Тази българка сложи в джоба си всички: Пробяга пустинята на индианците (СНИМКИ)

разстояния финишира сред първите в маратон от серията Ultra Adventures (по-дълъг от стандартните 42,2 км). Събитието се състоя в местността Monument Valley в Аризонската пустиня. Теренът е собственост на местното индианско племе навахо, което притежава 27 000 кв. м земя, простираща се в щатите Юта, Аризона и Ню Мексико, пише "Марица".

Бегачите в маратона тичат сред природни феномени от пясък и камък, оформили се под въздействието на вулкан, който измества водата от океана към Калифорния. Някои от тях са с височина 400 метра. В местността са снимани стотици известни филми и реклами, като тази на Малборо, разказва българката.

Преди старта на състезанието местните жители организирали традиционно индианско посрещане за бегачите. Вождът на племето държал реч. Приветствал маратонците с добре дошли и им пожелал успех. „Индианците с техните носии, танци и песни изгониха злите духове около нас. После ни накараха да протегнем ръце и да ги обърнем с дланите към небето. Започнаха да се молят на техния си език. Беше много вълнуващо”, спомня си Мария.

Точно в 7 около 300 маратонци се впуснали в бяг. До един били впечатлени от изгрева, обект на огромен интерес от страна на туристи от цял свят. Това е и причината маратоните в Аризона да стартират рано сутринта. Положителната енергия, която струи от красивите гледки, зарежда спортистите със сили и ентусиазъм, казват местните.

„Когато навлязохме в пустинята, трябваше да бягаме по ситна червена пръст. Скоро след това тя се превърна в бял пясък като пудра захар, в който краката ни затъваха. Оплитахме се в трънливи храсталаци. Бягаше се трудно, защото беше неравно и стръмно. След около две мили трябваше да изкачим паметника Meza. Тичахме 3,5 км по тясна пътека, цялата в камънаци. Нямаше никаква ограда, която да ни предпази. Ако някой от нас се беше подхлъзнал, можеше да се убие", убедена е Мария. Изкачването било предизвикателство за нея, тъй като има страх от височини.

Истински трудното обаче започнало в пустинята. „Помислих си, че няма да ми стигнат силите да изляза от този пясък и да видя нормална земя. Слушах музика, но телефонът ми губеше обхват и нямах връзка със семейството си”, казва бегачката.

Когато била на края на силите си, тя видяла двете си момчета, които размахвали ръце и викали: „Хайде, мамо, на финала си!”.

Била сред първите, които завършили състезанието. „На финала ме чакаше местен индианец, с когото се запознах случайно предния ден в един магазин. Бивш учител по физическо, той беше пробягал този маратон. Даде ми съвет да започна бавно, ако искам да завърша. Послушах го и успях, а той беше изключително горд, когато ме видя”, вълнува се българката.

Преди да се запише за участие в маратона, Мария знаела, че ще е трудно, но не била подготвена за толкова тежък терен. „Пробягах, пребродих, катерих километри в пустинята, без да спра. Страхотно преживяване. Нищо занапред не може да ме уплаши”, казва тя. През шестте часа, които прекарала сред пясъците, бегачката си представяла как финишира и се разплаква като малко дете. Но не проронила нито сълза, напротив. „Бях горда, когато местните индианци ме поздравиха и ми подариха ръчно издялана от тях чаша за кафе. Медали нямаше - това беше наградата”, спомня си нашенката, която живее в Америка вече 15 години.

Със съпруга си се озовали в САЩ, след като спечелили зелена карта от лотарията. Тръгнали с 10-месечно бебе. Нито тя, нито мъжът й знаели езика. „Беше трудно, но се свиква, когато човек е упорит и иска да успее. Мъчеше ни носталгия, но може би защото бяхме млади, успяхме да преодолеем трудностите и да свикнем, да се нагодим към новия, различен за нас начин на живот”, казва нашенката, която спортува от малка.

Тя е майка на две момчета - на 13 и 16 години. Докато били малки, дори успяла да се справи без помощта на детегледачка.

„Малкият ми син беше на 28 дни, когато започнах работа. Майка ми го гледа 10 месеца, а после го пратих на градина”, разказва нашенката, която е завършила медицина в Щатите.

„Имам икономическо образование. Затова опитах да си намеря работа в банка. Но не ме вземаха, защото не знаех езика. Започнах като продавачка в магазин за стоки втора употреба, бях и касиер. Не вадех обаче хубави пари. А знаех, че мога повече.

"В един момент си дадох сметка, че докато децата боледуват, по цели нощи не спя и се ровя в медицински сайтове. А когато ги водех в болницата, давах съвети на докторите как да ги лекуват", разказва Мария. В лекциите по медицина хвърлила цялата си енергия. Спяла по 3-4 часа на денонощие, постоянно имала изпити. Същевременно ходела на практика и в университета. „Тежко беше, но завърших успешно. По средата на обучението бях в безизходица, защото нямаше кой да гледа децата. Малкият беше на 3 годинки и го изпратих при баба му в България. Големият обаче беше в първи клас и нямаше как да отсъства от училище. За него ми помогнаха американски приятели. Водех го рано преди работа до тях, а те го изпращаха на училище. След часовете се оправяше сам вкъщи. Това беше може би най-трудният период от живота ми - да разделя двете деца, да изпратя едното надалеч, а другото да оставя само тук. Но се справихме”, обобщава Мария.

В края на юни й предстои поредното предизвикателство - маратон в джунглата на Южна Африка.

По Китайската стена : Два пъти изкачих 5300 стъпала

Като ученичка тренирах лека атлетика, баскетбол и туристическо ориентиране. С бягането на дълги разстояния започва да се занимава в Щатите преди около 10 години. Нейна американска приятелка, с която се запознали във фитнеса, й разказала за маратоните. И Мария се запалила. Първият й бил във Филаделфия. Завършила го успешно и това я окрилило. Последвали втори, трети и така с годините станали повече от 60. „В Китай беше много вълнуващо, тъй като изкачвахме два пъти Великата китайска стена. Това прави над 5300 стъпала. Гледката беше поразяваща. Там си изградих стратегия - да не гледа встрани, а долу, в краката си. Запознах се с бегачи от цял свят, които по-късно срещах по състезания и станахме приятели”, спомня си упоритата дама.