са нещо толкова неопределимо, понякога бързо, понякога бавно се точи, понякога па и хептен заспи (с усмивка). Като чете човек за Шишмановото време, това му придава известен оптимизъм. Защото ние все се оплакваме, вайкаме, из- общо сме страшно сърдити на съдбата, че ни е посадила в едно такова ни- какво време. А като четеш „Шишмановци“, какво е?

Й.Р.: Същото.

В.М.: Същото е. И главното, сега, като я препрочитах да оправя някои дреболии там, не е вярно, че за основна преработка, но си викам: колко съм била добричка, когато съм писала тая книга, защото то е бая отдавна. Някак си съм намирала... един искрен патос. И едно оправдание за всичко, което се е случило на България в края на ХІV век. Ами то ние сме си го изработили и тогава, както и сега, както и винаги. И всъщност няма кого да обвиняваме. Излиза, че никой никому не е крив на тоя свят. Каквото дробиш, го сърбаш, дето викаше баба ми.

Й.Р.: Ами няма кой друг да го сърба.

В.М.: Дано такива книги, които, както книгите на Йордан Радичков, ти обясняват малко особения български характер и с туй прекрасно чувство за хумор. И за подреждане на света в някаква си друга система, която ни понася, затова човек го реди, както си иска. Та дано такива книги донесат известна разтуха през иначе досадните празници, които ни чакат.

Й.Р. Дай боже!

B.М: Дано! Извинявай, че те прекъснах.

 Й.Р.: Благодаря ти много, че ми помогна. Аз ще затворя това, което го каза. Преди години вкъщи разговарях с един много набожен руснак. Той е толкова набожен, че на всичко се кръстеше. И разговаряхме за Бога. И аз му казвам, абе ние, българите, много не вярваме в Бога“. И той казва „как така не вярвате в Бога, какво смята българинът за Бога“. И аз му казвам „ами българинът казва обикновено „аз нито знам Бог, нито съм му ходил на гости, нито той ми е идвал на гости, не зная даже откъде му се отваря вратата на Бога“. Той говори за Бога като за някакъв съсед или сват, който ходи на гости на имен ден и като отиде на гости, го канят вкъщи, посрещат го като важен гостенин, нагостят го хубаво, черпят го ракия и вино и се прибира човекът у дома. Българинът иска така да се среща с Бога. И той, руснакът, стана много въздържан. Как може по тоя начин да говоря за Бога. Как може българинът по тоя начин да мисли за него.

В.М.: Ами малко ли е това, дето в българския фолклор Бог седи с божлетата, нали? Няма един отец и един син, а много божлета и кусат от една копаня кисело мляко.

Й.Р.: Да! (Подсмихва се) В.М.: Всичко се приближава до нашия бит. Сиромашкия и въпреки това – приятен. И тогава можеш да приемеш някак си Бога. Както и дявола! Щото дяволът е най-симпатичният фолклорен герой в нашата народна традиция.

Й.Р.: Така е, така е...

В.М.: Копанката...

Й.Р.: Вера, аз като ходя на църква, съм гледал, нали хората, като влязат в църквата и се прекръстват, така, дежурно пред иконите, защото там, в рая, там е голяма скука. Светия до светия! И като отидат, се спират с ей такива очи да гледат ада. Ама там какво нещо е!?

В.М.: Какъв екшън пада само!

Й.Р.: Да... раят е голяма скука. Не ти го пожелавам (смях).

в. „24 часа“, 28.12.2002 г.

 

П.П. Записът е част от богатия Златен фонд на БНР. 


Какво четем:

🔴 Доброволци готвят за стотици бедни

🔴 Мъжкото хоро в ледената Тунджа през обектива на Труд

🔴 Архитектурен резерват - село Арбанаси

Източник: fakel



Коментари



горе